Определение № 50060 от 10.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 228/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД“ОЗК Застраховане“АД, чрез процесуалния му представител адв.Т. С., против решение №152/18.11.2021г. по в.т.д.№456/21г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №99/19.04.2021г. по т.д.№942/20г. по описа на Окръжен съд Варна в осъдителната му част за сумите 63 000 лв. и 1323 лв., представляващи обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, претърпени от Ж. Н. Ж., в резултат на настъпило на 24.03.2019г. ПТП, и в частта, с която, след частична отмяна на същото, в полза на последния са присъдени още 21 000 лв. за репарирането на неимуществените вреди. Искането за отмяна на решението на Софийски апелативен съд в обжалваната му част е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. В тяхна подкрепа касаторът поддържа,че въззивният съд неправилно е приел исковете за допустими, като е игнорирал възраженията му за неизпълнена процедура по чл.498 КЗ вр. чл.380 КЗ, основани на твърденията,че пострадалият, освен че не е представил пред застрахователя изисканите от него медицински документи за определяне размера на обезщетението, е претендирал с исковата молба вреди, възникнали след приключването на преписката по щетата, за които не е предявил отделна претенция пред застрахователя. По същество сочи, че, разрешавайки спора, въззивният състав не е приложил правилно разпоредбите на чл.52 и чл.51 ал.2 ЗЗД, като не е съобразил всички критерии при определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, което е довело до необоснованото му завишаване, а същевременно е подценил рисковото поведение на пострадалия, имащо значение за определянето на процентния дял от приноса му за настъпването на вредите, който съдът неоправдано е занижил. Твърди се в касационната жалба,че съдът не е изложил достатъчно мотиви в обосноваването на тези му изводи, а изложените от него такива не кореспондират със събраните по делото доказателства. В писменото си изложение към касационната жалба по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи,че решаващият състав на ВАпС се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са от значение за изхода на делото и произнасянето им е в противоречие със задължителната практика на ВКС /ППВС №4/68г., решение по гр.д.№1650/09г. на трето г.о. на ВКС, решение по гр.д.№1381/09г. на четвърто г.о. на ВКС, решение по гр.д.№593/10г. на трето г.о. на ВКС, решение по гр.д.№78/11г. на трето г.о. на ВКС, решение по т.д.№494/20г. на второ т.о. на ВКС,решение по гр.д.№756/18г. на трето г.о. на ВКС, решение по т.д.№1353/20г. на второ т.о. на ВКС, решение по т.д.№1921/16г. на първо т.о. на ВКС/, а именно: 1. Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да съобрази при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост на основание чл.52 ЗЗД, при предявен срещу застрахователя иск по чл.432 КЗ?; 2. Следва ли съдът да прави преценка на начина и обстоятелствата, при които е възникнало застрахователното събитие, респективно - при които са възникнали травматичните увреждания и следва ли тази преценка да рефлектира върху определения по справедливост размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди?; 3. Какви са критериите за определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото лице при предявен срещу застрахователя пряк иск по чл.432 КЗ?; 4. Следва ли при определяне размера на съпричиняването съдът да прави разграничение между допринасянето на пострадалия за възникването на самото ПТП и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него? Позовавайки се на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът формулира като значими за изхода на делото въпросите: 5.Допустим ли е пряк иск на увреденото лице по чл.432 КЗ в случай,че предхождащата го извънсъдебна застрахователна претенция не е придружена от документите, обосноваващи размера и основателността на претенцията, с които разполага увреденото лице – задължение по чл.498 ал.2 КЗ?; 6. Спазена ли е процедурата по чл.498 КЗ, която цели извънсъдебно уреждане на отношенията, ако не е оказано посоченото в чл.498 ал.2 КЗ съдействие от увреденото лице? и 7.Допустимо ли е с пряк иск на увреденото лице по чл.432 КЗ да се претендира обезщетение за вреди, настъпили след прекратяване на застрахователната преписка по реда на чл.496 ал.2 КЗ? Ответникът по касационната жалба Ж. Н. Ж. не се е ангажирал със становище по нея. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на апелативния съд е приел механизма на ПТП за установен от писмените доказателства, заключението на автотехническата експертиза и показанията на свидетеля П., в качеството му на очевидец, като е посочил,че основна причина за настъпването му е била избраната от водача на автомобила, в който е пътувал като пътник пострадалия, превишена скорост, което е предпоставка за възникване на гражданската му отговорност за деликт. Доколкото тази му отговорност е била застрахована при ответника, съдът е намерил,че последният е пасивно материално-правно легитимиран по предявения срещу него пряк иск на увредения. Приел е за установено от медицинската документация и заключението на медицинската експертиза,че вследствие на произшествието ищецът е получил травма на главата-масивно кръвонасядане на теменната част на главата с наличие на малки контузионни огнища на главен мозък; травма на гръден кош-счупване по долен ръб на лява лопатъчна кост, счупване на второ ребро в ляво, контузия на ляв бял дроб с плеврален излив в лява гръдна кухина, разкъсване на диафрагмата, коремна травма- разкъсване на слезка, разкъсване на стомаха с кръвоизлив в коремна кухина; травма на таза-счупване на лява срамна кост, лява оцетница, лява хълбочна кост; счупване на напречните израстъци на първи, втори и трети поясен прешлен; счупване на лява раменна кост в горен край, като съчетаната травма е довела до развитие на травматичен шок и остра дихателна недостатъчност; при първото пролежаване в болница е било стабилизирано общото му състояние и са му извършени операция по отстраняване на разкъсаната слезка и операция по наместване на костите на счупения таз и фиксирането им с остеосинтезни материали; при второто пролежаване в болница една година по-късно е извършена последваща хирургическа интервенция за отстраняване на остеосинтезния материал; при първоначалното му приемане в болницата ищецът е бил в много тежко състояние, включително няколко дни в лека кома, а след изписването му е имал нужда от чужда помощ около два-три месеца; инцидентът му причинил, освен физически болки, и психически проблеми, но без да прерастват в психическо разстройство; възстановяването му след втората операция продължило около месец. За да обоснове справедлив размер на обезщетението от 120 000 лв. за репариране на тези неимуществени вреди, вместо определения от първата инстанция такъв от 90 000 лв., съдът е посочил като относими към този по-висок размер фактите,че е налице тежка телесна повреда - ищецът, на възраст 23 години към датата на ПТП, вследствие на претърпения инцидент, не само е преживял болки и страдания във връзка с направената му първа операция, но и ще търпи до края на живота си негативните последици от отстранения далак /слезка/, който представлява важен за имунната му система орган; вследствие на травматичния шок, плевралния излив и настъпилата остра дихателна недостатъчност в продължение на няколко дни ищецът е бил в състояние, временно опасно за живота. Съобразил е характера и тежестта на физическите травми, представляващи множество телесни повреди, всяка от които в достатъчна степен болезнена, затрудняваща движението на пострадалия ищец и обуславяща продължителен период на възстановяване. Отчел е това,че, независимо от констатираното от вещото лице пълно възстановяване, при промяната на времето и при физически натоварвания ищецът ще изпитва болки и занапред; това,че изживяването на катастрофата е имало и психотравмиращ характер, макар и без причиняване на патологични отклонения, а това,че възстановителният период не е бил по-продължителен от обичайното, съдът е отдал на младата възраст на ищеца. Решаващият състав се е обосновал и с конкретните икономически условия в страната и на актуалните нива на застрахователните покрития към момента на застрахователното събитие. При произнасянето си по оплакването на въззивника – застраховател, че определеният от първоинстанционния съд процент на съпричиняване от страна на пострадалия /30%/ е нисък, съдът е съобразил както принципните разрешения, дадени от Върховния съд и от Върховния касационен съд в ППВС № 17/1963 г. и ТР № 1/2014 г. на ОСТК, така и в казуалната практика на касационната инстанция, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съобразил е направеното в мотивите към т. 7 на ТР № 1/2014 г. разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на ПТП и приноса му за настъпване на вредата, какъвто е налице, когато пострадалият с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане; необходимостта от наличието на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, което може да се изрази в действие или бездействие, обуславящо в определена степен настъпването на вредоносния резултат. Посочил е, че, съгласно практиката на ВКС, преценката за реалния принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат е обусловена от съпоставка на поведението на участниците в произшествието, като съразмерността на действията или бездействията на пострадалия с останалите обективни и субективни фактори, станали причина за настъпване на ПТП, ще определят и процентното съотношение на този принос. На базата на тези съждения, отнесени към установените по делото факти, решаващият състав, позовавайки се на заключението на вещите лица, че с оглед настъпилите повреди по автомобила /смачкването на тавана до нивото на волана/, поставянето на предпазен колан би довело до фатален за ищеца изход, съдът е заключил,че липсва причинна връзка между неизпълнението на това законово изискване от страна на ищеца и последвалите увреждания по тялото му, поради което е отказал по това възражение да отчете съпричиняване. Като относим и обосноваващ намаляване на обезщетението, поради принос от страна на пострадалия, съдът е приел установеният със свидетелски показания факт, че, знаейки,че автомобилът, в който е приел да се вози, ще участва в състезание на автомагистралата с друга кола, ищецът е съзнавал опасността той да бъде шофиран с превишена скорост и по този начин сам се е поставил в риск да пострада при евентуално ПТП. Това съзнателно и укоримо негово поведение съдът е приел като принос за настъпването на вредите, който е определил в размер на 30 % и с който е намалил обезщетението за неимуществени вреди до 84 000 лв., а за имуществени – до 1323 лв. Позовавайки се на разпоредбата на чл.430 ал.3 изр.2 КЗ,съдът е присъдил лихви за забавата от датата на предявяването по реда на чл.498 КЗ на претенцията от увредения – 17.06.2019г. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира,че не следва да се допусне касационен контрол на така постановеното въззивно решение. Според чл.280 ал.1 ГПК вр. с даденото в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от ВКС се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси, които касаторът, обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно,тъй като с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Съгласно разясненията дадени в посоченото тълкувателно решение, въпроси от значение за изхода на спора са тези, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен,нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат наведените допълнителни селективни предпоставки на т.т.1-3 от същия член и алинея. Служебно касационната инстанция допуска до разглеждане обжалвания въззивен акт в случаите, когато са налице данни, от които би могло да се направи обосновано предположение за неговата нищожност или недопустимост. По отношение на атакуваното пред настоящата инстанция решение на Варненски апелативен съд не е налице основание за извод,че същото може да бъде вероятно невалидно или недопустимо. Съгласно поддържаната практика на ВКС, обективирана в редица негови решения – в т.ч. по гр. д. № 4694/07г. на първо г.о. на ВКС, по гр. д. № 777/11г. на първо г.о. на ВКС, по гр.д. № 1954/14г. на второ г.о. на ВКС, по т.д. № 1512/14г. на второ т.о. на ВКС, по гр.д. № 35/12г. на първо г.о. на ВКС, по гр.д. № 5113/14г. на трето г.о. на ВКС, по гр.д. № 2009/13г. на трето г.о. на ВКС, по гр.д. № 3298/14 г. на първо г.о. на ВКС, по гр.д. № 723/21г. на първо г.о. на ВКС и др./, нищожно по смисъла на чл. 270 ГПК е това решение, в което липсва надлежно волеизявление - когато е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не в изискуемата писмена форма, не е подписано или е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване.Тъй като настоящият случай не осъществява нито една от посочените хипотези, се налага извода,че обжалваният съдебен акт отговаря на изискванията за валидност. Не се констатира и второто основание, на което би могла да бъде допусната служебно проверката на акта по същество. Основанията за недопустимост са разяснени в т.9 от ППВС №1/1985г., според чийто текст недопустим е съдебният акт, който не отговаря на изискванията, при които съдът може да даде разрешение по същество на поставения му за разглеждане въпрос. Такъв би бил включително случаят, когато съдът се е произнесъл при наличието на отрицателна процесуална предпоставка или при липсата на положителна такава. Извън общите предпоставки за допустимост законодателят е въвел и специална такава за предявяването на прекия иск срещу застрахователя с разпоредбата на чл.498 ал.3 КЗ, сочейки,че претенция за плащане по съдебен ред увреденият може да предяви само ако е изпълнено някое от три алтернативни условия: застрахователят не е платил в законоустановения срок по чл.496 КЗ; постановил е отказ за плащане или увреденият не е съгласен с определеното му от него обезщетение. И трите хипотези предполагат изпълнение на изискването на ал.1 на чл.498 КЗ, представляващо и положителна процесуална предпоставка за допустимост – пострадалият да предяви предварително претенцията си пред застрахователя. В случая това изискване е изпълнено, като от данните по делото се установява,че ищецът е подал изкане за определяне и изплащане на обезщетение за вредите пред ответника на 17.06.2019г. /преди завеждането на исковата молба/. Неизпълнението на задължението, вменено му с разпоредбата на чл.498 ал.2 КЗ – да представи с претенцията си или при поискване от застрахователя относимите към застрахователното събитие и вредите документи, няма за последица недопустимост на исковете, а е основание за освобождаване на последния от отговорност за забавата /чл.497 ал.1 т.2 КЗ/. Не се отразява върху допустимостта на исковете и фактът, че с исковата молба ищецът е включил в размера на обезщетението и неимуществените вреди от извършването на хирургическата намеса за отстраняване на остеосинтезния материал /доколкото последната датира от м. май 2020г. - след приключването на щетата с постановения на 19.09.2019г. отказ/, тъй като същите са били предвидими още към момента на предявяването на претенцията като очаквано следствие от първата ортопедична операция,а не възникнали от ексцес,за който следва да бъде сезиран наново застрахователя. В първия раздел от изложението си касаторът е формулирал правни въпроси, относими към приложението на чл.52 и чл.51 ал.2 ЗЗД, които разпоредби съдът съобразява при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и приноса на пострадалия за настъпването им. В този смисъл въпросите се явяват обуславящи, но по отношение на тях не е осъществен допълнителният селективен критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Настоящият състав не констатира при осъществяването на решаващата си дейност въззивният съд да се е отклонил от указанията, дадени в постановление №4/68г. на Пленума на ВС, както и от цитираната от касатора, а и служебно известна на състава, практика на ВКС по чл.290 ГПК / решение № 124/09.02.2010 г. по гр. д. № 3802/2008 г. на І г. о., решение № 317/01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др./, тъй като при мотивиране на решението си същият е извършил анализ на всички събрани по делото доказателства, като установените въз основа на тях обстоятелства е съотнесъл към посочените в постановлението необходими за формирането на извода му за справедлив размер на обезщетението критерии, а именно: степен и брой на причинените травматични увреждания, интензитет на търпените от пострадалия физически болки и психични преживявания, тяхната продължителност, вид и период на лечебния и на възстановителния процес, възраст на пострадалия, остатъчни поражения и прогноза за по-нататъшното му състояние. Съобразил е и общественото разбиране за справедливост към датата на настъпването на вредата, отчитайки конкретните икономически условия в страната, ориентир за което са съответните нива на застрахователно покритие. По въпроса за съпричиняването съдът е отчел възприеманото в съдебната практика на ВКС /решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение № 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т. д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г. на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение № 169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др./, че изводът за наличие на такова се основава на факт /или съвкупност от такива/, който следва да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл с поведението си за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки неговото настъпване, като от съществено значение за определянето на процентното съотношение между него и вината на съответния деликвент е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия и до каква степен то се явява пряка и непосредствена причина за настъпилите вреди. Съобразил е,че приносът на пострадалия е конкретен /по собствена воля се е качил в автомобила, знаейки,че същият ще се състезава с друго МПС/ и,че без него, наред с неправомерното поведение на деликвента /шофиране с превишена скорост/, не би се стигнало до съответния характер и степен на увреждането му. Изрично е посочил,че от значение за приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД е приносът на пострадалия за настъпването на вредата /а не за възникването на самото ПТП, както превратно се внушава с формулирането на четвъртия въпрос/. В съответствие с практиката съдът е изпълнил задължението си, според установените обстоятелства, да определи размера на съпричиняването,а доколко този размер е приложим, това е въпрос по същество, по който в настоящата фаза касационната инстанция не дължи произнасяне. Предвид това поставените под точки от 1 до 4 въпроси, макар и осъществяващи общия критерий за допустимост, тъй като се обхващат от предмета на спора, били са разгледани от съда и са получили отговори в решаващите му мотиви от постановения въззивен акт, не е достатъчен да обоснове селектирането на жалбата, доколкото дадените от въззивния съд разрешения не се явяват в противоречие с трайно установената съдебна практика на Върховния касационен съд по приложението на чл.52 и чл.51 ал.2 ЗЗД,а са изцяло съобразени с нея. Поставените от касатора въпроси във втория раздел от изложението /от 5 до 7/ са формулирани във връзка с поддържаните с отговора на исковата молба негови възражения за неспазена процедура по чл.498 ЗЗД, обосноваваща недопустимост на предявените искове за обезщетение. По тези въпроси липсва произнасяне на въззивния съд с изрични мотиви /макар съдебните претенции да са разгледани като допустими/, поради което въпросите не могат да бъдат приети за обуславящи. Релевантен би могъл да бъде евентуално процесуално-правен въпрос за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички възражения на страните, но такъв не е поставен. Поради това общият критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК следва да се приеме за неосъществен с посочените въпроси, а това е достатъчно основание да бъде постановен отказ за допускане на решението на апелативния съд до касационен контрол. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение