Определение № 12 от 07.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 1350/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК вр. чл. 295 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Марина бей мениджмънт“ ЕООД, [населено място], [община] срещу решение № 5 от 6. 01. 2020 г. по в. т. д. № 118/2019 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 162 от 9. 10. 2015 г. по т. д. № 38/2015 г. на Добрички окръжен съд, с което е отхвърлена молбата на касатора – присъединен кредитор за откриване на производство по несъстоятелност на „Олд тауър 7“ ЕООД, [населено място], [община]. Касационният жалбоподател поддържа, че решението е неправилно поради съществени нарушения на материалния закон и на процесуалните правила, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Олд тауър 7“ ЕООД е депозирал писмен отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, прие следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Варненският апелативен съд се е произнесъл на основание чл. 294, ал. 1 ГПК след отмяна на решение № 245 от 23. 11. 2017 г. по в. т. д. № 820/2015 г. на Варненски апелативен съд и връщане на делото за ново разглеждане. За да постанови обжалваното решение, решаващият състав е приел, че присъединеният кредитор „Марина бей мениджмънт“ ЕООД е кредитор на „Олд тауър 7“ ЕООД и притежава изискуеми парични вземания към длъжника по търговски сделки – за възнаграждение по договор за възложени и приети СМР по фактура № 409 от 15. 01. 2015 г. и за продажната цена на климатик по фактура № 397 от 1. 12. 2014 г., поради което е установена активната му материалноправна легитимация в производството. Във въззивното решение е извършен анализ на финансово-икономическото състояние на ответното по молбата по чл. 625 ТЗ търговско дружество. Въззивният съд е приел, че стойността на краткосрочните активи, след изключване на липсващите, вкл. и касова наличност /въз основа на проведена инвентаризация от повторната съдебно-счетоводна експертиза на вещото лице С./ възлиза на 7 076 000 лв. Посочил е, че съществената част от краткотрайните активи се заема от материални запаси, тоест стоки за продажба, които съставляват 95 апартамента, част от изграден и въведен в експлоатация ваканционен комплекс в жилищна зова с изградена инфраструктура, находящ се в [населено място], които имат балансова стойност от 6 897 000 лв. и са с пазарна цена от 9 709 800 лв. В апартаментите, част от материалните запаси на длъжника, въззивният съд е включил и 86 бр. апартаменти, които са били предмет на продажба по договор, сключен между длъжника и „Камерай ЛТД“, като е зачел влязлото в сила решение № 121 от 20. 10. 2016 г. на Добричкия окръжен съд, постановено по т. д. № 58/2015 г., с което е обявена нищожността на договора за продажба, обективиран в посочения нотариален акт, поради противоречие с добрите нрави, липса на съгласие и привидност. За целите на обективния анализ на финансово-икономическото състояние на длъжника от дълготрайните активи на дружеството са изключени вписаните в баланса 3 688 000 лв. разходи за бъдещи периоди, които съставляват дългосрочно дължимите лихви по договора за банков кредит, по който дружеството е кредитополучател. По спорните пасиви в обжалвания въззивен акт е констатирано, че с оглед представения по делото ревизионен акт от 10. 04. 2019 г., съдебното решение за отмяна на който / по адм. д. № 434/2019 г. на Административен съд – Добрич/ няма данни да е влязло в сила, ответникът има изискуем публичен дълг в размер на 798 437, 58 лв. Решаващият състав е приел, че задължението към основния кредитор „Международна инвестиционна банка“ /МИБ/ произтича от договор за кредит 128/1 от 16. 03. 2012 г., по силата на който „Олд тауър 7“ ЕООД е получило кредит под формата на револвираща кредитна линия в размер на 6 150 000 евро за срок от 48 календарни месеца за финансиране строителството на курортния жилищен проект „Марина Бей“ в [населено място]; с допълнително споразумение към договора за кредит от 4. 02. 2016 г. падежът на кредита относно главницата и по-голямата част от лихвите е разсрочен до 31. 12. 2017 г.; с анекс № 1/31.12.2017 г. към договора за кредит е разсрочен падежът на кредита /главницата и по-голямата част от лихвите/ до 31. 12. 2021 г., като кредиторът е поел задължение да се въздържа от всякакви фактически и правни действия за удовлетворяване по реда на индивидуалното или универсално принудително изпълнение. Въззивният съд е констатирал, че с решения от 20. 01. 2017 г. и 31. 01. 2017 г. на МИБ в качеството на едноличен собственик на капитала на дружеството-длъжник е увеличен капиталът на дружеството чрез непарични вноски, съставляващи вземания в общ размер от 7 000 000 лв. – част от договорна лихва и част от главницата по договора за кредит, като посочените решения са вписани в търговския регистър. Като е съобразил указанията на ВКС в отменителното решение, въззивният съд е заключил, че реалният ефект на увеличението на капитала с посочения апорт е намаляване на задълженията по договора за кредит от 16. 03. 2012 г. със съответните суми. Поради това е формирал извод, че остатъкът от кредитния дълг съставлява дългосрочно задължение и следва да се третира по този начин при изследване на икономическото състояние на длъжника. Относно задължението на „Олд тауър 7“ ЕООД към холандското дружество Van Horssen Projectonwikkeling BV /Ван Хорсен/, апелативният съд е приел, че с договор за заем от 27. 04. 2007 г. заемодателят „Олд тауър лимитед“, със седалище и адрес на управление Обединено Кралство Великобритания и С. И., [населено място] е предоставил на заемателя „Олд тауър“ ЕАД, [населено място] сумата от 3 311 000 евро за закупуване на описан поземлен имот в [населено място], [община]. Като е съобразил установената по делото автентичност на договора и данните за банков превод на заетата сума на 2. 05. 2007 г. по сметката на заемателя, въззивният съд е направил извод, че между „Олд тауър лимитед“ и „Олд тауър“ ЕАД е възникнало валидно заемно правоотношение, по което заемната сума е предадена и получена, съответно е налице валиден дълг с пасивно задължено лице „Олд тауър“ ЕАД. Съставът на апелативния съд е констатирал, че с договор за встъпване в дълг от 25. 09. 2012 г., сключен между „Олд тауър“ ЕАД - длъжник и „Олд тауър 7“ ЕООД - съдлъжник на основание чл. 101 от ЗЗД съдлъжникът е встъпил в задълженията на длъжника по договора за заем, като се е задължил за престира на кредитора в срок от две години /до 25. 09. 2014 г./. Приел е, че този оспорен от ответника частен диспозитивен документ е автентичен – подписан е от А. Кирьянов в качеството на законен представител и на двете дружества. Счел е за основателно възражението на ответника за съставяне на договора на дата, следваща прекратяването на мандатните функции на А. Кирьянов и за сключването му от лице без представителна власт, тъй като ползващият се от договора кредитор-касатор в настоящото производство не е установил, че действителната дата на документа предхожда датата на прекратяване на мандатното правоотношение с управителя Кирьянов. Поради това е изложил становище, че поетите съобразно договора за встъпване в дълг солидарни задължения не следва да бъдат съобразявани при изследване на финансово-икономическото състояние на длъжника. С оглед данните за последен подаден за обявяване ГФО за 2011 г. и за депозиране на молбата по чл. 625 ТЗ през 2015 г., във въззивното решение е формиран извод за презумирана неплатежоспособност с оглед разпоредбата на чл. 608, ал. 2 ТЗ. Изтъкнато е обаче, че всички презумпции за неплатежоспособност, визирани в чл. 608 ТЗ имат оборим характер и за определяне на неплатежоспособността е необходимо да се установи трайно обективно състояние на невъзможност на длъжника да погасява задълженията си по чл. 608 ТЗ чрез коефициентите за ликвидност, събираемост и финансова автономност/задлъжнялост. В решението е посочено, че съобразно вариант 2 от заключението на вещото лице С. коефициентът за обща ликвидност на предприятието, изчислен след проверка на наличните активи, възлиза на 30, 33 и съществено превишава препоръчителните стойности за стопанския отрасъл. Съдът е изложил, че соченият показател не би претърпял съществена промяна при евентуално включване на неосчетоводеното вземане към Кирьянов, оспорвано от ответника, вкл. и изтеклите лихви върху вземанията на молителя „Марина Бей Мениджмънт“ ЕАД съобразно експертното мнение. Констатираният от съда публичен дълг в размер на 798 437, 58 лева, съобразно служебните изчисления, би довел до допълнително намаляване на коефициента, но до размер на 6, 09. Поради това е формиран извод, че дружеството разполага с достатъчно краткосрочни активи за посрещане на текущите си задължения, и соченото съотношение изключва състоянието на неплатежоспособност. В обжалваното решение е мотивиран и извод за липса на свръхзадълженост на ответното дружество с оглед данните, че всички активи на дружеството възлизат на 12 647 000 лева, а задълженията му /текущи и нетекущи/ са в размер на 11 440 000 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси във връзка с обосноваване искането за допускане на касационно обжалване: „1. Отказът за допускане на процесуално искане за установяване на икономическото състояние на длъжника, съставлява ли съществено процесуално нарушение относно наличието на обективно състояние на неплатежоспособност, съответно на свръхзадълженост? Длъжен ли е съдът да допусне допълнителни задачи към вещото лице за инвентаризация и установяване на наличието на активите, при условие, че е направено такова искане и има данни за неверни счетоводни данни в търговските книги, изготвени от длъжника? Задължен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства, чрез които да установи динамиката на ликвидността като индикатор за състоянието на неплатежоспособност? Неспазването на задължителните указания по смисъла на чл. 294, ал. 1 ГПК представлява ли сериозно нарушение и представлява ли допълнително основание за допускане на касационно обжалване?; 2. Може ли анализът на икономическото състояние на длъжника да се основава на бъдещи и несигурни събития като постановяване на съдебно решение за връщане на владението на длъжника върху процесните апартаменти или други несигурни юридически факти? Платежоспособността и финансовото състояние на длъжника основава ли се на неговото реално моментно и обективно икономическо състояние? Преценката на действително финансово състояние следва ли да се ограничи единствено до счетоводните данни за стойностите на актива и пасива, или е необходимо да се изследват характеристиката на активите, тяхното действително съществуване, реализируемост и реална пазарна цена, обезпечаваща интереса на кредиторите, характеристиката на пасива, както и да се направи оценка на тенденциите в икономическото развитие на търговеца?; 3. Нужно ли е в договора за цесия между „Олд Тауър“ ЕАД и Ван Хорсен изрично да се посочва встъпването в дълг, за да се счита за преминало като акцесориум, заедно със самата цесия? 4. Непредявените в срок вземания по реда на чл. 739 ТЗ от длъжника към друг негов, обявен в несъстоятелност, следва ли да се считат при анализа на финансовото състояние?“ В изложението на основанията за достъп до касация касаторът прави позоваване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди, че по групата въпроси по п. 1 от изложението въззивният съд не е спазил задължителните указания в отменителното решение по т. д. № 1022/2018 г. на ВКС. По втората група въпроси отново изтъква противоречие с цитираното решение на касационната инстанция, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 55 от 17. 07. 2019 г. по т. д. № 618/2018 г., решение № 33 от 7. 09. 2010 г. по т. д. № 915/2019 г., решение № 80 от 8. 10. 2015 г. по т. д. № 1565/2014 г., решение № 115 от 25. 06. 2010 г. по т. д. № 169/2010 г., решение № 90 от 20. 07. 2012 г. по т. д. № 1152/2011 г., решение № 44 от 4. 07. 2012 г. по т. д. № 983/2011 г. и решение № 202 от 10. 01. 2014 г. по т. д. № 1453/2013 г. Сочи, че произнасянето на съда по въпроса по п. 3 е в отклонение от разрешението в Тълкувателно решение № 142-7 от 11. 10. 1954 г. на ОСГК на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно нормата на чл. 295, ал. 1 ГПК касационното обжалване след отмяна по чл. 293, ал. 3 ГПК на първоначалното решение може да се основе само на нарушения, допуснати от въззивния съд при повторното разглеждане на делото и при наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 348 от 19. 02. 2019 г. по т. д. № 1022/2018 г. на ВКС, IІ т. о. е отменено въззивно решение № 245 от 23. 11. 2017 г. по в. т. д. № 820/2015 г. на Варненски апелативен съд и делото е върнато на същия апелативен съд за ново разглеждане от друг състав. Съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 1 ГПК указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. В решението на ВКС по въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, е прието, че състоянието на неплатежоспособност следва да се определи с оглед цялостното икономическо състояние на длъжника, а не само с оглед конкретно извършено или неизвършено плащане, нито с оглед на последното извършено плащане към конкретно определен кредитор; съдът по несъстоятелността трябва да установи икономическото състояние на търговското дружество и състоянието му на неплатежоспособност/свръхзадълженост към момента на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция; неплатежоспособността се определя въз основа на преценката на цялостното икономическо състояние на търговското дружество – длъжник, посредством коефициентите на ликвидност и финансова автономност/задлъжнялост, чрез които се установява обективната трайна неспособност на длъжника да погасява своите краткосрочни /текущи/ задължения с краткотрайните /текущи/ активи; при възникнал между страните спор относно компонентите на актива и пасива съдът дължи комплексна преценка на спорните компоненти и корекционно преизчисление на коефициентите за ликвидност, в качеството им на средство за установяване цялостното икономическо състояние на длъжника; същата корекция е приложима и при установяване на документална необоснованост на счетоводните записвания по баланса – актив/пасив или несъответствие с реално съществуващи вземания и задължения или отразяването им с погрешна квалификация на краткосрочни/дългосрочни. В изложението по основателността на касационната жалба, ВКС е приел, че при установяване на икономическото състояние на длъжника и изчисляване на коефициентите за ликвидност към момента на приключване на съдебното дирене следва да бъде съобразено дали е влязло в сила съдебното решение за обявяване нищожността на договора за продажба, сключен с нотариален акт № 113/2015 г., тъй като логическата последица от влизането в сила на този акт е, че 86-те апартамента, предмет на договора за продажба, не са излезли от патримониума на „Олд тауър 7“ ЕООД. С оглед изчисляването на коефициентите за ликвидност и преценката на спорните компоненти и реално съществуващите вземания и задължения на длъжника към холандското дружество Ван Хорсен касационната инстанция е посочила, че следва да бъде установено дали е възникнало правоотношение между „Олд тауър лимитед“ като заемодател и „Олд тауър“ ЕАД като заемател по представения договор за заем, както и правоотношение по представения договор за встъпване в дълг от 25. 09. 2012 г. и дали същото не е прекратено по някой от предвидените в ЗЗД способи. В отменителното решение са дадени указания за допускане на съдебно-счетоводна експертиза за установяване на актуалното икономическо състояние на търговското дружество – длъжник, като е посочено, че вещото лице следва да отчете извършените апортни вноски в капитала на дружеството, да включи задълженията по договора за кредит от 16. 03. 2012 г. с настъпил падеж до приключване на съдебното дирене при второто разглеждане на делото от Варненски апелативен съд, евентуално други задължения с настъпил или настъпващ падеж през отчетния период, както и да включи средната пазарна стойност на ликвидните апартаменти, включително апартаментите – предмет на влязлото в сила съдебно решение, по отношение на които е установена нищожност на договора за продажба. С оглед дадените от касационния съд задължителни указания, с които въззивният съд се е съобразил при повторното разглеждане на делото, не са налице предпоставките по чл. 295, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси по п. 2 от изложението за допускане на касационно обжалване, които следва да се обобщят като въпроси относно критериите, въз основа на които се преценява обективното икономическо състояние, съответно състоянието на неплатежоспособност/свръхзадълженост на търговското дружество – ответник по молбата по чл. 625 ТЗ, и по въпроса по п. 1 от изложението относно задължението на въззивния съд служебно да събере доказателства, чрез които да установи динамиката на ликвидността като индикатор за състоянието на неплатежоспособност. В отменителното решение и практиката на ВКС, на която се прави позоваване в него, е прието, че въззивният съд трябва да установи икономическото състояние на длъжника и състоянието му на неплатежоспособност/свръхзадълженост към момента на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, като съобрази всички конкретни факти, относими към икономическото състояние на търговеца към посочения момент и извърши цялостен анализ на посочените в експертизата коефициенти за ликвидност и автономност, както и да осъществи преценка на спорните компоненти на актива и пасива и съответно корекционно преизчисление на релевантните коефициенти. В обжалваното въззивно решение решаващият състав въз основа на заключенията на вещото лице е извършил подробен анализ на активите и пасивите на длъжника, съответно на стойността и структурата им, за да извърши преценка дали предприятието има достатъчно налични краткотрайни активи, с които да посрещне краткосрочните/текущи задължения, както и дали са налице данни за свръхзадълженост по смисъла на чл. 742 ТЗ. Тъй като въпросите се поставят във връзка с доводите, че при изследване платежоспособността на търговеца не следва да се отчитат материалните запаси, представляващи 86 броя апартаменти, предмет на договор за продажба, сключен във формата на нотариален акт № 113/2015 г., с оглед съществуването и характеристиката им, обстоятелството, че същите са предмет на ревандикационни искове, заведени от длъжника, и не представляват реализируеми актив, следва да се изтъкне, че въззивният съд е изградил изводите си за включването на тези имоти в краткотрайните активи на длъжника, съответно за стойността им от значение за релевантните коефициенти на ликвидност при съобразяване на указанията в отменителното решение. В случая не се касае до отказ на съда да изследва реалното съществуване на тези материални запаси, съответно да установи документалната необоснованост на счетоводните записвания по баланса на длъжника, а до формиран извод относно последиците на влязлото в сила съдебно решение, с което е прогласена нищожността на посочената сделка на разпореждане от длъжника. В съответствие с разясненията на ВКС въззивният съд е приел, че ефектът на прогласената нищожност е, че тези недвижими имоти не са излизали от патримониума на „Олд тауър 7“ ЕООД. Отчел е и реалната ликвидност от икономическа гледна точка на тези активи, независимо от висящите дела по искове по чл. 108 ЗС за предаването на владението на недвижимите имоти, като е изтъкнал, че лишаването от фактическа власт върху вещта не се отразява на правомощието на собственика да се разпорежда с нея. Съществено за липсата на основание за допускане на касационно обжалване по посочените въпроси е съобразяването при повторното разглеждане на делото от въззивна инстанция на конкретните указания в отменителното решение при определяне стойността и структурата на активите на длъжника да се включи средната пазарна стойност на апартаментите, предмет на влязлото в сила решение по исковете по чл. 26 ЗЗД. В тази връзка е изтъкнатото от решаващия състав, че затруднената ликвидност на активите не влияе на възможността на дружеството да посрещне изискуемите си задължения, тъй като действителната пазарна цена на апартаментите съобразно оценителната експертиза превишава балансовата такава, по която вещото лице е определило коефициента за обща ликвидност по кредитирания от съда вариант 2 от заключението, изключващ състоянието на неплатежоспособност. По отношение на останалите въпроси по п. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от изложението на касатора не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Дали отказът на съда по несъстоятелността за допускане на доказателства във връзка с установяване на икономическото състояние на длъжника и неспазването на задължителните указания по смисъла на чл. 293, ал. 1 ГПК представляват съществени нарушения на процесуалните правила, в какъвто смисъл са два от въпросите по п. 1 от изложението, може да бъде предмет на проверка при разглеждането на касационната жалба, но не и да обоснове достъпа до касационен контрол. Оплакване за допуснато процесуално нарушение, съответно основание за касиране на въззивния акт като неправилен, но не и основание за допускане на касационно обжалване представлява и последният въпрос от групата по п. 1 от изложението за задължението на съда да допусне допълнителни задачи на експертизата за инвентаризация и установяване на наличието на активи при направено такова искане и данни за неверни счетоводни записвания. Същевременно въпросът относно отказът за извършване на инвентаризация на активите на длъжника не кореспондира с осъществените при повторното разглеждане на делото от въззивния съд процесуални действия във връзка с установяване на актуалното икономическо състояние на длъжника, а именно с възложената на повторната съдебно-счетоводна експертиза инвентаризация на наличните активи на дружеството и основаването на изводите на съда относно актуалното икономическо състояние на длъжника именно на данните за наличните такива. Що се отнася до поставянето на въпросите във връзка с доводите за неудовлетвореното искане на касатора за корекционно преизчисление на релевантните коефициенти от вещото лице при третиране на твърдяните задълженията към холандското дружество Ван Хорсен като дългосрочни, то следва да се съобрази, че във въззивното решение е отречена тезата за съществуване на тези задължения на длъжника. Въпросът по п. 3 от изложението на касатора, при игнориране на конкретиката в него, не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като крайните изводи на въззивния съд относно несъществуването на задълженията на длъжника към холандското дружество Ван Хорсен не са основани само на липсата в договора за цесия от 30. 09. 2013 г., по силата на който кредиторът „Олд тауър лимитед“ – [населено място] цедира на холандското дружество всичките си права по договора за заем от 27. 04. 2007 г., на уговорка за цедиране на вземането срещу солидарния съдлъжник – „Олд тауър 7“ ЕООД. Действително въззивният съд е приел, че в договора за цесия не е упоменат солидарният съдлъжник „Олд тауър 7“ ЕООД, поради което цесията няма прехвърлителен ефект за правата на кредитора срещу солидарния длъжник. Изводът за несъществуването на спорното вземане на холандското дружество, съответно неотчитането му при анализа на финансово-икономическото състояние на длъжника обаче не се дължи само на този довод на съда, а на формираното заключение за основателност на възражението на длъжника за съставяне на договора за встъпване в дълг, по силата на който същият се е задължил като солидарен съдлъжник с „Олд тауър“ ЕАД по заема, на дата, следваща прекратяването на мандатните функции на А. Кирьянов, съответно за сключването му от лице без представителна власт. Именно това е решаващият извод, обусловил несъобразяването на солидарните задължения по договора за встъпване в дълг при изследване на финансово-икономическото състояние на ответника по молбата по чл. 625 ТЗ. Поради това поставеният от касатора въпрос няма самостоятелно значение за правната воля на съда и с оглед указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване по повод на този правен въпрос не би могло да се допусне. В случая не е обоснована и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като произнасянето на съда съответства на практиката на ВКС, обективирана в постановеното по чл. 290 ГПК решение № 50 от 26. 06. 2020 г. по т. д. № 489/2019 г., І т. о. В него е прието, че за разлика от поръчителството при встъпването в дълг задължението на новия длъжник не е акцесорно, а самостоятелно. Изменението, прехвърлянето, прекратяването и погасяването на новия дълг не е функция на стария дълг. Съответно правата на кредитора при пасивната солидарност са самостоятелни, а не акцесорни, поради което при цесия на вземането спрямо кредитополучателя, съотв. заемателя цедентът следва изрично да уговори и цедиране на самостоятелното си вземане срещу встъпилия в дълг солидарен длъжник, за да го прехвърли на цесионера. Встъпването в дълг не представлява привилегия, принадлежност или обезпечение на стария дълг, за да преминава на основание чл. 99, ал. 2 ЗЗД при прехвърлянето му на нов кредитор и без да е налице уговорка в този смисъл. Неоснователно е позоваването на касатора с оглед твърдението за наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на Тълкувателно решение № 142-7 от 11. 11. 1954 г., ОСГК на ВС, тъй като същото е постановено само по въпроса има ли действие цесията спрямо длъжника, когато съобщението на последния е направено не от цедента, а от цесионера. Последният въпрос от изложението на касатора дали при анализа на финансовото състояние на длъжника следва да се отчитат негови вземания към друг длъжник в несъстоятелност, по отношение на който е приключило производството по предявяване и приемане на вземанията в производството по несъстоятелност, също не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд, като в решението е посочено, че солидарните задължения по договора за встъпване в дълг няма да се отразят на релевантните за състоянието на длъжника показатели, тъй като включването в пасива на погасено солидарно задължение предпоставя и реципрочно съобразяване в актива предвид възникващото регресно право на платилия солидарен длъжник. Именно във връзка с регресните права на „Олд тауър 7“ ЕООД към „Олд тауър“ ЕАД съдът е посочил, че същите не са преклудирани независимо, че производството по предявяване и приемане на вземанията в производството по несъстоятелност на едноличното акционерно дружество е приключило, тъй като регресните права ще възникнат едва при плащане и по отношение на тях би бил приложим режимът на нововъзникнали вземания по чл. 688, ал. 3 ТЗ, при който няма преклузивен срок за предявяване. Касае се обаче до допълнителни аргументи на съда за несъобразяване на спорните задължения на длъжника към холандското дружество Ван Хорсен, които са изложени наред с вече посочения основен довод на решаващия състав, че поетите съобразно договора за встъпване в дълг задължения на ответното дружество не са възникнали, тъй като договорът е съставен на дата, следваща освобождаването на бившия управител Кирьянов, представлявал длъжника при сключването му, съответно от лице без представителна власт. Следователно касационно обжалване по повод на последния правен въпрос на касатора, който не е единствено обуславящ изхода на делото, не може да се допусне. Касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от тези пороци. Аргументите на касатора препращат към доводите в касационната жалба за допуснати нарушения на процесуалните правила и материалния закон при формиране на изводите на съда относно липсата на състояние на неплатежоспособност/съотв. свръхзадълженост на длъжника. Тези доводи не могат да обосноват очевидна неправилност на въззивното решение, а представляват оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност може да бъде проверена само след допускането на касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение