Определение № 533 от 27.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2119/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 263 072/01.04.2021 година, подадена от Прокуратурата на Република България и втора такава с вх. № 263 211/08.04.2021 година, подадена от Н. Димитров Н., двете против решение № 260 038/17.03.2021 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 16/2021 година. С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е изменил частично първоинстанционното решение № 260 064/12.11.2020 година на Окръжен съд Хасково, шести граждански състав, постановено по гр. д. № 509/2020 година при което като краен резултат Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е осъдена да заплати на Н. Димитров Н. сумата от 25 000.00 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение за извършване на престъпление по чл. 195, ал. 2, във връзка с ал. 1, т. 3 и т. 4, пр. 1 и пр. 2 от НК, за което е оправдан с присъда № 29/09.05.2019 година, постановено по н. о. х. д. № 583/2018 година по описа на Районен съд Свиленград, потвърдена с решение № 124/07.10.2019 година, постановена по в. н. о. х. д. № 399/2019 година по описа на Окръжен съд Хасково, в сила от 07.10.2019 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 07.10.2019 година до окончателното й плащане, като за разликата над този размер до пълния претендиран такъв от 90 000.00 лева искът е отхвърлен. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че въззивното решение на Апелативен съд Пловдив, в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен всички установени по делото факти от значение за спорното правоотношение, както и че данните по делото не обосновават извода за това, че наказателното производство е продължило в неразумен срок. Сочи се, че не са обсъдени всички доводи на Прокуратурата и всички факти от значение за определяне на размера на обезщетението, а последното не било съобразено с изискванията на чл. 52 от ЗЗД. Извън вниманието на въззивния съд бил останал икономическия стандарт в страната. Въззивният съд не е съобразил всички обстоятелства и не е изложил мотиви, в каква степен и с каква продължителност са засегнати правата на Н.. Били направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от Н. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено в осъдителната му част и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на Н. Димитров Н. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по тази касационната жалба Н. Димитров Н. е подал отговор на същата с вх. № 263 360/16.04.2021 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 260 038/17.03.2021 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 16/2021 година в оспорваната от Прокуратурата на Република България част и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено в оспорваната с нея част. В подадената от Н. Димитров Н. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 90 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Апелативен съд Пловдив е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Н. Димитров Н. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 26.03.2021 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 263 072/01.04.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Н. Димитров Н. е бил уведомен за обжалваното решение на 22.03.2021 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 263 211/08.04.2021 година, като е подадена по пощата на 07.04.2021 година. Поради е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, като е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Апелативен съд Пловдив е изложил съображения, че с решението си първоинстанционният окръжен съд бил приел за безспорно, че Н. Димитров Н. бил обект на наказателно производство, продължило единадесет години и завършило с влязъл в сила оправдателен съдебен акт, от което същият бил претърпял значителни неимуществени вреди и като съобразил продължителността на производството, факта, че същото е преминало в досъдебна и съдебна фаза, тежестта на престъплението, за което Н. е бил обвинен, чистото му съдебно минало, медийната разгласа и цялостното отражение върху личността и живота му, първоинстанционният съд приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата за репариране на неимуществените вреди, поради което бил приел така предявеният иск за основателен до размер на 70 000.00 лева, в който размер същият бил уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 90 000.00 лева бил отхвърлен. Въззивният съд приел, че от показанията на разпитаните по делото свидетели се установявало, че повдигнатото обвинение по отношение на Н. било за кражба на 47 телевизора от вагон на ж. п. гарата в [населено място]. От така повдигнатото му обвинение и последвалото наказателно производство същият изпитвал страх и притеснение като твърдял, че е наклеветен. Установявало се, че наказателното дело променило драстично Н., който преди бил весел, контактен, събирал се с приятели, а след повдигане на обвинението се затворил, не общувал с почти никого, не излизал на заведение, приятелите му се отдръпнали от него, а хората от [населено място] който бил малък град и всички се познавали, говорели по негов адрес. Също така се установявало, че по време на делото той се развел с първата си жена, с която отношенията се били обострили като свидетелката Н., майка на Н., поддържала, че част от причината за това било и воденото наказателно производство. Свидетелите установявали също така, че воденото наказателно производство провокирало широка медийна разгласа като местната преса отразявала всяко едно от множеството проведени заседания, окачествявала го като мегаделото, а така също отразила и оправдателната присъда, но това не променило отношенията на хората към Н. и другите обвинени лица като обществеността продължавала да ги смята за крадци. Установявало се, че по време на делото Н. заживял на семейни начала с втората си жена С., от която имал две деца, за които също се притеснявал какво ще стане ако бъде осъден и бъде конфискувано имущество му.Въззивният съд приемал, че така посочените свидетелски показания следвало да бъдат кредитирани доколкото били дадени от лица с преки и непосредствени впечатления от фактите, които установяват. Широката медийна разгласа по повод воденото против Н. и други лица наказателно производство се установявало и от представените множество извадки от местния вестник „Старият мост“ и публикации в електронни издания. Съставът на Апелативен съд Пловдив е посочил, че обезщетението за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато и поддържано обвинение, приключило с оправдателна присъда се определяло от съда, съблюдавайки принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Както се приемало в категорично наложилата се касационна практика понятието „справедливост“, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не било абстрактно, а било свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следвало да се вземат предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства били вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Такива правно релевантни обстоятелства-критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, били: тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, включително дали то било в рамките или надхвърляло разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, както и по какъв начин всичко това се било отразило на ищеца-има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо-цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му-семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и други. Във връзка с това по делото безспорно се установил на първо място, че Н. бил претърпял обичайните вреди за лице, обвинено в извършване на престъпление като притеснение, страх, стрес, несигурност, накърнено достойнство, оронен авторитет, чувство за онеправданост, негативни изживявания, свързани с чувство за вина и срам от негативните реакции на обществото, социална изолация, страх от осъждане. Тези неимуществени вреди дори не се нуждаели от пълно и главно доказване доколкото били очевидни и били налице във всеки едни случай на незаконно водено наказателно производство, приключило с оправдателна присъда и били в безспорна причинно следствена връзка с последното. За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди във всеки един конкретния случай следвало да бъдат преценявани и т. нар. специфични вреди. В случая, съотнесено към поддържаното в исковата молба, било установена продължителност на наказателното производство, приключило с оправдателна присъда, почти единадесет години, който срок бил извън всяко понятие за „разумен“. Установявало се изключително широка медийна разгласа в продължение на целия срок на производството. Също така било установено, че воденото наказателно производство против Н. било повлияло на семейните му отношения, но това обстоятелство не следвало да бъде съобразявано при определяне на размера на обезщетението доколкото не било установено срива в семейните отношение на Н. да бил единствено и само в резултат на наказателното дело и в този смисъл да бил в пряка причинна връзка със същото. За определяне размера на обезщетението следвало да бъде съобразено и това, че Н. бил с чисто съдебно минало, че взетата спрямо него мярка за неотклонение била „подписка“, че същият не бил загубил работата си в резултат на наказателното производство, както и обстоятелството, че последното било преминало и през съдебна фаза, което засилвало интензитета на страха от реално осъждане като следвало да бъде съобразена и тежестта на повдигнатото обвинение, което било за тежко умишлено престъпление. Съобразявайки всичко това, въззивният съдът намирал, че обезщетение в размер на 25 000.00 лева било адекватна компенсация на претърпените от Н. неимуществени вреди, резултат от незаконно воденото против него наказателно производство, поради което предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се явявал основателен и доказан до този размер, до който следвало да бъде уважен. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е поискала въззивното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това длъжен ли е въззивният съд да формира своите правни изводи по съществото на спора след преценка на всички относими и допустими доказателства по делото с оглед разпоредбата на чл. 12 от ГПК и чл. 235 от ГПК и след това да определи размера на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД, във връзка с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и за това необсъждането на правно значими фактически обстоятелства, включително на изложените от страна на Прокуратурата на Република България в отговора на исковата молба, определили предмета на правния спор и във въззивната жалба води ли до необоснованост на съдебния акт и допуснато ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 281, т. 3, пр. 2 и пр. 3 от ГПК. По отношение на първия въпрос се твърди несъответствие на въззивното решение с ППВС № 4/23.12.1968 година, решение № 5/13.03.2013 година, постановено по гр. д. № 638/2012 година, решение № 150/21.06.2016 година, постановено по гр. д. № 1177/2016 година, решение № 16/17.05.2017 година, постановено по гр. д. № 2686/2016 година, решение № 40/13.05.2020 година, постановено по гр. д. № 2683/2019 година, четирите по описана ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 832/10.12.2010 година, постановено по гр. д. № 593/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. По отношение на втория от въпросите се твърди несъответствие с решение № 5/13.03.2013 година, постановено по гр. д. № 638/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 22/02.07.2019 година, постановено по гр. д. № 587/2018 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Димитров Н. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 4 от ЗОДОВ и чл. 52 от ЗЗД и за това следва ли при определяне на размера на обезщетението по иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да се извърши преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства, за определяне на „справедлив“ размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Твърди се, че тези въпроси са решени от въззивният съд в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС, а също така и с решение № 11/27.01.2014 година, постановено по гр. д. № 3684/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., като при конкретната обосновка на въпросите в изложението са посочени и други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Така поставените от двете страни, в изложенията им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, въпроси не обосновават допускането на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил установената практика, съгласно която отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Апелативен съд Пловдив разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на въззивният съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Тези обстоятелства са приети за установени от въззивният съд след обсъждане на всички събрани по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, като въз основа на това обсъждане съдът е формирал свои собствени изводи по съществото на спора, които са намерили отражение в мотивите към постановения от него акт. По отношение на въпросите свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. С оглед на горното не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на решение № 260 038/17.03.2021 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 16/2021 година по подадените против него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 263 072/01.04.2021 година и от Н. Димитров Н. касационна жалба с вх. № 263 211/08.04.2021 година, поради което такова не трябва да се допуска. Тъй като не се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби съдът намира, че не следва да се присъждат разноски на страните, а същите следва да останат така както са направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение