Определение № 3554 от 29.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1217/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на Апелативен съд – София, Софийски градски съд и Прокуратурата на Република България срещу решение № 246 от 22.10.2025 г., постановено по гр. д. № 300/2025 г. на Апелативен съд – Велико Търново. С обжалваното решение, след частична отмяна на първоинстанционното решение № 266006/06.10.2021 г. по гр. д. № 5980/2019 г. на Софийски градски съд, жалбоподателите са осъдени солидарно да заплатят на ищеца Б. М. Х. на основание чл. 2, ал. 1, т.2 ЗОДОВ вр. чл. 5, § 5 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (Конвенцията) сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди от нарушения на чл.5, § 3 и чл. 5, § 4 от Конвенцията по досъдебно производство № 130/2018 г. на СО-СП, н.ч.д. № 2842/2018 г., н.ч.д. № 4072/2018 г. и н.ч.д. № 796/2019 г. по описа на Специализирания наказателен съд, ведно със законната лихва от 03.05.2019 г. За разликата до пълния претендиран размер на вредите от 30 000 лв. предявеният иск е отхвърлен като неоснователен. Касаторите Апелативен съд – София, Софийски градски съд и Прокуратурата на Република България обжалват решението в осъдителната му част като неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост. Насрещната страна Б. М. Х., чрез своя процесуален представител адв. С., оспорва касационните жалби по съображения, изложени в депозираните писмени отговори. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да постанови обжалваното решение по реда на чл. 294 ГПК след връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания, дадени с решение № 292 от 03.06.2025 г. по гр. д. № 2827/2024 г. на ВКС, ІІІ г.о., въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т.2 ЗОДОВ (след измененията от ДВ бр. 38/2012 г.) за присъждане на обезщетение от 30 000 лв. за причинени на ищеца Х. неимуществени вреди от Специализирания наказателен съд, Апелативния специализиран наказателен съд (чиито правоприемници съответно са ответниците СГС и САС) и Прокуратурата на Република България, чрез допуснати нарушения на правата му по чл. 5, § 2, чл. 5, § 3 и чл. 5, § 4 от Конвенцията. По делото не е имало спор относно фактите, които се свеждат до това, че през 2018 г. ищецът е привлечен като обвиняем за участие, заедно с още 6 лица, в организирана престъпна група с цел - извършване на престъпления по държане и разпространение на акцизни стоки без бандерол. При привличането и предявяването на доказателствата ищецът е бил с адвокат. На 08.09.2018 г., след изтичане на 72 часовото му първоначално задържане, по искане на прокуратурата спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, която е потвърдена от Апелативния специализиран наказателен съд. През м. декември 2018 г. ищецът е поискал изменение на мярката за неотклонение, но молбата, която е разгледана след 17 дни, е оставена без уважение. Определението е потвърдено от въззивния съд. През м. януари 2019 г. ищецът отново е поискал изменение на наложената мярка за неотклонение. Молбата е разгледана след един месец и отново е оставена без уважение. Определението на Специализирания наказателен съд е потвърдено. На 04.05.2018 г. мярката за неотклонение е изменена в „подписка“, като по този начин задържането под стража на обвиняемия Х. е траело 8 месеца. При тези данни въззивният съд е приел, че ищецът претендира да са допуснати следните нарушения на правата му: 1) по чл. 5, § 2 от Конвенцията, понеже не му е било съобщено „на разбираем за него език“ основанието за задържането му, при твърдения, че Постановлението за привличане като обвиняем било бланкетно и съдържало множество текстове на закона без описание на действията или бездействията, в които той е обвинен; 2) по чл. 5, § 3 от Конвенцията, за нарушено изискване за „разумен срок на задържането“, тъй като след първоначалното му задържане нито прокуратурата, нито съдът са посочили достатъчно и релевантни основания, които да обосновават продължаване на взетата мярка за неотклонение, като същевременно са обърнали тежестта на доказване, изисквайки от обвиняемия да установи изменение на първоначално установените факти и обстоятелства по делото; и 3) по чл. 5, § 4 от Конвенцията, предвид, че по молбите му за изменение на мярката за неотклонение съдът се е произнесъл със забава от 17 дни по първата и с месец по втората, каквито забавяния били несъвместими със стандартите, наложени в практиката на Европейския Съд по правата на човека по прилагането на Конвенцията. Първата група доводи за нарушаване на чл. 5, § 2 от Конвенцията са счетени за неоснователни, тъй като информацията в Постановлението на прокурора е била достатъчна, за да разбере ищецът в какво е обвинен, а и при привличането му той е бил с процесуален защитник, с оглед на което не е бил лишен от възможността да му бъдат разяснени повдигнатите обвинения и съответно – да ги разбере и да предприеме адекватна защита на своите права. В тази връзка съдът се е позовал и на разрешенията в практиката на Европейския съд по правата на човека по делата Ван Дер Леер срещу Нидерландия от 22.01.1990 г., Фокс, Кембъл и Хартли срещу Обединеното кралство и Х.Б. срещу Швейцария от 05.04.2001 г. Второто и третото нарушения са признати за извършени. Относно това по чл. 5, § 3 от Конвенцията съдът е посочил, че нарушението на изискването за разумен срок на задържането в случая се състои в това, че нито прокуратурата, нито съдилищата са посочили релевантни и достатъчни основания, които след първоначалното задържане на ищеца да обосновават продължаването на най-тежката мярка за неотклонение и то за период от над 6 месеца. Освен това, за да приемат, че само най-тежката мярка за неотклонение е адекватна, съставите на специализирания и апелативния специализиран съд са разместили тежестта на доказване върху ищеца, от когото са изисквали да доказва изменение на първоначално установените факти и обстоятелства. Съдът е подчертал, че в производството, образувано по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т.2 ЗОДОВ, гражданският съд не извършва контрол върху дейността на наказателния съд и не преценява законосъобразността на задържането, а само проверява, дали са взети предвид критерии като изминал срок на задържането, възможността на обвиняемия да се укрие или да извърши друго престъпление, вкл. да попречи на разследването, както и дали е възможно целения от задържането резултат да бъде постигнат с друга, по-лека мярка за неотклонение. Заключил е, че в случая актовете на съдилищата не са били достатъчно мотивирани с оглед стандартите, наложени от практиката по приложение на Конвенцията, поради което е счел, че нарушението на правата на ищеца по чл.5, § 3 от Конвенцията е налице. По отношение на нарушението на правата на ищеца по чл.5, § 4 от Конвенцията въззивният съд е съобразил, че в случая липсата на ефикасен съдебен контрол на задържането се свежда до забавянето в разглеждането на подаденото на 18.11.2018 г. искане по чл. 65 НПК за изменение на мярката за неотклонение със 17 дни, при законоустановен тридневен срок за това по чл. 65, ал. 2 НПК, както и на молбата на ищеца от 28.01.2019 г. със същото искане, разгледана след месец. За да определи справедливия размер на дължимото обезщетение въззивният съд е приел, че в резултат на така очертаните нарушения по чл. 5, § 3 и § 4 от Конвенцията, ищецът е претърпял неимуществени вреди, характерни за всяка личност, лишена от свобода, изразяващи се в стрес от постоянния отказ на властите да вземат предвид посочените от него обстоятелства и аргументи, липсата на всякаква хуманна перспектива, чувството на безпомощност и обреченост, съпътствано от липса на доверие в националните институции, загуба на самоувереност и безнадеждност. Съдът е обсъдил показанията на разпитаните свидетели, от които се установява, че задържането се отразило негативно както на ищеца, така и на неговото семейство. След като се прибрал в дома си, ищецът избягвал да контактува с други хора, живеел в изолация, прекратил някои бизнес-контакти, което се отразило на работата му, отслабнал, продължавал да пие медикаменти против високо кръвно налягане и диабет. Преди задържането бил весел човек, постоянно се събирали да празнуват с приятели, а след освобождаването му от ареста станал притеснителен, затворен, постоянно се тревожел, че може отново да го задържат, отказвал да присъства на семейни тържества на свои близки. При тези данни въззивният съд изключил от подлежащите на поправяне вреди онези, свързани с влошеното здравословно състояние на ищеца, тъй като такива не са били търсени с исковата молба, като по отношение на останалите претендирани и доказани вреди е приел, че същите са резултат като цяло от воденото против ищеца наказателно производство, а не единствено и само от установеното нарушение на правата му по чл. 5, § 3 и § 4 от Конвенцията. С оглед на това и като отчел стандарта на живот в страната и социално-икономическите условия към датата на замяна на взетата мярка за неотклонение от задържане под стража в подписка, съдът намерил, че сумата от 10 000 лв. е справедлива обезвреда за претърпените от ищеца вреди. В изложенията по чл. 284, ал. 1, т.3 ГПК към касационните жалби на Софийски градски съд и на Апелативен съд – София са поставени за разглеждане въпросите за пасивната легитимация на съдилищата да отговарят по иск за вреди с правно основание чл.2, ал. 1, т.2 ЗОДОВ, за причинно-следствената връзка между акта на съда при отхвърляне на молба за изменение на наложена мярка за неотклонение и настъпилите за ищеца неимуществени вреди, както и за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, като направи самостоятелен анализ на доказателствата и изложи собствени мотиви по съществото на спора. В изложението си по чл. 284, ал. 1, т.3 ГПК Прокуратурата на Република България поддържа, че в решението е даден отговор на следните два правни въпроса от значение за спора: какви са критериите за достатъчност на обосноваването на продължаването на мярка за неотклонение, както и за критериите, които следва да съобрази съда при приложение принципа за „справедливост“ при определяне обезщетението за неимуществени вреди, което присъжда по реда на ЗОДОВ. Поддържа, че са налице основания, съответно по чл. 280, ал. 1, т. 3 и 1 ГПК, за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос от изложението към касационната жалба на Софийския Апелативен съд, относно пасивната материално-правна легитимация на съдилищата да отговарят по искове за вреди по чл. 2, ал.1, т.2 ГПК и процесуалната такава на субституенти на държавата, е поставен на първо място и в изложението на основанията към касационната жалба на Софийски градски съд. Въпросът е обоснован с твърдения за противоречие на въззивното решение с постановките на тълкувателно решение № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС и е относим, но същият вече е бил разгледан от Върховния касационен съд при предходното разглеждане на делото и окончателно решен с Определение № 839 от 24.02.2025 г. по гр. д. № 2827/2024. на ВКС, ІІІ г.о., с което не е допуснато касационно обжалване по жалбите на САС, СГС и Прокуратурата на РБ срещу решението на Великотърновския апелативен съд по гр. д. № 454/2023 г. в осъдителната му част. Изяснено е, че Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015 г. по тълк. дело № 5/2013 г. на ВКС, ОСГК, в което е прието, че съдът е легитимиран да представлява държавата само по искове за вреди по чл. 2, ал. 1, т.4 и 5 ЗОДОВ, е дадено тълкуване на закона в редакцията му до измененията с ДВ бр. 38/2012 г. Ето защо, по отношение на сега действащата редакция на закона няма формирана задължителна съдебна практика, в който смисъл са и постановените решения по гр. дело № 4624/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение по гр. дело № 730/2021 г. на ВКС, ІV г.о. Затова въззивното решение, с което са разгледани по същество исковете по чл. 2, ал. 1, т.2 ЗОДОВ срещу САС и СГС не е процесуално недопустимо. При нарушения на правата на обвиняемия по чл. 5, § 3 в хипотезата на нарушен разумен срок на задържането и по чл. 5, § 4 от Конвенцията за неразглеждане на молбите за освобождаване в кратък срок, когато продължителното задържане и забавянето при произнасяне се дължи както на действия и бездействия от страна на прокуратурата, така и на такива на съда, тези органи отговарят солидарно. В този смисъл е приетото в решение № 36 от 12.08.2022 г. по гр. д. № 730/2021 г. на ВКС, ІV г.о. Цитираната съдебна практика се споделя изцяло и от настоящия състав на Трето гражданско отделение на ВКС. И вторият поставен от Апелативен съд – София въпрос, относно причинно-следствената връзка между акта на съда и настъпилите за ищеца неимуществени вреди, е бил разгледан при вече проведеното касационно обжалване, при постановяване на определението от 24.02.2025 г. по гр. д. № 2827/2024 г. на ВКС, ІІІ г.о. Посочено е, че при иск за вреди от нарушение на права по чл. 5, § 4 от Конвенцията, причинната връзка е между бездействието на съда по разглеждането на молбите за изменение на взетата мярка за неотклонение в разумен срок и произтеклите от това неблагоприятни последици за обвиняемия, с оглед на което връзка между вредите и съдебния акт не е обсъждана и не подлежи на обсъждане от въззивния съд. При предходното касационно обжалване е бил обсъден и вторият въпрос от изложението на касационните основания към жалбата на СГС, за задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите и възраженията на страните, както и да направи собствен анализ на доказателствата по делото. Нито касираното въззивно решение, нито това, предмет на настоящия касационен контрол, сочат на отклонения на въззивния съд от задължителната съдебна практика по неговото разрешаване. Общото за всички тези повторно зададени въпроси по изложенията към двете касационни жалби на Апелативен съд – София и на Софийски Градски съд е в извода, че касационното обжалване не може да се допусне по нито един от тях, тъй като същите се явяват преклудирани. В този смисъл са постановките на т. 6 от Тълкувателно решение № 2 от 02.07.2004 г. по гр. д. № 2/2004 г. на ОСГК на ВКС, които не са изгубили актуалност и при сега действащия процесуален закон и съгласно които оплакванията, които са били своевременно направени от страните, но отхвърлени от касационния съд при първото по ред касационно производство, както и незаявените такива, не могат да бъдат предявени при повторното касационно обжалване. Такива процесуални действия на страните са недопустими. Същото следва да се приеме и за въпросите за допускане на касационно обжалване, които са били разгледани при първото касационно производство и които се поставят отново при повторното касационно обжалване. По първия формулиран в изложението по чл. 284, ал. 1, т.3 ГПК въпрос на Прокуратурата на Република България, който е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, касационното обжалване не може да се допусне, тъй като въпросът е изцяло фактологичен. Обосноваването на конкретното решение на съда за продължаване на наложената мярка за неотклонение по всяко дело е индивидуално и подчинено на конкретните данни. Поради това на въпроса, кога обосновката е достатъчна, по необходимост във всеки отделен случай се налага да се отговори различно. От друга страна, съдът не е обследвал какво би било минимално необходимото съдържание на мотивите за такова продължаване, което да притежава валидност за всички случаи, а се е позовал на константната практика на Европейския съд по правата на човека, според която, след изтичане на определен период от време първоначалните законови условия за постановяване на задържането вече не са достатъчни, поради което съдилищата са длъжни да установят и други основания за продължаване на задържането (делото И. срещу България), респ. - да преоценят необходимостта от продължаване на задържането само въз основа на конкретни факти и доказателства. С оглед на изложеното, въпросът не покрива общото основание за селектиране на касационните жалби, а именно - произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното делото, който е винаги конкретен, включен е в предмета на спора и обуславя решаващата воля на съда, обективирана в съдебния акт. Нарушението на чл. 5, § 3 от Конвенцията, констатирано от въззивния съд, е в прехвърлянето на тежестта на доказване върху обвиняемия да установи, че са настъпили такива нови обстоятелства, от които да е видно, че няма риск от укриване или от извършване на друго престъпление, без да бъде обсъдено налагането на друга мярка, като напр. „домашен арест“, която е по-лека по степен в ограничаването на свободата на едно лице, и без да се изложат съображения за необходимостта от използването на най-голямата по интензитет принуда, която поначало е приложима само когато целите на процеса не биха могли да бъдат постигнати по друг начин. Въззивният съд не е игнорирал или омаловажил мотивите на наказателните съдилища при произнасянето им за продължаване на мярката за неотклонение на ищеца, които са в смисъл, че веднъж констатираната опасност от повлияване върху свидетели, другите обвиняеми и върху доказателства, които все още не са събрани, тя продължава да съществува, а е акцентирал върху това, че за разлика от първоначалното налагане на мярката за неотклонение „задържане под стража“, при последващото решаване на въпроса за нейното продължаване така създадените опасения се нуждаят от допълнителни аргументи - защо се налага именно задържане на обвиняемия и защо никоя друга по-лека мярка не би била подходяща за гарантиране на участието му в процеса и за обезпечаване на нормалния ход на разследването. Вторият въпрос в изложението към жалбата на Прокуратурата, относно справедливия размер на обезщетението, е обуславящ крайните изводи на съда за частично уважаване на предявените искове и е от значение за изхода на делото, поради което общата селективна предпоставка за допускане до касационно обжалване на въззивното решение е налице. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса, уточнен при предпоставките на Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, по следния начин: за задължението на съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да направи преценка на всички факти и обстоятелства от значение за приложение на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Обжалването се допуска за извършване на преценка за съответствие на въззивното решение със задължителната съдебна практика, формирана с т. ІІ от Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, т. 3 и т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с казуалната практика на ВКС по приложението на материално-правната норма на чл. 52 ЗЗД. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,