Определение № 60303 от 07.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1508/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Б. Г. Б., чрез пълномощника си адв. И. Н., е обжалвал въззивното решение на Софийския градски съд, II-д въззивен състав, № 261916 от 18.12.2020 г. по в. гр. д. № 10752/2019 г., с което е потвърдено решение на Софийския районен съд, 125-ти състав, № 565640 от 19.12.2018 г. по гр. д. № 13385/2017 г., с което е отхвърлен предявеният срещу Столична община иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Б. Г. Б. е собственик въз основа на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № ...., т. ....., рег. № 08761, н.д. № ...../2016 г., на дворно място, съставляващо поземлен имот с идентификатор ..... по КККР, одобрени със заповед № РД-18-14/06.03.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес в [населено място], район „Л.“, [улица], с площ по документ за собственост 475 кв.м., а по скица 469 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, съставляващ УПИ ХVІІІ-..... в кв. ....., преди кв. ....., по плана на [населено място], м. „Б. П.“. В касационната жалба се сочат всички основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е обсъдил всички факти от значение на спорното право, в резултат на което е извел неправилни правни изводи. Неправилно било прието, че процесният имот е валидно отчужден, тъй като от данните по делото се установявало, че отчуждителната процедура е проведена срещу несобственик, поради което не би могла да породи вещнопрехвърлителен ефект. Оспорва се и изводът, че с влизането в сила на отчуждителната заповед собствеността върху имота преминава върху държавата. С оглед невалидността на отчуждаването се твърди, че издаденият акт за общинска собственост няма легитимиращо действие досежно правото на собственост на общината. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице всички основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, като се поставят и следните въпроси от приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1. При наличие на акт за общинска собственост, който констатира собственост на общината, без да я поражда, след като едно лице има надлежен титул за собственост, следва ли да му се признае легитимиращо действие и чия е доказателствената тежест при оспорване на основанието на акта за общинска собственост?; 2. Може ли съдът да дерогира процесуалните правила и да признае легитимиращото действие досежно правото на собственост?; 3. Следва ли въззивният съд да приеме за безспорно, че имотът е идентичен с този, отчужден от трето лице, след като претендиращият от ищеца имот е част от по-голям имот съобразно неоспорената експертиза?; 4. Не следва ли въззивният съд да съобрази и приложи чл. 2 ал.2 ЗВСОНИ относно собствеността на отнетия без законово основание имот и не по установения ред в периода 1949-1989 г. по линията на косвения съдебен контрол?; 5. Как се съотнася чл.2 ал.2 ЗВСОНИ с чл.64 ЗОС, когато основанието е отпаднало, и не следва ли кметът да деактува имота? В срока за отговор Столична община, чрез юрк. В. Н., възразява срещу допускането на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на жалбата по същество. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. По основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното: Касаторът (ищец в производството) твърди, че е придобил процесния недвижим имот от М. Р. М. по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № ....., т. ...., н.д. № ...../15.06.2016 г., като основава интереса си от водене на положителния установителен иск за собственост на обстоятелството, че Столична община е актувала имота като частна общинска собственост. Общината възразява, че през 1996 г. за имота е съставен акт за общинска собственост, поради което същият не може да бъде предмет на продажба. Във въззивното решение е прието за установено, че с нот. акт № ...., т. ..... от 31.10...... г., Р. М.-Л. е продала на Х. С. и С. Г. нива с площ от 3 дка и 600 ара, в землището на [населено място], м. „Че.“; че с нот. акт № ...., т....., н.д. №...../02.08.1917 г., Х. С. и С. Г. са продали на П. В. 2921,72 кв.м. урегулирано място от кв.17 по плана на модерното предградие край [населено място]; че с нот. акт № ....., т......, н.д. № ...../29.03.1975 г., Н. П. В., В. П. В., Е. П. В. и Т. П. Е. са дарили празно дворно място, 620 кв.м., съставляващо имот с пл. №175 в кв.17 по плана на [населено място],[жк], на П. Н. В., която е дарила имота на Н. Н. В. с нот. акт за дарение на недвижим имот № ....., т. ....., н.д. № ...../18.12.1984 г. Приета е за установено още, че със заповед на председателя на ИК на СНС № РД-40-1542/28.10.1986 г. от Н. Н. В. е отчужден имот пл. № ..... в кв. ...., м. „Б. П.“, [улица], като със заповед № РД-41-410/10.03.1987 г. на председателя на ИК на СНС е определено обезщетение на Н. В. за отчуждения му имот. Впоследствие за имота е издаден акт за държавна собственост № ...../1987 г., а на основание чл. 2, ал. 2 ЗОС е съставен акт за частна общинска собственост № ..... /27.12.1996 г. за незастроено дворно място – 34, с площ от 620 кв.м., находящ се в [населено място], район „Л.“, м. „М. предградие“,[жк], [улица], пл. ....., кв. ...... По делото е представен и нот. акт № ...., т. ....., н.д. № ...../13.10.1986 г., с който С. Т. Г. е продал на С. Р. Д. незастроено дворно място, в землището на [населено място], м. „ [улица], съставляващо парцел ХV...., пл. № ..... в кв. ...., стар – ...., по плана на [населено място], с площ от 475 кв.м., а съгласно нот. акт № ...., т. ...., н.д. № ...../20.06.2014 г. на нот. И. Д., Р. С. Д. и С. Р. Д. са продали процесния недвижим имот М. Р. М.. Въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза въззивният съд е приел за установено, че поземлен имот с идентификатор ..... по КККР е част от имот с пл. № ..... в кв. .... по кадастралния и регулационен план на м. „Л. 8“. Със заповед № РД-50-09-591/08.10.1986 г. на главния архитект на [населено място] е бил одобрен кадастралния и регулационен план на м. „Б.. Б. П.“ и по този начин имотът попада в кв. ...., парцел ....., отреден „за обществено жилищно строителство, училище, комплексно обществено обслужване и подземни гаражи“, който план е действащ и към настоящия момент, но имотът не е засегнат от мероприятията. Процесният имот е идентичен с имота по нот. акт, на който ищецът основава иска си, с имота по акта за общинска и с имота по акта за държавна собственост. Установява се и идентичност на процесния имот и имота по нот. акт № ...., т. ...., н.д. № ..../1917 г. Съдът е приел от правна страна, че процесният недвижим имот е бил собственост на Н. В. и е отчужден в полза на държавата с заповед по чл. 98 З. (отм.) от 1987 г., а от 1996 г. е станал частна общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОС в действащата към онзи момент редакция вр. § 7, ал. 1, т. 3 ЗМСМА. За ирелевантно по отношение на правото на собственост върху съдът е приел съставянето на акта за частна общинска собственост, както и дали е осъществено мероприятието, за което е бил отчужден имотът, тъй като ищецът, респ. праводателят му, не е правоимащо лице по смисъла на чл. 109 З. (отм.). Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, в рамките на служебната проверка, която прави за валидността и допустимостта на решението, намира, че не е налице съмнение за нищожност или недопустимост на атакувания съдебен акт. Съдебното решение е валидно, постановено е в писмена форма от законен съдебен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, подписано е, а мотивите му са ясни, логични и последователни. Съдът не констатира служебно и други пороци на атакувания акт, водещи до неговата недопустимост – наличие на процесуални пречки или липса на процесуални условия за съществуването и/или надлежното упражняване на правото на иск. Първите два поставени от касатора правни въпроси относно легитимиращото действие на акта за общинска собственост, не са обуславящи за изхода на спора, тъй като по делото не е бил предмет на доказване въпросът за легитимацията на ответната община. Решаващият извод на въззивния съд, че процесният недвижим имот е бил надлежно отчужден от действителния му собственик в полза на държавата е направен въз основа на представените по делото нотариали актове и на данните по отчуждителната преписка, а не на база съставения акт за общинска собственост. Съдът е преценявал събраните по делото преки доказателства за извършената отчуждителна процедура, за да изясни правата на праводателя на ищеца Б. Г. Б.. Това е било необходимо, защото, за да се легитимира като собственик на деривативно основание, при оспорване на правата му от ответника, ищецът по предявен положителен установителен иск за собственост, следва да докаже, че праводателят му е бил собственик на имота, в противен случай не би могъл да настъпи вещнотранслативен ефект на облигационния договор, от който той черпи права. Трети ят правен въпрос / Следва ли въззивният съд да приеме за безспорно, че имотът е идентичен с този, отчужден от трето лице, след като претендиращият от ищеца имот е част от по-голям имот съобразно неоспорената експертиза?/ също не дава основание за допускане на касационното обжалване, тъй като е фактически, а не правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Питането се отнася до извода на въззивния съд за идентичност между процесния и отчуждения от Н. В. поземлен имот, като преценката относно правилността на този извод може да бъде извършена само при разглеждане на спора по същество, но не и във фазата по селекция на касационните жалби в производството по чл. 288 ГПК. Предвид извода на въззивния съд, че ищецът не се явява правоприемник на действителния собственик, от когото имотът е бил отчужден, неотносими за делото са и въпросите, свързани с чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Реституционната разпоредба на чл.2 ал.2 ЗВСОНИ по аргумент от чл.3 ал.1 ЗВСОНИ няма приложение за разрешаване на спора за собственост по настоящото дело, защото както вече се посочи, съдът е приел, че праводателят на ищеца не е бил собственик на процесния имот преди отчуждаването му респ. липсва правна възможност да се позовава на реституция. С оглед на изложеното, не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество. При този изход на делото на ответника следва да се присъдят разноски, поискани с отговора на касационната жалба в размер на 100 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение