Определение № 3408 от 22.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2352/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2, вр. чл.248 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Х.-И. В. Т. чрез адвокат А. Ж. С. срещу определение № 131 от 19.01.2026 г. по в. ч. гр. д. № 19/2026 г. на Бургаския окръжен съд. С обжалваното определение е оставена без уважение частната жалба на Х.-И. В. Т. и адвокат А. Ж. С. срещу определение № 1203 от 10.11.2025 г. по гр. д. № 897/2022 г. на Несебърския районен съд, с което е оставена без уважение молба по чл.248 ГПК за присъждане на разноски. Въззивният съд е приел, че основното производство по делото е за делба и се намира във фазата по допускането й. Страните са направи разноски, в т. ч. за адвокатски възнаграждения. Общото правило по чл.78 от ГПК обаче в случая не се прилага. Чл.355 от ГПК регламентира как се понасят разноските в делбата, но това касае фазата по извършването на делбата. В първата фаза всяка от страните понася сторените от нея разноски при липса на оспорване правата на съделителите и при липса на спор за способа за извършване на делбата. В процесния случай спор по дяловете на страните не е имало. Действително, по отношение на съделителката С. Д.-Т. искът е отхвърлен. Това обаче е поради извършено по време висящността на производството прехвърляне на идеалната част на С. Д.-Т., а не поради повдигнат спор от страна на Х.-И. Т. и установена по този спор липса на право на съделителката С. Д.-Т.. Без значение е обемът на извършената от процесуалния представител работа, фактическата и правна сложност на делото. Съществен и определящ в случая е характерът на производството за делба и конкретно - липсата на спор по отношение дяловете на страните. Първата фаза на делбата решава въпроса за лицата, между които се допуска делбата, имотите, по отношение на които се допуска делбата и дяловете на страните. Спор по тези обстоятелства в процесното производство не е имало. Съгласно трайно установената съдебна практика / и на ВКС, каквато е цитирана от другата страна/, в това производство всеки съделител понася сам направените разноски за процесуално представителство. Х.-И. Т. не е повдигал никакъв спор в това производство, по който съдът да се е произнесъл позитивно за него, за да претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Ето защо жалбата на Х.-И. Т. против определението на районния съд следва да бъде оставена без уважение като неоснователна. В изложението към частната касационна жалба се поддържа, че определението на въззивния съд е въпиющо несправедливо, очевидно неправилно и немотивирано. То влизало в противоречие с решения на съда на ЕС от 23.11.2017 по съединени дела С 427/16 и С 428/16. Съдът отказал да види очевидния факт, че ищцата С. Д. поддържала иска за делба, като претендирала 1/2 ид. част от процесния имот, но спрямо нея искът бил отхвърлен. По делото имало спорни въпроси: жалбоподателят оспорил дела на съделителката С. Д. и поискал да се прекрати производството спрямо нея поради липса на дял или да отхвърли нейният иск. След прехвърляне на дела на С. Д. в хода на висящия процес възникнала хипотезата на чл.226, ал.2, изр. последно ГПК. Жалбоподателят не дал своето съгласие за промяна на страните и поискал прекратяване на делото спрямо съделителката Д. или отхвърляне на предявения от нея иск. Съгласието не било дадено, защото никой не поискал изменение на иска за делба и нямало как да се освобождава от участие по делото ищец, а искът да остава същият и при същите квоти. След като не било допуснато изменение на иска за делба, закономерно съдът постановил решение, с което искът на С. Д. бил отхвърлен. Поддържа се, че извършените процесуални действия по оспорване правата на ищцата С. Д. давали основание за присъждане на разноски на жалбоподателя за първата фаза на делбата. Ответниците в производството С. Д.-Т. и С. В. Т. оспорват частната жалба. Излагат подробни доводи защо не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по същество. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивен съд, потвърждаващо определение на първата инстанция по чл. 248 ГПК във връзка с иск за делба. Не са налице обаче основания за допускане на касационното обжалване. На първо място – не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като посоченото решение на СЕС няма никакво отношение към правния въпрос за начина на присъждане на разноските по чл.355 ГПК, който се решава по настоящото дело и който не е формулиран от жалбоподателя, въпреки че това е негово задължение, съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Напротив, въззивното определение е в пълно съответствие с изричния текст на чл.355 ГПК и практиката на ВС и ВКС по прилагането му – т.9 на ППВС № 7/1973 г., определение № 144 от 24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 70/2011 г., I г. о., решение № 3 от 6.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 189/2011 г., I г. о., определение № 47 от 29.01.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6919/2014 г., I г. о., и др. Не всеки спорен въпрос в първата фаза на делбата обуславя прилагането на правилата на чл.78 ГПК, а само този, който е свързан с произнасяне по присъединен иск или с отхвърляне на иска за делба поради неговата неоснователност. Според чл.355 ГПК страните заплащат разноските съобразно стойността на дяловете им, а по присъединените искове в делбеното производство разноските се определят по чл.78 и чл.78а ГПК. В настоящия случай е предявен иск за делба от С. В. Д. и С. В. Т. срещу И. В. Т. с твърдения, че първата ищца е собственик на 1/2 ид. част от процесния имот, а втората ищца и ответникът – на по 1/4 ид. част. В хода на процеса С. Д. е прехвърлила своята идеална част от имота на С. Т., при което квотите на съсобственост са се променили, като С. Т. е станала собственик на 3/4 от имота, а И. Т. – на 1/4 от имота. Между тези съсобственици и при тези квоти е допусната делбата. Процесуално правоотношението се е развило по реда на чл.226, ал.1 ГПК и т. 3 на Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 3/2013 г., ОСГК, при отчитане на правното положение, прието в мотивите на тълкувателното решение, че в отношенията между приобретателя и прехвърлителя правата върху валидно прехвърлената идеална част от имота ще се считат права на приобретателя. От значение е и обстоятелството, че приобретателят на спорното право С. Т. още от самото начало е страна в процеса и затова не е било необходимо конституирането й по реда на чл.226, ал.2 ГПК, съответно нито е било необходимо съгласие на И. Т. за това, нито е било необходимо изменение на иска за делба. Изводът на въззивния съд, че отхвърлянето на иска за делба на С. Д. не води до прилагането на чл.78, ал.3 ГПК, тъй като този резултат не е обусловен от неоснователна претенция, а от прехвърляне на спорното право, е в пълно съответствие с института на чл.226 ГПК и практиката на ВКС по прилагането му. Искът за делба на С. Д. би бил основателен, ако тя не беше прехвърлила своята идеална част на другата ищца в хода на висящия процес. В такава хипотеза макар искът за делба на С. да е отхвърлен, това е станало по обективни причини и в такава хипотеза разноски на ответника за първата фаза на делбата не се дължат.