Определение № 2304 от 24.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 536/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото – Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 324/17.10.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 382/2022 г. на Пернишкия окръжен съд (ПОС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260103/23.03.2022 г., поправено с решение № 260112/31.03.2022 г., постановени по гр. дело № 5600/2020 г. на Пернишкия районен съд (ПРС), жалбоподателят е осъден, на основание чл. 2б от ЗОДОВ, да заплати на ищеца Б. П. И. сумата 8 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушение правото му по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и решаване в разумен срок на н.о.х.д. № 355/2004 г. на ПОС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.10.2020 г. до окончателното ѝ изплащане; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Насрещната страна – ищецът Б. И. не е подал отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) за определяне на неимуществените вреди от съда, след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, релевантни за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с т. 11 (II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 35/26.01.2009 г. по гр. дело № 6122/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС. В тази връзка се сочи противоречие и с решения на Великотърновския и Разградския окръжен съд, които не следва да се обсъждат, тъй като не попадат в никоя от хипотезите на действащата редакция чл. 280, ал. 1 от ГПК (касаторът се позовава на неактуалната – отменена редакция на т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК). За да уважи предявения по делото иск за обезщетение на неимуществени вреди до размер 8 000 лв., въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, а именно: По сл. д. № 96/2003 г. на Окръжна следствена служба – Перник, с постановление от 02.06.2003 г. е образувано предварително производство против ищеца за това, че на 30.05.2003 г. е направил опит, останал недовършен по независещи от него причини, умишлено да умъртви друго лице. С постановление от 03.06.2003 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК и е разпитан в това качество. С постановление от 04.06.2003 г. задържането на ищеца е продължено с 24 часа и с определение на съда от 05.06.2003 г. му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, потвърдена от въззивната инстанция; с определение от 25.07.2003 г. мярката е изменена в „парична гаранция“ в размер 1 500 лв. С постановление от 10.12.2003 г. ищецът е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 119, вр. чл. 115 от НК и е разпитан в това качество; на 19.03.2004 г. му е предявено предварителното производство, а със заключително постановление от 22.03.2004 г. следственото дело е изпратено на Окръжна прокуратура – Перник (ОПП), с мнение за предаване на обвиняемия на съд. С постановление от 25.05.2004 г. частично е прекратено предварителното производство в частта по повдигнатото срещу ищеца обвинение за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК. На 15.06.2004 г., на основание 414з, ал. 1 от НПК (отм.). ОПП е внесла в ПОС споразумение за прекратяване на предварителното производство и на 16.06.2004 г. е образувано н.о.х.д. № 355/2004 г. по описа на ПОС, по което с протоколно определение от 22.06.2004 г. е одобрено постигнатото споразумение, с което ищецът е признат за виновен по обвинение по чл. 119, вр. чл. 115 от НК – убийство, извършено при превишаване на пределите на неизбежната отбрана, и му е наложено наказание 3 години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено с изпитателен срок от 5 години, считано от влизане на определението в сила. По искане на Главния прокурор е образувано н.д. № 1585/2011 г. по описа на ВКС, по което с решение от 11.10.2011 г. е възобновено наказателното производство по н.о.х.д. № 355/2004 г. на ПОС, отменено е определението от 22.06.2004 г. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на разглеждане на постигнатото споразумение в първата инстанция. На 13.10.2011 г. е образувано н.о.х.д. № 359/2011г. по описа на ПОС, по което е отказано одобряване на предложеното споразумение от 15.06.2004 г. и делото е върнато на ОПП. По внесен на 03.12.2013 г. обвинителен акт, на 05.12.2013 г. е образувано н.о.х.д. № 303/2013г. по описа на ПОС. Насроченото за 03.02.2014 г. открито съдебно заседание е отложено поради неявяване на подсъдимия. На 28.02.2014 г. е даден ход на делото и на съдебното следствие, разпитани са няколко свидетели и производството е отложено за изслушване на вещите лица и разпит на свидетели. На 21.03.2014 г. е проведено открито съдебно заседание, в което са приети заключенията на вещите лица по съдебно-медицинската, съдебно-трасологичната, микробиологичната и психолого-психиатричната експертизи, и делото е отложено за разпит на свидетел. В проведеното на 08.04.2014 г. открито съдебно заседание е разпитан свидетел, прочетени са показанията на друг свидетел, оформени в протокол за разпит пред съдия по следственото дело, и е допуснато изслушването на комплексна трасологична и медицинска експертиза по искане на защитата. Насроченото за 23.04.2014 г. открито съдебно заседание, е отложено поради невъзможност на защитника да присъства по здравословни причини. В проведеното на 29.04.2014 г. открито съдебно заседание, изслушването на експертизата е отложено по искане на защитата поради липса на схема към нея. На 29.05.2014 г. е изслушана и приета допуснатата експертиза, допуснат е преразпит на свидетел, приключено е съдебното дирене, даден е ход на съдебните прения и последна дума на подсъдимия, и е обявена присъдата. По постъпили жалби е образувано в.н.о.х.д. № 907/2014г. по описа на Софийския апелативен съд (САС), по което са проведени съдебни заседания на 18.11.2014 г., 09.12.2014 г. и 03.02.2015 г.; с решение от 09.02.2015г. е отменена присъдата от 29.05.2014 г. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд от етапа „подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание“. В ПОС е образувано н.о.х.д. № 29/2015 г., по което са проведени открити съдебни заседания на 03.04.2015 г., 08.05.2015 г., 19.06.2015 г., 04.09.2015 г., 09.10.2015 г., 06.11.2015 г., 04.12.2015 г. В проведеното на 25.03.2016 г. открито съдебно заседание е констатирано, че е починал съдебен заседател, поради което съдебното следствие е започнало отначало, за което са проведени открити съдебни заседания на 18.04.2016 г., 27.05.2016 г., 22.06.2016 г., 12.07.2016 г., 02.09.2016 г. и 16.09.2016 г. С присъда от 16.09.2016 г. ищецът е признат за виновен по обвинение за извършено престъпление по чл. 115 от НК и му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 6 години, уважен е гражданският иск до размер 115 000 лв. По постъпили жалби е образувано в.н.о.х.д. № 78/2017 г. по описа на САС, по което са проведени съдебни заседания на 15.02.2017 г., 22.03.2017 г., 03.05.2017 г., 14.06.2017 г., 01.11.2017 г., 13.12.2017 г., 07.02.2018 г., 07.03.2018 г. и е постановено решение от 03.05.2018 г., с което е изменена присъдата от 16.09.2016 г., като е увеличено наложеното на ищеца наказание на 8 години лишаване от свобода, отменено е определянето на тип затворническо заведение за изтърпяване на наказанието – затвор, увеличен е размерът на присъденото обезщетение на гражданския ищец за неимуществени вреди на 150 000 лв.; присъдата е потвърдена в останалата част. По жалби срещу въззивното решение е образувано н.д. № 426/2019 г. по описа на ВКС, по което е проведено съдебно заседание на 27.05.2019 г. и с решение от 12.06.2019 г. е изменено решението на САС в гражданско-осъдителната част, като е отменено присъденото обезщетение в размер 150 000 лв. и производството по гражданския иск е прекратено поради погасяването му по давност; в останалата част въззивното решение е оставено в сила. С решение от 25.09.2019 г. ВКС е допуснал тълкуване на решението си от 12.06.2019 г. От писмо с изх. № 94-Б-11/20 на Министерството на правосъдието е установено, че по подадено от ищеца заявление до ИВСС, е извършена проверка и е съставен констативен протокол от 06.02.2020 г., с който е установено нарушение на правото му на разглеждане на делото в разумен срок, поради което му е предложено споразумение за заплащане на обезщетение в размер 2 000 лв., което предложение не е прието от ищеца. При така приетите за установени обстоятелства по делото, въззивният съд по реда на чл. 272 от ГПК е възприел и следните съображения на първата инстанция: От повдигането на обвинението срещу ищеца на 03.06.2003 г. до постановяването на окончателния съдебен акт на ВКС на 12.06.2019 г. е изминал период от 16 години. През периода от 22.06.2004 г., когато е одобрено постигнатото споразумение между представителя на прокуратурата и ищеца, до постановяването на решението от 11.10.2011 г., с което е възобновено наказателното производство по н.о.х.д. № 335/2004г. по описа на ПОС, който период възлиза на 7 години, 3 месеца и 19 дни, ищецът е бил със знанието, че делото е приключило, което изключва възможността да търпи вреди от несигурността поради забавено правосъдие. Правната несигурност и очакването на ищеца за изхода на делото е възникнала едва с възобновяването на производството с решението от 11.10.2011 г. на ВКС. Въззивният съд е споделил и извода на районния съд, че срокът от привличането на ищеца като обвиняем на 03.06.2003 г. до одобряване на споразумението на 22.06.2004 г., възлизащ на 1 година и 19 дни, заедно със срока от възобновяването на делото на 11.10.2011 г. до постановяването на окончателния съдебен акт на 12.06.2019 г., възлизащ на 7 години, 8 месеца и 1 ден (общо – 8 години, 8 месеца и 20 дни), е неразумен за разглеждането на делото, поради което е приел, че искът е доказан по своето основание. Възприети са и съображенията на първата инстанция, основани на практиката на ВКС, че относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. Въззивният съд също е приел, че в случая ищецът е търпял типичните неимуществени вреди, както и че определеният от първата инстанция размер на процесното обезщетение от 8 000 лв. е съобразен с тях и напълно би ги репарирал, като относно определянето на размера на обезщетението окръжният съд е изложил и следните съображения: Изтъкнал е, че по делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, сочещи на негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на наказателното производство. Взел е предвид съдебна практика по определяне на размер на обезщетения за неразумна продължителност на производства, съобразена с обществено-икономическите условия в страната, като е цитирал конкретни съдебни актове. Същевременно съдът е отчел, че посочването на конкретни „сходни“ казуси е практически невъзможно – те са различни във всеки отделен случай, тъй като част от критериите и обстоятелствата, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви по вид или в количествено измерение, при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид и тежестта на деянието, за което е водено наказателното производство срещу ищеца – причиняване на смърт на другиго, макар и при превишаване пределите на неизбежната отбрана; отчел е и обстоятелството, че наказателното производство е завършило с осъдителна присъда, с която е наложено наказание „лишаване от свобода“, което ищецът следва да изтърпи ефективно; като съдът е изтъкнал, че това се явява много по-силен стресов фактор от продължителното разследване; приел е, че не по-малко значим фактор за негативните преживявания на ищеца е и обстоятелството, че е осъден именно за това, че е лишил от живот другиго. В обобщение съдът приел, че естеството на наказателното производство се е отразило по-съществено върху физическото и психическо състояние на ищеца, съпоставено с продължителността на същото. В тази връзка въззивният съд е посочил, че и разпитаните по делото свидетели са дали показания за отрицателното въздействие на наказателното производство върху нравствените, емоционални, психически и психологически терзания на ищеца; накърнената му чест, достойнство и добро име в обществото; неудобствата, които той е търпял в ежедневието, работата, личния живот и социалното си общуване, и които са следствие от същото наказателно производство. Съдът е намерил обаче, че само част от тези последици се дължат на продължителността на наказателното производство, а по-голямата част от тях също се дължат на естеството на наказателното производство, по което е постановена осъдителната присъда. Предвид приетото по делото заключение на съдебно-психиатричната експертиза, окръжният съд е отчел и отражението на наказателното производство върху здравословното състояние на ищеца. В тази връзка съдът е обсъдил, че със заключението е установено, че ищецът е получил остро психично разстройство от невротичния кръг, продължило около 16 години, но е установено и че основното стресогенно събитие при ищеца е от 16.06.2019 г., когато той е бил задържан за изпълнение на наказанието по влязлата в сила присъда. Предвид това съдът е приел, че продължителността на наказателното производство е оказала въздействие и върху психическото здраве на ищеца, но основното стресогенно събитие обаче е задържането му за ефективно изпълнение на наказанието по влязлата в сила присъда, като вредите от това събитие не подлежат на компенсация. Въззивният съд е отчел също, че отражението на наказателното производство върху обществения и професионалния живот на ищеца не е съществено. В заключение отново е посочил, че при определяне размера на обезщетението взема предвид съотношението между продължителността и естеството на самото наказателно преследване, както и тяхното цялостно отражение върху емоционалното и психическо състояние на ищеца и изобщо върху живота му. Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение – в атакуваната му от ПРБ част. Двата формулирани от касатора правни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД са правно значими за всяко исково производство, по което съдът следва да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от ищеца. Трайно разрешение на тези въпроси, възприето и в актуалната практика на ВКС, е дадено с посочената от жалбоподателя т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., като е прието следното: При определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди; в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства както и значението им за размера на неимуществените вреди. В мотивите към тази точка са дадени разяснения в следния смисъл: Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, възрастта на увредения, общественото му положение и пр. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер на обезщетение по справедливост да присъди за неимуществените вреди. Със сочените от жалбоподателя т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС са дадени разрешения на правни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 5 и на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, които нямат отношение към настоящия случай, но относими към разглежданите правни въпроси по приложението на чл. 52 от ЗЗД са разясненията, дадени с т. 11, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално за всички тях, а не поотделно. Задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, също нямат пряко отношение към разглежданите правни въпроси; те са относими в случая доколкото и въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор, следва да вземе предвид и да обсъди всички обстоятелства по делото, релевантни за определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. В посоченото от касатора решение № 35/26.01.2009 г. по гр. дело № 6122/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС, също е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД въззивният съд следва да определи размера на дължимото обезщетение по справедливост, като изхожда от конкретните претърпени от пострадалия вреди. Настоящият съдебен състав намира, че видно от гореизложеното, в случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВС и ВКС, поради което не е налице сочената от жалбоподателя допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от касатора основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение