Определение № 134 от 24.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 3029/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 77 / 18.03.2013 г. по т.д.№ 32 / 2013 год. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 1535 / 31.10.2012 год. по т.д.№ 2579/ 2011 год. на Варненски окръжен съд. Със същото, по предявен иск по чл.422 ал.1 вр. с чл.124 ал.1 ГПК, е прието за установено по отношение на длъжника – касатор, че кредиторът - ищец [фирма] има изискуемо от същия вземане в размер на 18 000 евро - неразплатено възнаграждение по договор за довършителни строителни работи от 10.11.2009 год. ,ведно със законната лихва върху същото от подаване заявлението, по което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, по ч.гр.д.№ 8159/2011 год. на Варненски районен съд. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение с доводи за постановяването му в противоречие с материалния закон – чл.82 ЗЗД, при произнасяне по основателността на предявено насрещно възражение за прихващане с обезщетение за търпими вреди / пропуснати ползи / от забавеното изпълнение на възложените на ищеца довършителни строителни работи .Пропуснатите ползи се изразяват в неполучена от [фирма] наемна цена за обектите, за срока на забавата - 01.05.2009 год. – 01.05.2010 година. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът поставя въпроса за „ обхвата на подлежащите на обезщетяване вреди, при неизпълнение на договор за строителство, в частност на пропуснати ползи от невъзможността за ползване на възложените за застрояване имоти, за срока на забавата „ .Обосноваването му, обаче, конкретизира въпроса в аспект на необходимото им доказване - до каква степен на сигурност на пропускането им следва да бъдат ангажирани доказателства, с позоваване на постановяване въззивното решение в противоречие със задължителна съдебна практика - чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Ответната страна - [фирма] - оспорва касационната жалба и счита, че така поставеният въпрос, директно предпоставящ отговор настъпили ли са за касатора – ответник твърдените пропуснати ползи – предмет на възражението му за прихващане, е фактологичен, а не правен, съгласно изискването на т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС и следователно предпоставя преценка на правилността на въззивния акт, на основанията по чл. 281 т.3 ГПК, дължима в последваща фаза на касационното производство, след допускането му на основанията по чл.280 ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна, насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, ограничено до произнасянето на въззивния съд по предявеното от касатора възражение за прихващане, настоящият състав съобрази следното: Касаторът - ответник е противопоставил забава на ищеца в изпълнение задължението за довършителни строителни работи на няколко обекта, с характеристика на офиси и гаражи. Претендирал е прихващане с дължимо за забавата обезщетение за пропуснати ползи, на основание чл.82 ЗЗД, съизмеримо със средна пазарна наемна цена, която и за периода на забавата – 01.05.2009 год. – 01.05.2010 год. - е могъл да получи. Доказването на пропуснатите ползи се ограничава до прието заключение на съдебно-икономическа експертиза за средна пазарна наемна цена. За да приеме за неоснователно възражението за прихващане въззивният съд, позовавайки се на ТР № 3 / 12.12.2012 год. по т.д.№ 3 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС, е приел, че ответникът - касатор е дължал доказване, че при точно изпълнение на задължението на ищеца за довършителни строителни работи, със сигурност би получил увеличаване на имуществото си, съизмеримо с пазарна наемна цена за периода на забавата. Въззивният съд действително е ограничил дължимото доказване до представяне на договори за наем на обектите, сключени с трети лица. С оглед решаващия извод на въззивния съд за неоснователност на възражението за прихващане, така формулираният въпрос покрива характеристиката на правен въпрос - включен в предмета на спора и отговор на който е обосновал въззивното решение в тази му част .Не се явява покрит, обаче, допълнителния селективен критерий, сочен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК с цитиране на задължителна съдебна практика - решения на състави на ВКС, предхождащи постановеното в отговор на въпрос, аналогичен с тук формулирания, ТР № 3 / 12.12.2012 год. по т.д.№ 3/ 2012 год., поради което не следва да бъдат зачетени, като обективиращи противоречива и обусловила като такава постановяването на Тълкувателното решение съдебна практика. Макар неправилно да е ограничил доказването единствено и само с наемни договори за процесните обекти, сключени от касатора с трети лица, с действие следващо падежа на задължението на ищеца, какъвто не е смисъла на ТР № 3 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд правилно е зачел необходимостта от доказателства в установяване сигурността на пропуснатата полза.В този смисъл, сключването на наемни договори е само едно измежду неизчерпателно изброени в Тълкувателното решение доказателства в установяване на тази сигурност, обобщени до такива относно „ конкретните пазарни условия в периода на забавата „ и съществуваща според тях възможност за отдаване на конкретния обект под наем или изгодно разпореждане със същия. Въззивното решение е съобразено с възприетата в Тълкувателното решение невъзможност за присъждане обезщетение за пропуснати ползи само и единствено основано на предположение, че добросъвестно грижещият се за интересите си собственик, винаги би имал, при това единствено интереса от извличане ползи от собствеността чрез сключване на наемен договор за ползването на вещта, още повече, че това намерение следва по начало да е демонстрирано на съконтрахента, в аспект на дължимата „ предвидимост „ на вредата, съгласно чл. 82 ЗЗД. Предположението трябва да се основава на доказана възможност за сигурно увеличение на имуществото, а не да почива на логическо допускане закономерното настъпване на увеличението. Чл. 82 ЗЗД не съдържа презумпция за пропуснати ползи. Следователно касаторът не обосновава основание за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на касационното производство, в полза на [фирма] следва да се присъдят направени разноски в размер на 1000 лева - заплатено адвокатско възнаграждение за касационна инстанция. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение