Определение № 60795 от 08.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2280/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото С. Т. Т. срещу решение № 12489/15.12.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 2060/2020 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 8798/20.12.2019 г. по гр. дело № 6996/2019 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат, предявеният от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 3 000 лв. до пълния му предявен размер от 40 000 лв., претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва и разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон и необоснованост при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба. В изложението на касатора Т. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли и има ли задължение въззивният съд да обсъди всички доказателства и обстоятелства, посочени от страните и имащи пряко отношение към изхода на спора, конкретно – при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди; 2) какви са критериите, по които се определя справедлив размер на обезщетението по чл. 2 от ЗОДОВ; и 3) следва ли въззивният съд да обсъди пълно и всестранно събраните доказателства по делото и изложените доводи на страните, следва ли да следи за извършени процесуални нарушения от първоинстанционния съд и относно нарушения на съдопроизводствените правила, и задължението на съда да обсъди всички обстоятелства, относими към определяне на обезщетението. Последният въпрос в първата и последната си част се дублира с първия въпрос, поради което – уточнен и конкретизиран от настоящия съдебен състав, третият правен въпрос се свежда до следното: следва ли въззивният съд да следи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение тези въпроси са разрешени в противоречие с решение № 267/26.06.2014 г. по гр. дело № 820/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 158/04.06.2012 г. по гр. дело № 708/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 158/17.01.2019 г. по гр. дело № 299/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 257/26.11.2019 г. по гр. дело № 2011/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 100/08.07.2019 г. по гр. дело № 2682/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. За да постанови решението си в обжалваната му част относно обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е приел следното: Обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Неговият размер се определя съобразно действително претърпените от ищеца болки и страдания, ценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, съгласно т. 11 от тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС. Апелативният съд е приел, че релевантни за определяне размера на обезщетението в случая са следните обстоятелства: тежестта на повдигнатото обвинение, което е за умишлено престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1, във вр. с ал. 1 от НК – закана с убийство, за което наказанието е лишаване от свобода до шест години, т.е. за тежко престъпление; взетата мярка за неотклонение „подписка“, която е най-леката от предвидените в закона; продължителността на наказателното производство – общо 3 години и 4 месеца, начиная от посочения в исковата молба момент – постановлението от 14.01.2015 г. за привличането на ищеца като обвиняем, до постановяване на решението от 13.05.2019 г., с което ВКС е оставил в сила решението на СГС, с което е прекратено наказателното производство. Въззивният съд е отчел и етапите на наказателната репресия срещу ищеца, а именно: постановлението от 14.01.2015 г. за привличането му като обвиняем, с което е взета и мярката за неотклонение; присъда от 09.10.2015 г., постановена от СРС още в рамките на същата година, с която ищецът е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото обвинение; по протест на прокурора тази присъда е отменена от СГС поради допуснати процесуални нарушения и делото е върнато на СРС за ново разглеждане; с присъда от 08.02.2018 г. ищецът отново е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение; по протест на прокурора и тази присъда е отменена, а наказателното производство е прекратено с решение на СГС, което е потвърдено с решението от 13.05.2019 г. на ВКС – по образувано от частния обвинител К. М. касационно производство. Прекратяването на наказателното производство е постановено поради това, че за същото деяние, за което е повдигнато обвинението срещу ищеца, вече е имало постановление на прокурор, с което е постановен отказ за образуване на наказателно производство, тъй като деянието не съставлява престъпление от общ характер; няма данни това прокурорско постановление да е отменено, но независимо от това се е стигнало до образуването на досъдебното производство и привличането на ищеца като обвиняем; този факт е съобразен едва от втория въззивен състав, който е прекратил наказателното производство, потвърдено от касационната инстанция. По-натам, преценявайки при условията на чл. 172 от ГПК свидетелските показания на синовете на ищеца – с оглед възможната им заинтересованост, и кредитирайки ги, въззивният съд е приел за установени въз основа на тях, и е отчел и следните обстоятелства: ищецът е бил строителен инженер и е участвал в изграждането на големи стратегически строежи; след започване на наказателното производство той се променил – преди това бил весел и жизнерадостен човек, с много приятели, а след повдигане на обвинението се затворил, започнал да вига кръвно налягане; било му е обидно, че му се налага да участва в това разследване, в психологичеките прегледи и такива за алкохол; имал проблеми със сърцето и не можел да спи нормално; бил психически затормозен, вместо държавата да му осигури спокойни и достойни старини; цял живот е работил и не можел да си представи, че на стари години е „престъпник“; въпреки приключването на наказателното дело, бил съкрушен; с всички съседи е поддържал добри отношения, но е имало такива, от които изпитва страх – новодошли, с големи финансови възможности, между които е и съседката, подала сигнала за образуването на процесното наказателно производство; ищецът се страхувал, че могат да го пребият, да го напият, да го унищожат, вече са му нанасяли побой. От писмените доказателства по делото въззивният съд е установил още, че са налице две присъди, с които ищецът е оправдан по обвинения за нанасяне на леки телесни повреди на двама от същите съседи, както и присъда, с която един от съседите е оправдан по обвинение за нанасяне на лека телесна повреда на ищеца; деянията, за които са повдигнати тези обвинения, както и периодът на наказателните производства съвпадат с времевия период на процесното наказателно дело. При така установените обстоятелства по делото, в обобщение апелативният съд е посочил, че съобразява следното: възрастта на ищеца – 83 години към момента на образуване на наказателното производство; тежестта на повдигнатото обвинение – за тежко престъпление от общ характер; вида на наложената и изтърпяна от ищеца мярка за неотклонение, която е от най-леките и не създава съществено неудобство; продължителността от около три години и половина, от които по-голямата част – в съдебната фаза, с по две първоинстанционни и въззивни производства и едно касационно по жалба на частния обвинител, като съдът е намерил за сравнително разумни сроковете за провеждането им, с оглед натовареността на съдилищата в София; претърпените от ищеца тревоги, притеснения и грижи във връзка с обвинението и с участието му в процесуални действия; промяната в самочувствието и авторитета, които ищецът успешно е градил в целия си съзнателен и професионален живот като достоен гражданин на страната; чистото му съдебно минало, като от друга страна – обстоятелството, че никой от съдебните актове в процесното наказателно производство не е бил осъдителен, а ищецът е оправдан още на първа инстанция; липсата на данни за настъпили здравословни и психически проблеми, както и ищецът да се е нуждаел от специализирана медицинска помощ или от закупуване на успокоителни, в резултат на процесното наказателно производство – данни за високо кръвно налягане той е имал отпреди него; обстоятелството, че не е спирал да има контакт и подкрепа от близките си; липсата на твърдения и доказателства за медийно оповестяване на обвинението. Съдът е изтъкнал още, че в случая се касае за влошени междусъседски отношения, за което са водени няколко дела, включително за нанасяне на побой, инициирани както от самия ищец, така и от съседите му, като всички са приключили с оправдателни присъди, а със свидетелските показания по делото е изяснено, че ищецът продължава да изпитва страх от същите съседи, което неприятно изживяване, както и негативните емоции и притеснения по останалите водени паралелно наказателни производства, съвпадат по време с периода на процесното такова. С оглед това, съдът е приел, че негативните изживявания и безпокойства на ищеца през процесния период не са били само и единствено от наказателната репресия, а и от продължаващите сериозни спорове и дела между съседите. В заключение, предвид всичко гореизложено, апелативният съд е намерил, че сумата 3 000 лв. е справедливият в случая размер за обезщетяване на доказаните неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от процесното наказателно производство. Въззивният съд е посочил още, че при определянето на този размер съобразява също и социално-икономическите условия на живот в страната към процесния период, като е изтъкнал, че малко завишава обезщетението в сравнение с обичайната практика на съда в подобни случаи, отчитайки възрастта на ищеца и особената му чувствителност към изградения в обществото авторитет и лична висока самооценка, които той е приел, че са компрометирани с воденото срещу него процесно наказателно производство. Видно от така изложените мотиви към обжалваното решение, апелативният съд е определил размера на процесното обезщетение за претъпените от жалбоподателя-ищец неимуществени вреди, като е взел предвид и е обсъдил всички правнорелевантни за това обстоятелства, които са установени от събраните по делото доказателства, и като е приложил обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД – в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, израз на която са и посочените от касатора пет решения на ВКС. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; дали е взета, и вида на взетата мярка за неотклонение; дали по същото време срещу ищеца са били водени и други наказателни производства и ограниченията, произтичащи от тях; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. При определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално – за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконното обвинение, по което ищецът е оправдан, респ. – наказателното производство срещу него е прекратено, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. Като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към периода на увреждането. Следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния ѝ субституент – ПРБ за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, като размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за него. Видно от гореизложеното, в случая апелативният съд не е приел нищо различно. Предвид съобразяването на въззивното решение с така установената константна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ при определянето на справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, съобразен с конкретните факти по делото, следва изводът, че не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първите два правни въпроса в изложението на касатора, свързани именно с критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи релевантни обстоятелства, установени от събраните по делото доказателства. В тази връзка отново следва да се отбележи, че в посочените в изложението към касационната жалба решения на ВКС, също са възприети горните принципни разрешения по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като в съответствие с това тълкуване са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. Посочените от касатора пет решения на ВКС не съдържат разрешение на третия процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба и уточнен по-горе от съда. По този въпрос обаче също е налице трайно установена съдебна практика, включително на ВКС, съгласно която въззивната инстанция не следи служебно за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения, които водят до неправилност на решението на последния, а е ограничена за това от оплакванията във въззивните жалби – съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК. Когато въззивният съд намери за основателно такова оплакване на въззивник, той сам следва да отстрани нарушението на съдопроизводствените правила, допуснато от първата инстанция, а ако не го отстрани, сам въззивният съд допуска процесуално нарушение. От своя страна касационната инстанция също не следи служебно за нарушенията на съдопроизводствените правила, допуснати от въззивния съд, а е ограничена за това от оплакванията в касационните жалби – чл. 290, ал. 2, във вр. с чл. 281, т. 3, предл. 2 от ГПК. В случая касационната жалба на ищеца не съдържа оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения. От друга страна апелативният съд по никакъв начин не е обсъждал в мотивите към обжалваното решение и не е давал отговор на третия процесуалноправен въпрос. Следователно, този въпрос нито е обуславящ правните изводи на въззивния съд, нито има каквото и да било значение за крайния изход на делото, поради което и не съставлява основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение