Определение № 2979 от 11.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 185/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Г. В. от Апелативна прокуратура - Варна, срещу въззивно решение № 167/11.11.2022 г., постановено от Варненския апелативен съд по въззивно гр.д. № 420/2022 г. Касаторът излага доводи за неправилност. Моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което да бъде намален размерът на присъденото обезщетение (не уточнява до каква сума). Счита, че то не е съобразено с действителните вреди, настъпили в причинна връзка с продължителността на наказателното производство, принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и с икономическата обстановка в страната. Насрещната страна Л. И. С. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Варненски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Силистренски окръжен съд, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Л. И. С. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 10 000 лв. и компенсаторна лихва в размер на законната върху главницата, считано от 23.06.2021 г. до окончателното издължаване; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че на 28.01.2020 г. С. е била привлечена като обвиняем по ДП № 34/2016 г. описа на Окръжна прокуратура - Силистра за престъпление по чл. 248 а, ал. 3, във вр. с ал. 2, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК за това, че през периода от 24.10.2014 г. - 01.06.2015 г. в [населено място] в качеството й на “координатор проект“ представляващ юридическо лице ДП “Опитна станция по кайсията и земеделието – Силистра“ по програма за трансгранично сътрудничество между Република България и Република Румъния в условията на продължавано престъпление и посредствено извършителство чрез трето лице е представила неверни сведения, изразяващи се в отчитане парични средства като разход, като проекта е финансиран със средства от фондове в размер на 26 700 лв. Първоначално обвинителният акт е внесен в съда на 03.04.2020 г. и по него е образувано НОХД 69/2020 г. по описа на СОС. Това съдебно производство приключило с определение за прекратяване и връщане на делото на прокуратурата за отстраняване на процесуални нарушения. На 03.07.2020 г. е внесен нов обвинителния акт в съда и е образувано НОХД № 154/2020 г. по описа на Окръжен съд – Силистра. По него са проведени три съдебни заседания. Делото е приключило с осъдителна присъда от 21.10.2020 г., с която на С. е наложено наказание “лишаване от свобода“ за срок от десет месеца с отложено изтърпяване за срок от три години. С. обжалвала присъдата. С решение от 19.04.2021 г., постановено по ВНОХД № 421/2020 г., Апелативен съд Варна е изменил първоинстанционната присъда в частта на наказанието – то е намалено от девет на три месеца лишаване от свобода. По подадена касационна жалба е постановено решение от 23.06.2021 г., с което подсъдимата е изцяло оправдана по повдигнатото и поддържано от Прокуратурата обвинение. Към датата на обвинението С. е била на 71 години, неосъждана, жена с висше образование в областта на растениевъдството, с многодишен стаж, опит и успешна реализация по специалността, с научна степен “кандидат на селскостопанските науки“ от 1989 г., научно звание “старши научен сътрудник втора степен“ от 1997 г. и с академична длъжност “професор по овощарство и растениевъдство“ към Стопанската академия Силистра от 2015 г. При получаване на призовката за явяването й във връзка с обвинението, С. се притеснила много, вдигнала кръвно, припаднала и по спешност я взели в болница, като я поставили на системи за около 3-4 часа. Съдът, също така, установил, че С. по време на наказателното производство и в резултат на същото се затворила в себе си, била подтисната, ограничила излизанията си, чувствала срам, отказвала да дава консултации и да работи, защото се чувствала неудобно; много се гордеела с професията си, а обвинението я дискредитирало в края на кариерата й; в града, в който живее и работи се разчуло за обвинението и това й причинило допълнителни страдания. След приключване на наказателното производство се променила, отказвала да коментира делото, останала нестабилна психически, продължава лесно да се разстройва и се отдръпнала от колегите си и хората, с които общувала преди това; познати и други съграждани се интересували от развоя на делото, питали за него и след приключването му. Съдът установил заболяване „остра и изострена хронична сърдечна недостатъчност“, като приел, че наказателното производство не е отключило заболяването и не съставлява в реда от същото, но е съобразил здравословното състояние на С. с оглед отражението на обвинението на цялостното й състояние и способност за справяне със ситуацията. Въззивната инстанция заключила, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. В резултат на незаконното обвинение С. е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в негативно отражение върху психо-емоционалното ѝ състояние, дискомфорт, стрес, страх, притеснения, дискредитиране на доброто ѝ име, уронени чест и достойнство, както и авторитета ѝ като специалист. Съдът определил паричен еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди по правилата на чл. 52 ЗЗД, като посочил конкретните обективно установени от него обстоятелства, които съобразил, а именно: характерът на престъплението (тежко); продължителността на наказателния процес и етапите, през които е преминал – съдебна и досъдебна фаза, с обща продължителност около година и половина; наложената мярка за неотклонение – подписка; фактът, че ищцата е призната за виновна на две инстанции и е наложено наказание „лишаване от свобода“; броят и вида на процесуално-следствените действия с нейно участие, конкретните негативни изживявания; сравнително напредналата възраст на пострадалата по време на воденото наказателно производство и здравословното й състояние; това, че С. е имала академични титли и е била уважаван в специалността си авторитет, с неопетнена дотогава репутация, както и че обвинението е в областта на упражняваната професия, че обвинението е узнато от други жители в малкия град, което засилва чувството за срам; настъпилата промяна на начина й на живот в негативен план – изолиране от работа, отдръпване от социалната среда, съпътстващите стреса повишено кръвно налягане и припадък, промяната в психологичен план, налице и към настоящия момент. В същото време е отчетено, че продължителността на наказателното производство е недълъг, разумен, наложената мярка за неотклонение е най-леката и няма данни да е довела до ограничения на ищцата; не са извършвани и много на брой процесуално-следствени действия с нейно участие; установените заболяванията не са в пряка причинно-следствена връзка с обвинението; обезщетителният ефект на самото осъждане на Прокуратурата на РБ по делото. Като база при определяне на обезщетението, съдът е съобразил стандарта на живот в страната към датата на постановяване на оправдателната присъда. Посочените обстоятелства обусловили крайния извод на въззивния съд, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от страна на Л. С., вследствие на незаконно повдигнатото ѝ обвинение, за което е оправдана, е в размер на 10 000 лв. Касаторът Прокуратурата на Република България обосновава допускане на обжалването във връзка с обстоятелството, че при определяне размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да анализира поотделно всички обстоятелства, които е счел за увреждащи, да направи правилна оценка на характера интензивността и динамиката на упражнената спрямо лицето наказателна принуда, както и за необходимостта да е налице причинна връзка между незаконното обвинение в извършено престъпление и претърпените вреди. Твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС – т. 11 от ТР № 3/22.04.2004 г. по т. д. № 3/2004 г. и т. ІІ и т. 11 от ППВС № 4/1968 г. на ВС, както и с множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Искането е основано на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Приема, че въпросът е свързан с тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, както и на чл. 52 ЗЗД, като намира, че не е налице поддържаното противоречие със съдебната практика на ВС и на ВКС. При пълно съответствие с цитираните тълкувателни актове, а още и с многобройната и константна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, въззивната инстанция е формирала вътрешното си убеждение, след като е преценила поотделно и в тяхната съвкупност всички относими и допустими доказателства по делото (писмени и гласни); извършила е оценка на всички установени обстоятелства, имащи отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД, а също така е и посочила какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост. Аргументирал се е за наличието на пряка причинно-следтвена връзка между увреждането и незаконното обвинение в извършване на престъпление. В съответствие с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и практиката на ВКС по приложението на правната норма, апелативният съд е съобразил вида на нематериалните увреждания; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, извършените процесуални действия с участието на пострадалата, наложените мерки на принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния й живот; разгласа и публичност на обвинението; постановяването на осъдителни присъди по наказателното производство и наложеното по тях тежко наказание; стигнало ли се е до разстройство на здравето, личността на ищцата, начина й на живот, интереси, средата й, трудовата биография, възраст; конкретно установеният интензитет и продължителност на усещането за накърненото лично достойнство и чувство за справедливост. Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Касаторът само е заявил, че решението е очевидно неправилно, без да се обосновава. Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения, при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл,т.е.съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формиране на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно и безпристрастно, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, е възможно да се обоснове наличието на очевидна неправилност, която да е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът