Определение № 60086 от 09.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1337/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. П. Я., чрез процесуалния представител адвокат Т. Е. Г., срещу определение № 263768/25.02.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 664/2021 г. на Софийски градски съд. Поддържат се оплаквания, че определението е неправилно и незаконосъобразно, поради което същото следва да бъде отменено. В изпълнение на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, като се поддържат тези по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните формулирани в изложението въпроси: 1/ С какъв акт на съда се доказва приключило производство, когато същото е унищожено и от него не е запазен акт за приключване, който факт е удостоверен в официален документ от съда по производството; 2/ Допустимо ли е производството по чл. 542 ГПК за доказване на прекратяване на исково производство, когато делото е унищожено и от него не е запазен актът за прекратяване; 3/ Какъв процесуален ред следва да ползва трето за делото лице с правен интерес за снабдяване с акт, установяващ приключването на делото, когато делото е унищожено и от него не е запазен акта за прекратяване. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е оставена без уважение частната жалба на Н. П. Я. срещу разпореждане № 20281093/19.12.2020 г. по гр. д. № 61347/2020 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 130 ГПК, вр. чл. 542, ал. 1 ГПК е върната подадената от него молба за установяване на факта, че гр. д. № 11071/2001 г. по описа на Софийски районен съд, 40-ти състав, образувано по искова молба вх. № 36861/01.12.2001 г., подадена от А. В. С., Н. Н. С. и М. В. К. против Б. В. Б., е приключило с разпореждане за връщане на исковата молба, като първоинстанционният съд е прекратил производството по гр. д. № 61347/2020 г. Въззивният съд е приел, че производството по чл. 542 ГПК намира приложение само по отношение на юридически факти с правно значение, за които е задължително съставянето на официални свидетелстващи документи, в случай, че те не са съставени и не могат да бъдат съставени или макар да са съставени, са унищожени или изгубени, без да има възможност да бъдат възстановени от органа, компетентен да издаде такъв документ. В конкретния случай с подадената молба по чл. 542 ГПК се иска постановяване на съдебно решение, което да замести официален диспозитивен документ, а не официален свидетелстващ документ, тъй като молителят иска установяване факта на съществуване на съдебен акт – разпореждане или определение за прекратяване на гражданско дело. Изложени са съображения, че производството по чл. 542 ГПК е недопустимо, ако законът предвижда друг ред за установяване на съответния факт. Частната касационна жалба е допустима, тъй като същата е подадена от легитимирана страна и е насочена против съдебен акт, с който се потвърждава определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжавлане на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Така поставените въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на определението на посоченото основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като са неотносими към решаващите мотиви на въззивния съд и към изхода на делото. Въпрос относно вида на съдебния акт, с който следва да бъде доказано прекратяване на съдебно производство, в случай че делото е унищожено, не е разглеждан от въззивния съд. Производството по чл.542 ГПК е прието за недопустимо, тъй като актът на съда, с който е прекратено посоченото гражданско дело представлява диспозитивен документ, чието съществуване не може да бъде установено в уреденото в ГПК производство по установяване на факти. Съществуващите за едно трето лице процесуални възможности за снабдяване с акт, установяващ приключване на съдебно производство, в случай че делото е унищожено, също не е включен в предмета на делото, поради което по него въззивният съд не е формирал решаващи изводи. Не са налице и допълнителните предпоставки по чл.280,ал.1, т.3 ГПК - разглеждането на правния въпрос да допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В случая касаторът не е обосновал самото основание - не е посочил какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен това по въпроса относно приложението на посочените в изложението правни норми е налице съдебна практика (Определение № 94 от 31.01.2013 г. по ч. гр. д. № 31/2013 г., ІІІ Г. О., ВКС; Определение № 204 от 11.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1393/2018 г., ІІІ Г. О., ВКС; Решение № 460 от 15.11.11 г. по гр. д. № 912/2011 на ІV г.о., ВКС и др.), която е единна и не е налице изменение в обществените условия, налагаща необходимост от промяна. Според нея производството по установяване на факти по чл. 542 и сл. ГПК има субсидиарен характер. То е допустимо само, ако е невъзможно фактът да се удостовери по надлежния ред чрез документ, съставен от компетентен орган. В случаите, в които с молбата по чл. 542 ГПК се иска постановяване на съдебно решение, което да замести официален диспозитивен документ, производството по чл. 542 ГПК е недопустимо. В този смисъл е и обжалваното въззивно определение. С оглед на изложеното по-горе, настоящият съдебен състав намира, че посочените от касатора правни норми са ясни, поради което същите не се нуждаят от тълкуване. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.