Определение № 2814 от 02.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1870/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. С. Д. чрез нейния пълномощник адв. И. И. срещу въззивно решение № 25 от 09.01.2024 г. по в.гр.д. № 146/2023 г. на Окръжен съд - Бургас. С него е потвърдено решение № 2285 от 19.10.2022 г. по гр.д. № 6915/2021 г. на Районен съд - Бургас в обжалваните му части, с които са уважени предявените от К. Т. Ж. против Т. С. Д. ревандикационни искове и са отхвърлени предявените от Т. Д. против К. Ж. насрещни установителни искове за собственост. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви по спора, а възпроизвел твърденията на страните, казаното от свидетелите и фактическата обстановка по делото. Не е обсъждал събраните по делото доказателства и не е посочил кои приема, съответно - не приема, и защо. На следващо място, в противоречие със събраните доказателства е направил извод, че жалбоподателката Т. Д. не е ангажирала доказателства, че е променила намерението си и е започнала да държи идеалните части на останалите съсобственици за себе си. Не е отчел факта, че се касае за съсобствен имот, и че всеки един съсобственик има право да ползва вещта. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3, и ал.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поставен е и следният въпрос, за който се поддържа да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: Когато близки роднини и сънаследници/ съсобственици живеят в един общ имот, представляващ дворно място и сгради, в който има няколко обекта, и всеки от тях е установил самостоятелна фактическа власт върху отделен обект със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, която упражнява повече от 10 години, трябва ли да извършват някакви други действия по отблъскване на владението на другите съсобственици. В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация К. Т. Ж. чрез своя пълномощник адв. И. С. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: По делото е установено от фактическа страна и не е било спорно, че през 1947 г. К. Д. Д. закупила дворно място с къща в [населено място], м. “А.“, съставляващо парцел *, цялото с площ от 292 кв.м. През 1972 г. К. Д. дарила на всеки от синовете си Т. Д. Д. и С. Д. Д. по ½ ид. част от собствената си паянтова жилищна сграда, ведно със 100/292 ид. части от дворното място. Не е било спорно по делото, че братята Т. Д. и С. Д. построили в дворното място жилищна сграда - близнак. Със съдебна спогодба от 06.10.1986 г., сключена по гр.д. № 2439/1986 г. по описа на Бургаския районен съд си поделили съсобствения имот както следва: Т. Д. Д. получил в дял 100/292 ид. части от дворното място, цялото с площ 292 кв.м, съставляващо към онзи момент имот пл. № ***, заедно с югозападния близнак със застроена площ 59.50 кв.м, а С. Д. Д. - 100/292 ид. части от дворното място, заедно със североизточния близнак. През 1987 г. Т. Д. и съпругата му Ф. Д. дарили на своята дъщеря К. Т. Д. 1/2 ид. част от собствените си 100/290 кв.м от имот пл.№ ***, заедно с 1/2 от югозападния близнак, построен в него. През 1993 г. К. Т. се снабдила с констативен нотариален акт за собственост по давност, с който била призната за собственик на 92 /292 ид. части от имот пл.№ ***. През 1998 г. Т. Д. и съпругата му Ф. Д. продали на дъщеря си ½ ид. част от жилищната сграда - югозападен близнак, заедно с 50/292 ид. части от дворното място. През 1998 г. К. Т. Ж. била призната за собственик на жилищна сграда- югозападен близнак, ведно със 192/292 ид. части от дворното място, съставляващо парцел ***-*** в кв. ***, бивш парцел *** в кв. ***. През 2001 г. Ф. Д. Д., Т. С. Д. и Д. С. Д.- наследници на С. Д. Д., поч. през 1988 г., предявили против К. Т. Ж. иск за установяване, че на основание наследство от К. Д. са собственици на ¼ ид. част от 92/292 ид. части, и за отмяна на констативния нотариален акт № 198 от 1993 г., с който К. Т. била призната са собственик на тези 92/292 ид. части. С решение на Окръжен съд- Бургас по гр.д. № 14/2006 г., влязло в сила на 15.11.2007 г., съдът признал за установено по отношение на К. Т., че Т. С. Д. е собственик по наследяване и право на заместване от К. Т. Д. на 1/12 част от 92/292 ид. части от УПИ ***-*** в кв. ***, бивш парцел *** кв. ***. Установено е по делото, че на 29.07.2016 г. между К. Т. Ж. като продавач и Т. С. Д. като купувач е сключен предварителен договор за продажба на следния недвижим имот: жилищна сграда - югозападен близнак, ведно със 192/292 ид. части от дворното място, в което е построена сградата. В уговорения между страните срок и до предявяване на исковете, предмет на настоящото дело, не е сключен окончателен договор за прехвърляне на собствеността. С констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 57, дело № 109 от 11.05.2018 г. жалбоподателката Т. С. Д. е призната за собственик на основание давностно владение на 186.33/294 ид. части от поземлен имот с идентификатор ***, целият с площ 294 кв.м, ведно с цялата изградена в имота жилищна сграда с идентификатор ***, с площ 28 кв.м, на един етаж, с предназначение: друг вид сграда за обитаване, както и на целия самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** с предназначение жилище, апартамент на едно ниво. Предявените от К. Т. Ж. искове за са ревандикация на 192/292 ид. части от поземлен имот с идентификатор ***, на самостоятелния обект в сграда с идентификатор *** с площ 59.50 кв.м и на едноетажната сграда с идентификатор *** с площ 28 кв.м. За да обоснове претендираното право на собственост ищцата се е позовала на дарение, покупко-продажба и давностно владение. Предявеният от Т. С. Д. като насрещен установителен иск е за установяване, че на основание наследство и давност тя е собственик на 192/292 ид. части от дворното място, на жилищната сграда с площ 59.50 кв.м и на едноетажната сграда с площ 28 кв.м. Първоинстанционният съд е признал за установено по отношение на Т. Д., че К. Т. е собственик на ¾ ид. части от 100/292 идеални части / т.75 кв.м ид. части/ от поземлен имот с идентификатор ***, като е отхвърлил иска в установителната му част за разликата над уважения размер от 75/292 ид. части до претендирания такъв от 192/292 ид. части. Признал е за установено също, че К. Т. е собственик на ¾ ид. части от самостоятелния обект в сграда с идентификатор ***, и за разликата над този размер е отхвърлил иска в установителната му част. Осъдил е Т. С. да предаде на К. Т. владението върху 100/292 ид. части от поземления имот, както и върху самостоятелния обект в сградата. Отхвърлил е и иска за ревандикация на сградата от 28 кв.м. В отхвърлителната част по отношение претенциите на К. Т. първоинстанционното решение е влязло в сила. Съдът е отхвърлил и предявените от Т. С. Д. насрещни установителни искове. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните му части, с които са уважени предявените от К. Т. Ж. против Т. С. Д. ревандикационни искове и са отхвърлени предявените от Т. Д. против К. Ж. насрещни установителни искове за собственост, въззивният съд е приел, че през 1987 г. по дарение от своите родители ищцата К. Т. е придобила 50/292 ид. части от процесното дворно място и ½ ид. част от самостоятелния обект в сграда с идентификатор ***, а на основание договора за покупко - продажба, сключен през 1998 г., е придобила от тях още 50/292 ид. части от дворното място и останалата 1/2 ид. част от жилището. Тъй като към момента на придобиване по договора за покупко-продажба тя е била в брак, който в последствие е прекратен, на това основание тя е придобила 1/4 ид. част от жилището и 25/292 ид. части от дворното място. Или общо на основание двете сделки К. Т. се легитимира като собственик на ¾ от 100/292 ид. части от дворното място и на ¾ ид. части от самостоятелния обект с кратък идентификатор ***. Приел е, че ответницата по главния иск Т. С. не е придобила по давност посочените идеални части от двата обекта, тъй като не е владяла същите в продължение на 10 години, съгласно изискванията на чл. 79, ал.1 ЗС. Изводът е обоснован с обстоятелството, че до 2016 г. в жилището е живяла майката на ищцата, а със сключването на предварителния договор през 2016 г. ответницата Т. С. е признала собственическите права на К. Т., като това действие не само прекъсва придобивната давност, ако такава е текла до този момент, но и сочи на липса на намерение за своене на имота. След 2016 г. до снабдяване на ответницата с констативен нотариален акт за собственост, не е изтекъл необходимият за придобиване по давност срок на владението. По отношение на останалите части от поземления имот и сградата с кратък идентификатор *** съдът е приел, че те не са придобита по давност от някоя от страните по делото. Тази сграда и останалите неразпоредени 92/292 ид. части от дворното място са останали в наследство от общата наследодателка К. Д. и са съсобствени между всички нейни наследници - децата на починалия син Я. и на синовете Т. и С.. Като се е позовал на задължителните разяснения, дадени с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, е посочил, че в тази хипотеза съсобственикът, който се позовава на придобивна давност, следва да докаже не само, че е упражнявал фактическа власт върху съсобствения имот, но и че е променил намерението си и е започнал да владее чуждите идеални части за себе си чрез извършване на конкретни действия, които са станали достояние на останалите съсобственици и недвусмислено сочат, че се отричат техните права. По делото е било установено от събраните гласни доказателства, че едноетажната сграда с кратък идентификатор *** е частично разрушена и към момента представлява навес. Въззивният съд е приел, че събирането на семейството на ответницата Т. С. по различни поводи под този навес не представлява владелческо действие. При тези мотиви на въззивния съд поставеният в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос не осъществява хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Формулировката на въпроса е абстрактна и от нея не става ясно във връзка с кои от процесните обекти се поставя. Въпросът не кореспондира и с мотивите на въззивния съд, тъй като той не е приел, че всеки от съсобствениците е установил самостоятелна фактическа власт върху отделен обект със знанието и без противопоставянето на останалите съсобственици, поради което и не се е произнасял дали в такъв случай съсобственикът следва да извършва действия по отблъскването на владението на другите съсобственици. След съвкупна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства съдът е достигнал до извод, че сградата- навес с площ 28 кв.м, както и 92/292 ид. части от дворното място не са били предмет на извършените от К. Д. разпоредителни сделки, поради което са останали тяхна собственост, а след смъртта й са придобити по наследяване от всички нейни наследници. Като един от съсобствениците на дворното място и на сградата - навес жлбоподателката има право да ползва същите съобразно тяхното предназначение, съгласно разпоредбата на чл. 31, ал.1 ЗС. След като основанието, на което тя е установила фактическа власт признава такава и на останалите съсобственици, тя има качеството на държател на чуждите идеални части. За да ги придобие по давност следва да превърне държането им във владение чрез такива действия, които явно и недвусмислено показват отричане на техните права. Това е прието в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, с което въззивният съд изцяло се е съобразил. Поради това по поставения въпрос не следва да се допуска касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба се сочи, че въззивното решение е нищожно, недопустимо и неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2 ГПК. При извършената служебна проверка настоящият състав не констатира пороци на въззивното решение, водещи до нищожност или недопустимост на същото - решението е постановено от надлежен състав в рамките на неговата правораздавателна дейност и по редовна от външна страна въззивна жалба, и същото е валидно и допустимо. Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай не може да се направи извод въззивното решение да е засегнато от такива пороци. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът