Определение № 5506 от 01.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2745/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на Л. Р. Б. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 55 от 04.04.2025 г. по гр.д.№ 103/ 2025 г., с което е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 674/ 2024 г. и по този начин са отхвърлени исковете, предявени от Л. Р. Б. срещу Прокуратурата на Република България /ПРБ/ за заплащане на обезщетение в размер на 189 800 лв. за неимуществени вреди и в размер на 300 лв. за имуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на повдигнато срещу него обвинение за извършено престъпление по чл.210 ал.1 т.5 вр. чл.209 ал.1 вр. чл.26 ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК, за което е образувано ДП № 108/ 2010 г. при ОДМВР-Пловдив и НОХД № 5851/ 2023 г. Пловдивски районен съд, ведно със законната лихва, считано от 12.12.2023 г. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 касаторът формулира въпросите 1. „може ли да се счита обвинението на Б. за законосъобразно след като прокуратурата не е могла да защити повдигнатото обвинение в съдебен процес продължил повече от 15 години, въпреки, че е внасяла осем пъти обвинителен акт“; 2. „Невъзможността прокуратурата да защити обвинението си в продължение на 15 години следва ли да се счита за конклудентно действие доказващо липсата на доказателства по делото“; и 3. „Как допускането от съда за предявено законосъобразно обвинение по отношение на Б. преодолява презумпцията за невиновност обявена в нашето и европейското законодателство при положение, че обвиненият е винаги невинен до доказване на противното с влязла в сила присъда, каквато в случая липсва?“. Не е обосновано никое от допълнителните основания по т. 1 – 3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Ответната страна ПРБ не взема становище. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд приел за установено, че срещу ищеца Л. Б. било водено наказателно производство по ДП № 108/ 2010 г. по описа на Сектор „Противодействие на икономическата престъпност“ при ОДМВРПловдив за престъпление по чл.210 ал.1 т.5 вр. чл.209 ал.1 вр. чл.26 ал.1 вр. чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК. На 23.02.2011 г. той бил привлечен като обвиняем, а по внесен срещу него обвинителен акт било образувано НОХД № 5851/ 2023 г. на Пловдивски районен съд. Наказателното производство срещу ищеца било прекратено с определение по протокол № 7814/ 12.12.2023 г. по посоченото дело /влязло в сила на 29.12.2023 г./, на основание чл.250 вр. чл.24 ал.1 т.3 НПК - поради изтичане на предвидената в закона давност за наказателно преследване. Съдът посочил, че в хипотезата на прекратяване на наказателното производство поради изтичане на предвидената в закона давност, ЗОДОВ не предвижда носене от държавата на отговорност за вреди. Установената в чл.16 НПК презумпция за невиновност не била в колизия с това, че отговорността на държавата според чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ се ангажира само когато е установено, че обвинението е било незаконно. За да се ангажирала отговорността на държавата, следвало да се установи незаконосъобразност на действията на ПРБ при образуването и провеждането на наказателното производство, а тя следвала от основанието, поради което наказателното производство е приключило по един от начините, посочени в нормата на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ. Изрично в този смисъл били мотивите по т.8 от ТР № 3/ 22.04.2004 г. на ВКС по тълк.гр.д. № 3/2004 г., ОСГК. За да се защити срещу възможността за прекратяване на наказателното производство по давност, обвиняемият или подсъдимият можел да направи искане то да продължи и ако бъдел признат за невиновен с влязла в сила присъда, тогава държавата би отговаряла за вредите. Такова искане не било направено от страна на Л. Б. в качеството му на подсъдим. Затова било неоснователно заявеното от ищеца оплакване, че му се дължи обезщетение, тъй като ПРБ не е успяла да обори законовата презумпция за невиновност по отношение на него. Така мотивираното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по поставените правни въпроси, макар те да обуславят обжалваното решение. Въззивният съд обаче ги е разрешил в съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2004 г. на ВКС по тълк.д.№ 3/ 2004 г., ОСГК. В диспозитива по т.8 от това решение ясно е посочено, че органите на следствието и прокуратурата не отговарят, ако наказателното производство е образувано преди наказателното преследване да е погасено по давност или деянието да е амнистирано, освен ако наказателното производство е продължено по искане на подсъдимия и лицето е оправдано. В мотивите е изяснено, че процесуалните действия, извършени преди изтичането на давността или амнистиране на деянието, не дават право на обезщетение, защото са били законни. Основната предпоставка за отговорността на държавата е незаконност на действията на държавните органи. Това че е изтекла давността, изключваща наказателната отговорност и че впоследствие законодателят е преценил, че трябва да се заличи престъпния характер на деянието и че виновните извършители следва да се освободят от наказателна отговорност и от последиците на осъждането, не им дава право да искат заплащане на вредите, претърпени по време на наказателното преследване до изтичане на давността, респективно до амнистията. В тези хипотези не може да се ангажира отговорността на правозащитния орган, защото извършените от него действия са били законни - т. е. липсва елемент от фактическия състав на отговорността на държавата. Даденото тълкуване е задължително за всички съдилища в страната, включително за този съдебен състав и той не може да се отклони от него. То е съобразено от въззивния съд, поради което няма основание актът му да бъде допуснат до касационен контрол. По изложените съображения съдът