Определение № 60404 от 25.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2076/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Агропродукт Стойкови“ ЕООД, [населено място], срещу решение №110 от 10.04.2020г. по в.т.д.№215/2019г. на Великотърновски апелативен съд. С него е потвърдено решение №94 от 15.11.2018г. по т.д. №75/2017г. на Ловешки окръжен съд, с което „Агропродукт Стойкови“ ЕООД, [населено място], Ловешка област, е осъдено да заплати на „Балджиеви - 91”ООД, на основание чл.327 от ТЗ, във вр.чл.79 от ЗЗД, сумата 29 100 лева/15 810 евро/, представляваща неплатена цена по Договор за доставка на минерални торове от 23.03.2016г., както и сумата 7 820,07лв., представляваща договорна лихва съгласно чл.2, изр.последно от договора от 23.03.2016г., за периода до 15.08.2017г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че при разпределение на делото е нарушен принципът на случайния подбор, регламентиран в чл.9 от ЗСВ, тъй като освен настоящото дело, във Великотърновски апелативен съд било образувано и друго дело между същите страни по иск с правно основание чл.327 от ТЗ, вр. чл.79 от ЗЗД – в.т.д.№241/2019г., със същия докладчик – съдия И. П. и членове на съдебния състав съдия Галя Маринова и съдия Мая Пеева. Счита, че при разпределение на цитираните две дела не е осигурена необходимата отчетност и прозрачност при разпределението, гарантиращи безпристрастност и обективност на правораздаването, което съставлява съществено процесуално нарушение и самостоятелно основание за връщане на делото за ново разглеждане. Изтъква, че въззивният съд неправилно му е вменил доказателствената тежест да обори съществуването на валидно договорно отношение между страните, както и в нарушение на процесуалния закон е отказал да съобрази депозирания от касатора в срок отговор на допълнителната искова молба на „Балджиеви - 91” ООД, а също и да приеме своевременно представените с допълнителната искова молба по насрещния иск на касатора „Агропродукт Стойкови“ ЕООД, [населено място], писмени доказателства, погрешно приемайки, че същите са депозирани след извършването на двустранната размяна на книжа. Прави оплакване, че съдът не е преценил в съвкупност представените по делото доказателства относно изплатената от касатора в качеството на комитент сума от 30660 лева на комисионера по комисионния договор от 08.01.2016г., с цел заплащане на дължимата цена на дистрибутора на амониевия нитрат, както и липсата на прехвърляне на резултатите от изпълнителната сделка от страна на комисионера. Подробни съображения излага в касационната жалба. Претендира разноски. Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора следните правни въпроси: 1. Нарушения, свързани с разпределението на делата на случаен принцип съгласно Закона за съдебната власт съставляват ли съществени процесуални нарушения? Ако отговорът е положителен, следва ли връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд? 2. При изцяло оспорена искова претенция с отговора на исковата молба, но неприето за установено от първоинстанциония съд, въззивният съд длъжен ли е да разгледа възражението под формата на оплакване на ответника във въззивната му жалба за недоказване на факт/и, доколкото оплакването касае правилността и обосноваността на първоинстанционното решение, а не е ново възражение срещу предявения иск, направено за първи път пред въззивната инстанция? 3. Правото на ответника да представи писмени доказателства преклудира ли се с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.370 от ГПК / респ. срока за допълнителен отговор по чл.373 от ГПК/, ако доказателственото искане е заявено за първи път след доклада на делото при разглеждането му в открито съдебно заседание и ангажираното доказателство е за установяване на факти, от които ответникът извежда възражения /в случая за липса на търговски отношения между страните/, заявено в отговора на исковата молба и уточнено от фактическа страна с оглед на доклада или на указанията на съда? 4. При подписан и действащ комисионен договор със страни: комитент / ответник по делото и данъчно задължено лице по ЗДДС/ и комисионер / трета страна, неучастващ в делото, която не е данъчно задължено лице/, по този договор съгласно клаузите има направени авансови плащания към комисионера, срещу които плащания комисионерът е представил данъчни фактури, издадени от дистрибутора /ищец по делото и данъчно задължено лице по ЗДДС/, но по този комисионен договор комисионерът не е прехвърлил на комитента правата и задълженията си срещу дистрибутора, възникнали по повод изпълнението на комисионния договор / чл.355 от ТЗ/, от кой момент намира приложение разпоредбата на чл.301 от ТЗ – от момента на предявяване на исковата претенция на дистрибутора или от момента на осчетоводяване на фактури, издадени от дистрибутора, по които вече е имало плащане на комисионера съгласно клаузите на комисионния договор, но е нямало доставка по тази/тези фактури? 5. В случаите, когато предоставената от адвокатското дружество услуга е „облагаема доставка“ по смисъла на ЗДДС, следва ли за доказването на присъдени съдебни разноски, освен договор за правна помощ да се представи данъчна фактура, издадена от адвокатското дружество с отразена сума в размер на договорената и документ/и, доказващ/и, че тази договорена сума е постъпила по сметка на адвокатското дружество, като касови бонове при плащане в брой и/или платежни документи при плащане по банков път? По втори, трети и четвърти въпрос в изложението се позовава общо на противоречие със задължителните разяснения в т.1, 2 и 3 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката, обективирана в решение №163/17.01.2012г. по т.д. №965/2010г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №95/21.07.2016г. по т.д. №1280/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение №37/30.03.2020г. по т.д. №2206/2018г. на ВКС, ТК, IІ т.о. Твърди, че по пети въпрос е допуснато противоречие със съдебната практика по § 2а от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - определение №20 от 16.01.2019г. по гр.д.№2023/2018г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение №160 от 15.05.2018г. по гр.д.№2923/2017г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение №110 от 15.03.2018г. по т.д.№1045/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение №13 от 10.01.2020г. по т.д.№720/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по касация „Балджиеви - 91”ООД, оспорва касационната жалба, като поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Твърди, че по същество касационната жалба е неоснователна и моли обжалваното въззивно решение да бъде потвърдено. Подробни съображения излага в отговора на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е установил, че между страните по делото са съществували търговски отношения въз основа на процесния Договор за доставка на минерални торове от 23.03.2016г., за което е издадена и процесната фактура №11843/31.03.2016г. за доставка на минерален тор. Въз основа на назначената графологична експертиза е приел, че фактурата не е подписана от представляващия ответното дружество. Позовал се е на заключението на счетоводната експертиза, съгласно което по подадени в НАП данни от ответното дружество процесната фактура е включена в дневника за покупки на дружеството за съответния отчетен период, както и в справката - декларация за съответния отчетен период, подадена от ответника по ЗДДС, както и че ответникът е ползвал право на данъчен кредит по процесната фактура. Въз основа на това, че ответникът е създал пречки вещото лице от счетоводната експертиза да извърши проверка в счетоводството на дружеството, а и въз основа на установените данни от НАП, въззивният съд е приел че процесната фактура е осчетоводена в счетоводството на ответното дружество. Направил е извод, че с осчетоводяването на фактурата от ответника, на същия са станали известни действията по покупката на стоката и приемането й от доставчика. Изложил е съображения, че след като от момента на узнаването ответникът не се е противопоставил, следва да се смята, че той е потвърдил действията по покупката на стоката по процесната фактура №11843/31.03.2016г. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Първият поставен от касатора въпрос е обвързан с твърденията му за нарушаване на принципа на случайното разпределение при определяне на съдебния състав, постановил въззивното решение. Тези твърдения не кореспондират с данните по делото. При първоначалното постъпване на въззивната жалба във Великотърновски апелативен съд, разпределението на въззивното дело е било подчинено на чл.9, ал.1 от ЗСВ и Единната методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища, приета с Решение на ВСС по протокол №57 от 04.12.2014г., изменена и актуализирана с Решение на ВСС по протокол №13 от 19.03.2015г.; изм. с Решение на СК на ВСС по протокол №1 от 10.01.2017г., като видно от приложения протокол от избор на съдия – докладчик, разпределението е извършено автоматично. По постъпилата въззивна жалба е било образувано т.д.№62/2019г. на Великотърновски апелативен съд, като производството е било прекратено с определение от 06.03.2019г. и делото е било върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по постъпила молба по чл.248 от ГПК. След връщане на делото в апелативния съд, същото е било разпределено ръчно на 13.09.2019г. на същия докладчик. Извършеното ръчно разпределение е в съответствие с разпоредбата на чл.80 ал.9 от Правилника за администрацията в съдилищата, в приложимата към този момент редакция преди изменението с ДВ бр.91 от 2020г., съгласно която при повторно постъпване в съда на въззивни жалби по граждански, търговски и наказателни дела, по които производството по делото е било прекратено и делото върнато на първоинстанционния съд за поправка на очевидна фактическа грешка, допълване, изменение в частта за разноските на решението или отстраняване на нередовности и за администриране на жалбата, делото се образува под нов номер и се разпределя на първоначалния съдия - докладчик. Следва да се отбележи също, че нарушенията при разпределяне на делото нямат за последица неправилност на решението, а могат да обосноват дисциплинарна отговорност. Процесуално нарушение и основание за обжалване на въззивното решение по реда на инстанционния контрол би представлявало постановяването на решението при наличието на предпоставки за отвод на съдия от съдебния състав, но в случая не са въведени конкретни твърдения за наличието на такива предпоставки. Вторият въпрос в изложението по чл.284, ал.3 т.1 от ГПК за задължението на въззивния съд да обсъди своевременно въведените в първоинстанционното производство възражения на страните е относим към спора, но по отношение на него не се установява твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора решение №95/21.07.2016г. по т.д. №1280/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., така и в редица други решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК /решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №581/30.09.2010г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая въззивният съд е обсъдил подробно всички възражения и оплаквания във въззивната жалба, като във връзка с тях е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. Въпреки, че въззивният съд изрично е приел фактическото твърдение за сключването на комисионен договор за преклудирано, той е обсъдил и доводите на касатора във връзка с наличието на комисионен договор между него и С. Стойков, в изпълнение на който последният е подписал процесния договор за доставка на минерални торове от 23.03.2016г. и на фактура №11843/31.03.2016г. като представител на „Агропродукт Стойкови“ ЕООД, [населено място]. В тази връзка е обсъдил констатациите на вещото лице при проверката в НАП, че процесната фактура е включена в справка-декларация по ЗДДС и Дневник за покупките, представени в агенцията от дружеството - касатор и че в представените в НАП документи няма отбелязан комисионен договор, нито е била извършвана корекция. Съставът на Великотърновски апелативен съд се е позовал и на разяснения на вещото лице, изготвило счетоводната експертиза, пред първостепенния съд, че при комисионен договор между страните, би било различно осчетоводяването, както и представените пред НАП документи. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, като обсъди всички доводи на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС на РБ. Третият въпрос също е свързан с оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд неправилно е отказал да обсъди представения в първоинстанцинното производство комисионен договор от 08.01.206г. между „Агропродукт Стойкови“ ЕООД и С. П. Стойков. Така поставеният въпрос не съответства на данните по делото и извършените от страните процесуални действия, поради което не отговаря на общия критерий по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касация. Въпросът предпоставя, че комисионният договор е представен за първи път след доклада по делото и във връзка с фактически твърдения и свързани с тях възражения, които са своевременно въведени при размяната на книжата, но са уточнени от фактическа страна с оглед доклада на съда. В случая комисионният договор е представен след изтичането на срока за допълнителен отговор на исковата молба, но преди доклада на съда. Той е представен като приложение с допълнителната искова молба по предявения от „Агропродукт Стойкови“ ЕООД, [населено място], насрещен иск, който е отделен за разглеждане в самостоятелно производство. С оглед на това не е налице хипотеза на писмени доказателства, представени в изпълнение на указания, дадени с доклада по чл.146 от ГПК, съответно и цитираната от касатора практика на ВКС е неприложима към настоящия спор. Съгласно цитираното от касатора решение №163/17.01.2012г. по т.д. №965/2010г. на ВКС, ТК, I т. о., обхватът на задължението на съда за даване на указания на ответника, израз на служебното начало в процеса – чл.7 ГПК, е ограничен от съдържанието на отговора на исковата молба и при спазване на преклузивните срокове по чл.370 ГПК, респ. чл.373, ал.2 ГПК. Указанията на съда следва да включват необходимостта от събиране на доказателства, ако в отговора ответникът е направил възражения и е посочил фактите, на които същите се основават, или е посочил факти, които твърди и навежда като правопогасяващи възражения. В настоящия случай ответникът не е въвел фактическото твърдение за наличие на комисионен договор между него и С. П. Стойков нито с отговора на исковата молба, нито с отговора на допълнителната искова молба, а едва с допълнителната искова молба по насрещния иск, след изтичане на преклузивните срокове по чл.370 от ГПК, респ. чл.373, ал.2 от ГПК по отношение на първоначално предявените искове и съответно съдът не е дължал указания във връзка с този факт. Четвъртият въпрос относно момента, в който следва да се приложи установена чл.301 от ТЗ презумпция за мълчаливо съгласие на търговеца със сключената без представителна власт сделка, е обсъждан от въззивния съд, но не в поставения от касатора контекст на неизпълнени задължения на комисионера по комисионен договор. Съставът на САС е изложил мотиви, че счита за преклудирани фактическите твърдения относно сключването на този договор и доказателствените искания за приемането му, а също и че от данните на съдебно – счетоводната експертиза не могат да се направят изводи за извършване на доставката в изпълнение на такъв договор. От друга страна съобразяването на предпоставките за приложението на презумпцията по чл.301 от ТЗ е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК. Във всеки отделен случай решаващият съд преценява фактите в тяхната съвкупност и последователност на осъществяване, за да направи своя извод дали определено действие на лицето, представляващо търговеца, съставлява противопоставяне на действия, извършени от негово име без представителна власт. Наред с липсата на основната предпоставка за достъп до касация, следва да се отбележи, че касаторът не е изложил твърдения във връзка с някоя от сочените допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 от ГПК. Н яма позоваване на съдебна практика, в противоречие на която да е постановено обжалваното решение. Цитираните в изложението решения на ВКС не съдържат правни разрешения по поставения въпрос. Липсват също изложени твърдения за конкретна правна уредба, която е непълна, неясна или противоречива и обосновка на необходимостта от създаване на съдебна практика по прилагането й, както и отсъстват доводи за формирана съдебна практика, с оглед на която да се обосновава необходимостта от нейното осъвременяване, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Поради това и по този въпрос не следва да се допуска касационен контрол. Не следва да бъде допускано касационно обжалване и по петия въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, който касае отговорността за разноски. Решението на въззивния съд не подлежи на самостоятелно обжалване в частта за разноските. Съгласно разпоредбата на чл.248, ал.3 от ГПК и по аргумент от нормата на чл.80 от ГПК на обжалване подлежи определението, постановено от съда по искане за изменение на решението в частта за разноските. При недопускане на касационното обжалване, заявените самостоятелни доводи от жалбоподателя за неправилност на решението в частта, с която са присъдени разноски за възивното производство, следва да се разгледат от въззивния съд като молба по чл.248 от ГПК. Поради това същата следва да бъде върната на Великотърновски апелативен съд за произнасяне по искането по чл.248 от ГПК на „Агропродукт Стойкови“ ЕООД, [населено място]. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал.2, предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Изложените от касатора твърдения за допуснати процесуални нарушения съставляват основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК и не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. Преценката за основателност на тези оплаквания би могла да бъде осъществена само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол. При този изход на спора на ответника следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3930,25 лева, с ДДС, уговарянето и заплащането на които в брой се установява от представения по делото договор за правна помощ от 30.10.2020г. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд