Определение № 3602 от 17.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1604/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община], чрез процесуален представител, против Решение № 86 от 15.05.2025 г. по в. гр. д. № 57/2025 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след частична отмяна на Решение № 427 от 02.12.2024 г. по гр. д. № 65/2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик в обжалваната част са отхвърлени предявените от настоящия касатор срещу „Тролейбусен транспорт - Пазарджик“ АД искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне платени без основание парични компенсации за издадени за 2022 г. абонаментни карти за превоз на деца до 7 навършени години, които пътуват безплатно във вътрешноградския транспорт, за разликата над сумата от 6 248 лв. до пълния предявен размер от 105 660,56 лв., както и за връщане на платени без основание парични компенсации за издадени за 2022 г. абонаментни карти за превоз на служители, пътуващи безплатно във вътрешноградския транспорт при изпълнение на служебните си задължения, за разликата над сумата от 11 028 лв. до пълния предявен размер от 34 241,68 лв., ведно със законната лихва върху тези разлики, считано от датата на предявяване на исковата молба - 26.01.2024 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна в обжалваните части и уважаване на предявените искове в пълен размер.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните правни въпроси, по отношение на които се твърди, че са формирали изводите на въззивния съд, а именно:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди възражението, направено с отговора на въззивната жалба относно настъпилата преклузия ?“;

2. „Допустимо ли е да се прави възражение с въззивната жалба, което е могло да се направи с отговора на исковата молба ?“;

По тези два въпроса се твърди наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, обоснована с противоречие на приетото от въззивната инстанция с т. 4 от Постановление № 7 от 27.11.1965 г. на Пленума на Върховния съд, както и т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

3. „Оправомощен ли е въззивният съд да определя съдържанието на термините „редовна цена“ или „действащата тарифа на превозвача“ при липса на легитимна дефиниция на същите в приложимия нормативен акт -Наредба за условията и реда за предоставяне на средства за компенсиране на намалените приходи от прилагането на цени за обществени пътнически превози по автомобилния транспорт, предвидени в нормативните актове за определени категории пътници, за субсидиране на обществени пътнически превози по нерентабилни автобусни линии във вътрешноградския транспорт и транспорта в планински и други райони и за издаване на превозни документи за извършване на превозите (обн. ДВ, бр. 51 от 07.07.2015 г., последно изм. и доп. бр. 1 от 02.01.2024 г., в сила от 01.02.2024 г.)?“;

4. „Компенсациите за издадените карти за пътуване на горепосочените две категории лица следва ли да се определят съобразно Методиката за начина на определяне и отчитане на компенсациите и субсидиите от държавния бюджет за превоз на пътници или трябва да се съобразят с Нетния финансов ефект, регламентиран в част четвърта от горецитираната наредба, и същият приложим ли е за определяне на компенсациите или е приложим само за субсидирането на превозвачите ?“;

5. „На каква база - годишна или месечна трябва да се изчисляват компенсациите за издадените карти за безплатни превози на децата до 7 годишна възраст и за служителите, пътуващи безплатно във вътрешноградския транспорт при изпълнение на служебните си задължения ?“;

6. „Дължи ли общината, в качеството си на възложител, компенсации на превозвача в размер на пълната стойност на картите за превоз на следните категории лица, пътуващи безплатно във вътрешноградския транспорт по силата на нормативен акт, а именно децата до 7 годишна възраст и служителите по чл. 19, т. 7 от горецитираната наредба ?“.

Допълнителният селективен критерий по втората група въпроси е обоснован с хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдението, че отговорът по тях е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Посочено е бланкетно и самостоятелното основание по чл, 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответникът – „Тролейбусен транспорт - Пазарджик“ АД, чрез процесуален представител, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първата инстанция е образувано по предявени от [община] срещу „Тролейбусен транспорт - Пазарджик“ АД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне сумата от 105 660,56 лв., платена без основание под формата на парични компенсации за издадени за 2022 г. абонаментни карти за превоз на деца до 7 навършени години, които пътуват безплатно във вътрешноградския транспорт, както и сумата от 34 241,68 лв., платена без основание под формата на парични компенсации за издадени за 2022 г. абонаментни карти за превоз на служители, пътуващи безплатно във вътрешноградския транспорт при изпълнение на служебните си задължения, ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от датата на завеждане на исковата молба - 26.01.2024 г., до окончателното плащане. След споделяне тезата на ищеца, че цената, по която следва да се направят изчисленията за дължимата сума за компенсиране, е на база средномесечната цена на издадена едногодишна карта за пътуване, с първоинстанционното решение исковите претенции са уважени изцяло.

Сезиран с жалба на ответника, за да достигне до обжалвания резултат, Апелативен съд – Пловдив от фактическа страна е приел, че страните не спорят по установените и от събраните по делото доказателства факти, че между [община] - като възложител и „Тролейбусен транспорт - Пазарджик“ АД - като изпълнител, на основание чл.5, ал.2 от Регламент (ЕО) № 1370/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 23 октомври 2007 г., относно обществените услуги за пътнически превоз с железопътен и автомобилен транспорт, във вр. с § 1в, ал.1, т.3 от ДР на ТЗ и във връзка с правилата на Наредбата за условията и реда за предоставяне на средства за компенсиране на намалените приходи от прилагането на цени за обществени пътнически превози по автомобилния транспорт, предвидени в нормативните актове за определени категории пътници, за субсидиране на обществени пътнически превози по нерентабилни автобусни линии във вътрешноградския транспорт и транспорта в планински и други райони и за издаване на превозни документи за извършване на превозите, приета с ПМС № 163 от 29.06.2015г., обн., ДВ, бр. 51 от 7.07.2015г. (Наредбата), на 12.01.2022 г. за срок от 1 г. е бил сключен Договор № 10, по силата на който ответникът „Тролейбусен транспорт - Пазарджик“ АД приел да извършва превоз на пътници по утвърдени маршрути в рамките на изградена тролейбусна мрежа. Като безспорен е посочен и фактът, че изпълнителят е получил от възложителя претендираната по първия иск сума от 105 660,56 лв., част от общо платените му от общината 255 711 лв. - компенсации за издадените през 2022г. безплатни карти за превоз на деца до 7 години, както и претендираната по втория иск сума от 34 241,68 лв., част от общо платените от общината 69 646 лв. - компенсации за издадени през 2022 г. общо 1 722 безплатни карти за превоз на правоимащите служители на Министерство на вътрешните работи и Министерство на правосъдието.

При обсъждане на спорния между страните въпрос за това коя цена от тарифата на ответника следва да се вземе предвид като база за дължимите му се компенсации за издадените карти за безплатно пътуване на деца до 7 г. и на служители на МВР и МП, въззивният съд е констатирал, че в сключения между страните договор не е предвидена клауза в посочения смисъл. Изложено е, че в чл.37 от Наредбата, в редакцията обн. - ДВ бр. 51 от 2015 г., е предвидено, че стойността на издадените абонаментни карти на децата до 7 навършени години за пътувания по вътрешноградски транспорт се компенсира на превозвачите ежемесечно въз основа на предоставена в общината опис-сметка за броя и стойността им, изготвена от лицето, което ги е издало, и справка за изминатия пробег от всички превозвачи, като опис-сметката и справката се предоставят на кмета на общината най-късно до 7-мо число на месеца, следващ отчетния месец; Съгласно чл.41, ал.1 от същата наредба, стойността на безплатните пътувания на служителите по чл. 19, т. 7 се компенсира на превозвачите със средства, предвидени в централния бюджет, чрез общините, в които има организиран вътрешноградски транспорт, а според ал. 3 от същия член, стойността на издадените абонаментни карти на служителите за пътувания по вътрешноградски транспорт се компенсира на превозвачите ежемесечно въз основа на предоставена в общината справка за изминатия пробег от всички превозвачи, извършващи вътрешноградски превози, като превозвачите предоставят справката на кмета на общината най-късно до 7-мо число на месеца, следващ отчетния месец; Съгласно чл.42 от Наредбата, средствата за компенсиране на стойността на безплатните или по намалени цени пътувания се предоставят в размер не по-голям от размера на ценовото облекчение спрямо определената редовна цена по действащата тарифа на превозвача.

Анализирайки посочените разпоредби и основно тази на чл.42 от Наредбата съдът е приел, че като база за определяне на компенсациите за превозвачите, осъществяващи обществени пътнически превози за издадените карти за безплатно пътуване на посочените категории пътници, следва да се вземе определената редовна цена по действащата тарифа на превозвача; Доколкото в Наредбата не е посочена легална дефиниция на термините „редовна цена“ и „действащата тарифа на превозвача“, въззивният съд е счел, че за такава следва да се приеме основната цена на превозвача за извършваната дейност през съответния период, върху която няма начислени никакви отстъпки в зависимост от срок на картата или с оглед личността на лицата, за които е предназначена. След анализ на тарифата на ответното дружество, категориите пътници и различната продължителност на издаваните безплатни карти, решаващият въззивен състав е приел, че в случая за „редовна цена“ по тарифата на ответника по смисъла на Наредбата следва да се счита тази за 1-месечна карта за работници, пренаименувана от 04.04.2022 г. на „обикновена“, тъй като при останалите карти за по-дълъг срок има намаление на средномесечна база. С оглед на това решаващият съд е счел, че следващите се на ответника компенсации за издадени през 2022 г. карти за безплатно пътуване на разглежданите две категории пътници в изпълнение на процесния договор, следва да се определят на база на цената на месечната карта по тарифата на превозвача към съответния период. В подкрепа на този извод, според въззивният съд, е и обстоятелството, че процесният договор е сключен на основание чл.2, б. „д“ от Регламент (ЕО) № 1370/2007, в който е дадено определение на понятието „задължение за извършване на обществена услуга“, както и на чл.2 б. „к“, където е дадено определение на понятието „стойност“, сочещо, че при изпълнение на обществена услуга за пътнически превоз, операторът, избран от съответния компетентен държавен орган, има право да получи пълното възнаграждение за извършената услуга, включително всякакъв вид компенсации, изплатени от обществените органи, и приходи от продажбата на билети, които не са изплатени на въпросния компетентен орган; По съображения, че в конкретния случай за посочените категории пътници пътуването е изцяло безплатно, възнаграждението на оператора се формира единствено от изплатените от държавата и общините компенсации.

При преценка размера на претенциите съдът е кредитирал и подробно е обсъдил вариант 2 от допълнителното заключение на приетата пред първата инстанция ССЕ, при който, като база за изчисления на дължимите на ответника превозвач компенсации по договора с [община], са взети цените на редовна месечна карта за транспорт съгласно тарифата на „Тролейбусен транспорт Пазарджик“ АД - 31 лв. за периода от 01.01.2022 г. до 03.04.2022 г. и в размер на 35 лв., считано от 04.04.2022 г. В заключение, решаващият въззивен състав е приел, че общата сума на дължимите на ответното дружество компенсации за 7297 броя карти на деца до 7-годишна възраст, е 249 463 лв., а общата сума на следващите му се компенсации за 1722 броя карти на служители, пътуващи безплатно по вътрешноградския транспорт, е 58 618 лв. С тези съображения Апелативен съд – Пловдив е намерил исковете на [община] по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за неоснователни и съответно е постановил обжалвания резултат.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства.

Първите два от поставените от касатора въпроси, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са относими към правомощията на въззивния съд да обсъди наведените от жалбоподателя доводи, аргументи и възражения, както и тези на насрещната страна, заявени в отговора на въззивната жалба във връзка с преклудирани възражения, поради което принципно са значими за решаването на всеки правен спор. Отговорът на процесуалния въпрос за задълженията на въззивния съд е даден в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Обвързването на въпросите с конкретното оплакване на касатора в случая не обуславя допускане на касационно обжалване поради следното: Въпросите са обосновани с посочения в касационната жалба пропуск на въззивния съд да обсъди заявеното с отговора на въззивната жалба становище на ищеца по делото за преклудиране на съдържащото се във въззивната жалба възражение на ответника за това, че дружеството не било компенсирано така, че да получи пълното възнаграждение; Едва с въззивната жалба дружеството поддържало, че е получавало компенсации не в пълен размер, каквото твърдение липсвало в отговора на исковата молба. На първо място следва да се посочи, че даденото от въззивния съд разрешение на правния спор не изхожда от мотив, относим към точното изпълнение на задължението на възложителя за изплащане на дължимия по месеци размер на сумите за компенсация, съответно не е обсъждана забава на възложителя и произтичащи от нея правни последици. Щом съдът не е разгледал „възражение“ с такъв предмет, необсъждането на становището на насрещната страна за неговата преклузия не представлява процесуален пропуск в посочения от касатора смисъл. Отделно от това, въпросното изявление на ответника във въззивната жалба няма характер на възражение в смисъла на защитно средство на страна в процеса с правоизключващ или правопогасителен ефект, или имащо за предмет право на задържане, възражение за прихващане и т.н., неупражняването в срок на което да води до преклудирането му. Твърдението във въззивната жалба, че компенсациите на ответното дружество-превозвач за издадените карти му се изплащат месечно и то не в пълен размер е заявено във връзка с оплакването, че приложените към делото доказателства – фактури и справки за изплатени суми, са останали необсъдени и несъобразени от първоинстанционния съд при решаване на спора. Следователно, касае се за становище на въззивното дружество във връзка с представени доказателства, т.е. до правен довод, а не възражение по смисъла на чл.133 ГПК, поради което въпросите не са годни да обусловят искания достъп до касационна проверка на въззивното решение.

Следващите четири въпроса не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не изхождат от решаващ за изхода от спора мотив на въззивния съд. Част от въпросите са общо поставени, а друга – некореспондиращи на приетото от съда. В обжалваното решение не са излагани мотиви за това дали въззивният съд разполага с правомощие да определя съдържание на нормативни термини, като „редовна цена“ или „действащата тарифа на превозвача“ /трети въпрос/, или за това въз основа на кой механизъм се определя размера на компенсациите, този по Методиката за начина на определяне и отчитане на компенсациите и субсидиите от държавния бюджет за превоз на пътници или съобразно с Нетния финансов ефект, регламентиран в част четвърта от Наредба /четвърти въпрос/. Несъгласието на касатора с даденото от въззивния съд тълкуване на използвани в Наредбата термини, за които няма легална дефиниция, неуместно е обективирано във въпрос, свързан с правомощията на съда по тълкуване на правните норми, който при наличие на основните правила на чл.2 и чл.5 ГПК се явява реторичен. Определящ за разрешаване на спора на каква база да се изчисляват следващите се на ответника компенсации, доколкото в сключения между страните договор не е уговорено коя цена от тарифата на превозвача да се взема предвид, е изводът на въззивния съд за приложимост в случая на чл.42 от Наредбата, а именно по определената редовна цена по действащата тарифа на превозвача. Съображенията, изложени във връзка с разплащането от бюджета на [община] за субсидиране на изпълнителя, в който случай е съобразим Нетният финансов ефект от изпълнението на задължението по този договор във връзка с чл.55 от Наредбата, нямат самостоятелно значение за изхода от спора. Във връзка с отговора на четвъртия въпрос следва да се отбележи също така, че както въззивният, така и първоинстанционният съд, а включително и самият ищец в хода на производствата в двете инстанции, не са се позовавали на Методиката за начина на определяне и отчитане на компенсациите и субсидиите от държавния бюджет за превоз на пътници, регулираща централното разпределяне на средствата за субсидии и компенсации по общини и общите правила в тази връзка.

Следващият пети въпрос от изложението не отразява коректно обективираната в решението правна воля на въззивния съд, който за определяне стойността на компенсациите е изхождал от критериите на чл.42 от Наредбата за редовна цена по действащата тарифа на превозвача, а не от съдържащите са в питането „годишна или месечна база“. Дори и след прецизиране, въпросът отново няма да удовлетвори общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото ще е насочен пряко към правилността на даденото от въззивния съд разрешение на правния спор, която с оглед задължителните разяснения на цитираното тълкувателно решение не се преценява във фазата на селектиране на касационното обжалване. За да приеме цената на картата за 1-месец за работници за редовна цена по смисъла на чл. 42 от Наредбата, съставът на Апелативен съд – Пловдив е съобразил, че това е основната, стандартната цена на превозвача за извършваната дейност през съответния период, върху която няма начислени никакви отстъпки в зависимост от срока на картата или с оглед личността на лицата, за които е презназначена. Именно тази стойност, според съда, най-добре отразява точния смисъл на понятието „редовна цена по действащата тарифа на превозвача“ в чл.42 от Наредбата, и съответства на разпоредбите на Регламент (ЕО) № 1370/2007 на СЕС, според които, при изпълнение на обществена услуга за пътнически превоз, превозвачът има право да получи пълното възнаграждение за получената услуга, включително всякакъв вид компенсации, изплатени от обществените органи. Съобразен е и заложеният в договора между страните и в Наредбата механизъм на ежемесечно разплащане на компенсациите въз основа на броя на издадените карти и месечния пробег, както и че същият не предвижда цялостно компенсиране със стойността на едногодишната карта към момента на издаването й, в който случай превозвачът следва да получи авансово плащане на пълната й цена. По тези съображения въпросът не е годен да осъществи искания достъп до касационна проверка на атакуваното решение.

Последният шести въпрос е общо зададен и неточен, доколкото не е ясно за „пълната стойност“ на кои карти се пита, с оглед издаваните такива за различен времеви период. Освен това, използваният от касатора израз е различен от понятието редовна цена по действащата тарифа на превозвача, на което се е позовал въззивният съд, поради което въпросът не може да се отнесе към конкретен решаващ за спора мотив в обжалвания акт.

Неустановяването на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по втората група въпроси е достатъчно основание да се откаже искания достъп до касационна проверка на обжалваното решение, поради което не следва да се обсъжда допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Самостоятелното основание по чл, 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е посочено формално, но независимо от това въз основа на мотивите съставът на ВКС не преценява обжалваното съдебно решение като очевидно неправилно. От съдържанието на същото не се констатира превратно прилагане на закона, или прилагане на отменена/изменена правна норма. Не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

С оглед изхода на делото касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на 7 200 лв. – адвокатско възнаграждение с ДДС, за договарянето и заплащането на което са представени надлежни доказателства.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК