Определение № 50581 от 10.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 303/2021 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ответникът „Джайден Юнайтед България“ ООД оспорва жалбата. По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от жалбоподателя иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 45 726,24 лв. за ползване на складови площи и съхранение на стоки на основание сключен между страните договор за продажба. Крайния извод за неоснователност на иска въззивният съд е обосновал със съображенията, че предвид развалянето на договора е отпаднало и задължението на ответника-купувач да заплаща разходите за ползване на склада, охрана и съхранение на стоките съгласно уговореното в т. 4.3 от договора. Изложил е и съображенията, във връзка с оплакванията във въззивната жалба, че тълкуването на договора съобразно чл. 20 ЗЗД разкрива постигнато между страните съгласие не само за прехвърлянето на собствеността срещу заплащане на цена, но и съгласие за съхранение на продадените стоки след изтичане на уговорения срок за вдигането им от склада на жалбоподателя-продавач срещу възнаграждение, което може да бъде квалифицирано като договор за влог на стоките, респ. за наем на склада. Приел е по-нататък, че по отношение на това възнаграждение страните не са уговорили периодичното му заплащане, поради което задължението не е с периодичен характер, следователно с извършеното разваляне последиците на договора, вкл. процесното задължение на купувача, са отпаднали с обратна сила съгласно чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. В жалбата се поддържат оплаквания за необоснованост на решението и неправилно приложение на материалния закон, обосновани с тезата, че в разглеждания случай развалянето на договора не е засегнало с обратно действие вече възникналото процесно вземане предвид периодичния му характер. Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК се поддържа произнасяне на съда извън предмета на спора, като се поддържа, че едва след устните състезания въззивният съд е въвел нова правна квалификация и нетвърдян от страните факт, а именно за трансформирането на договора за продажба, след изтичане на уговорения срок за изтегляне на стоките, в ново правоотношение – влог, респ. наем. Изложените доводи не обосновават вероятна недопустимост на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Съобразно установената последователна практика на ВКС правната квалификация е от значение за правилността на решението по същество от гледна точка на приложението на материалния закон, като възприемането на неправилна или различна квалификация може да доведе до недопустимост само в случаите, когато съдът се е произнесъл по непредявен предмет на спора, т. е. по различно материално право, произтичащо от незаявен от ищеца фактически състав. В разглеждания случай въззивният съд не е основал решението си на факти, различни от твърдените от страните, доколкото процесната уговорка е надлежно въведена като правопораждащ спорното вземане факт, а единствено е дал на същата правна квалификация, различна от възприетата от първоинстанционния съд. Следователно изложените доводи не могат да обосноват вероятна недопустимост като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, а само основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, какъвто правен въпрос обаче от страна на жалбоподателя не е поставен. Във връзка с очевидната неправилност като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК се поддържа, също във връзка с възприетата от въззивния съд квалификация на процесната уговорка, че нито ищецът, нито ответникът са твърдели, че договорът за продажба се е трансформирал в договор за влог. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния, поради което не е налице и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е отклонил от установената практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД, доколкото не е разкрил действителната воля на страните, а е допълнил и изменил същата, третирайки договора като включващ в себе си, наред с продажбата, още и наем и влог. Поставеният въпрос относно приложението на чл. 20 ЗЗД не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от изложените съображения за тълкуване на договора съобразно критериите по чл. 20 ЗЗД, въззивният съд не е извършил същинско тълкуване (за установяване на действителната воля на страните като факт, т. е. на съдържанието на постигнатото страните съгласие относно действията или резултата, за които всяка страна се задължава), доколкото не е налице спор по съдържанието на процесната уговорка, а именно че купувачът следва да заплати разходите за ползване на склада и за съхранение на стоката в случай, че не изтегли последната в уговорения за това срок. В действителност изложените от въззивния съд мотиви се свеждат до квалифицирането на така постигнатото иначе ясно по съдържанието си съгласие като договор за влог, респ. наем, и поради това релевантният за тях въпрос е по приложението на съответните материалноправни разпоредби (чл. 228 и чл. 250 ЗЗД), но не и по приложението на чл. 20 ЗЗД. Накрая, не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази насока се поддържа, че въззивният съд е дал положителен отговор на въпроса когато съдът констатира противоречиви клаузи в договор, длъжен ли е да разтълкува волята на страните или може да я замести и модифицира, за да я постави в рамките на вид наименован договор по ЗЗД и следва ли да даде правна квалификация на правоотношението още в доклада или може да го стори след приключване на устните състезания и анализа на доказателствата. Значението на въпроса за точното прилагане на закона се основава на доводите, че ако се приеме такава трансформация на продажба във влог или наем, това води до промяна на лицето, което носи отговорност при погиване на вещта, за причинени от вещите щети и др. Изложените доводи не обосновават специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се поддържа и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което изключва допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателят дължи на ответника направените за касационното производство разноски в размер на 3500 лв. С тези мотиви съдът