Определение № 384 от 20.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 676/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба вх. Nо 10973/27.11.2019 година, подадена от И. С. Б. ( правоспособен юрист) срещу въззивно Решение Nо 443 от 18.10.2019 година, постановено по гр.възз.д. Nо 568/ 2019 година на ОС-Велико Търново, допълнено с Решение № 443 от 29.11.2019 год. по реда на чл. 247, ал.1 ГПК с които е потвърдено решение на РС-Велико Търново по чл. 108 ЗС, с което е прието за установено по иска на Д. П. В. срещу И. С. Б., че Д. В. е собственик на реална част с площ от 3.80 кв.м.( бивша изба № 81) от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККП на [населено място] и административен адрес гр.В.Т. [улица] вх.В с предназначение на обекта „търговска дейност“, с обща площ от 28 кв.м. и е осъдил последната да предаде владението. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е процесуално недопустимо евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост основания за отмяна по смисъла на чл. 281, т.2 и т.3 ГПК. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „ задължен ли е въззивният съд да направи пълна, обективна и самостоятелна преценка на събраните доказателства и да обсъди мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения, възражения и защитни позиции на страните по всички доказателства конкретно и в съвкупност и следва ли да изложи мотиви относно приемането респективно неприемането на всяко от тях, както и следва ли да обсъди всички събрани по делото доказателства “, с довод, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в т.19 на ТР № 1/2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 19/07.08.2018 г. по т.д. № 2124/2016 г. на II – т.о. на ВКС и Решение № 409/28.02.2013 г. по гр.д. № 59/2011 г. на I – г.о. на ВКС. Формулиран е и втори въпрос в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а именно: „ Когато предявеният иск не отговаря на всички процесуални предпоставки за неговата допустимост следва ли въззивната инстанция да остави без движение исковата молба и да даде срок за отстраняване на констатираната нередовност “ с довод, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в т.19 на ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Формулиран е и трети въпрос в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: „ Какво следва да е съдържанието на диспозитива при уважаване на иска по чл. 108 ЗС? Следва ли да се посочи на кое от посочените в исковата молба основания е уважен иска ?“ без да е посочена практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи. Формулиран е и четвърти въпрос в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: „ С каква доказателствена сила се ползва констативен нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587, ал.1 ГПК и как се оспорва такъв нотариален акт? Кои са необходимите предпоставки за да се приеме от съда доказателствена сила на издаден КНА по чл. 587, ал.1 ГПК и как следва да постъпи съда след като ответника в отговора по чл.131 ГПК е възразил и оспорил КНА? “ като се поддържа довод, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС обективирана в на ТР № 11/2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Формулиран е и пети въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК :“ Кога следва да се счита упражнено правото на строеж при учредена суперфиция по чл. 67 ЗС?“ като се поддържа довод, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практиката на ВКС обективирана в ТР № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС. Искането за допускане до касационно обжалване е и в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с искане за промяна на утвърдената практика по въпроситe: 1/ Без правно значение ли е кога е поискана от родителите на ищцата допуснатата поправка на явна фактическа грешка в номерата на избените помещения в заповед № 609/12.08.1996 г. със Заповед № РД 22 – 1328/07.08.2010 г. издадени от Кмета на град Велико Търново ?, 2/ От значение ли е за изпълнението на Договора за отстъпено право на строеж от 13.08.1996 г. съобразно предвидените клаузи,, момента на неговото вписване /28.12.2010г./, който е след влизане в сила на Постановление за възлагане на недвижим имот, и неговото вписване в имотния регистър на 11.06.2010 г., както и издаването на Заповед от 21.12.2010 г. на началника на СГКК гр. В. Търново за самостоятелен обект в сграда с идентификатор: ***** на основание Договор за отстъпено право на строеж, след като при проведената процедура, видно от заключението на вещото лице по допуснатата СТЕ е представена заповед № 1503/22.06.1992 г. за собственост на апартамент № 1, таван и изба № 81 ?, 3/ Издаването за документи на строеж на пристройка и преустройство на съществуващи изби и включването им в друг самостоятелен обект – магазин означава ли, че същите са изключени от документите за собственост кат принадлежащи по смисъла на чл. 98 ЗС към съответните апартаменти на основание представените документи за собственост или е необходимо изключването им да е вписано в Службата по вписвания респективно в Имотния регистър?, 4/ Процесуално допустимо ли е решене по заявен иск по чл. 108 ЗС в хипотеза на пълно и неточно посочване на юридическото основание на възникване на защитаваното право на собственост в диспозитива на съдебния акт касаещ установителната част на решението, но несъответстващо отчасти на заявено с исковата молба, петитума и разгледано с мотивите на решението правно основание по смисъла на чл. 77 ЗС. Длъжен ли е въззивния съд при предявен иск по чл. 108 ЗС да съобрази основанието при което е предявен ?, 5/ Релевантен ли е към настоящия спор фактът на кого принадлежи правото на собственост върху изба № 81 към момента на отмяната на въвода от 02.12.2010 г .?, 6 / Имат ли право предходните две инстанции да пререшат въпроса за учредената ипотека ? и 7/ Има ли право въззивния съд да приеме за основателен и по чл. 108 ЗС, като приеме, че с фактическото изграждане на самостоятелен обект е обособен самостоятелен обект магазин и собствеността на магазина е придобита от родителите на ищцата? Следва ли въззивния съд служебно да прецени липсата на правния интерес по заявения иск по чл. 108 ЗС, и обезсили първоинстанционното решение ? В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника в касационното производство Д. В. чрез адвокат Й. М. от АК – В. Т., в който се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба. Съставът на ВКС- второ отделение на гражданската колегия след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280, ал. 1 т.1 и т.3 ГПК и като прецени ограниченията за касационен контрол по чл. 280, ал.3 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение по предявен и разгледан иск за собственост, поради което се явява процесуално допустима. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че съобразно Заповед № 609/12.08.1996 г. на Кмета на община Велико Търново, се установява, че на праводателите на ответницата е отстъпено възмездно право на стоеж и разрешение на промяна на предназначението на изби № 80 и № 83 находящи се на ул „ Д. Р.” № 11, с цел обособяване на магазин за хранителни стоки с обща площ от 28.00 кв.м., във връзка с посочената заповед е издадено разрешение за строеж № 245/01.09.1996 г. от Община В. Търново и е сключен Договор от 13.08.1996 г. за отстъпване право на строеж между Община В. Търново от една страна и праводателите на ответната страна в производството от друга за построяване на пристройка и промяна на предназначението на изби № 80 и №83. В последствие със Заповед № РД 22-1328/04.10.2010г. на Кмета на Община Велико Търново е поправена явна фактическа грешка в Заповед № 609/12.08.1996 г. като е посочено, че избените помещения са с № 81 и № 82, а не № 80 и № 83. Прието е, че съобразно нормата на чл. 95, ал. 2 ЗС, според която при обединяване/преустройство на два самостоятелни вещи/обекта по начин, при който всеки от тях е изгубил самостоятелното си значение, възниква нов обект в съсобственост, поради което решаващият съд е приел, че преустройството е било извършено и е възникнал нов обект. След преценка на наведените доводи, поставените въпроси в контекста на критериите за селекция и допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване не може да се допусне. Първият формулиран от касатора въпрос в приложното поле на чл.280, ал.1 т.1 ГПК, относно задължението на въззивния съд като инстанция по същество да постанови своето решение при пълно изследване на всички събрани по делото доказателства, по своето естество съставлява оплакване за несъблюдаване на процесуалните правила т. е. съставлява оплакване за допуснати нарушения на процесуалния закон, свързани с постановяването на обоснован съдебен акт от страна на въззивния съд, което оплакване може и следва да получи своя отговор само с решение на касационния съд по чл. 290 ГПК при допуснато касационно обжалване. Поставеният „ правен въпрос“, принципно е заложен в действащия ГПК като процесуално задължение на решаващия съд с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. Разпоредбата поставя изискването към решаващия съд по всяко дело същият да анализира, като обсъди задълбочено, доказателствата по делото в тяхната взаимовръзка и взаимозависимост в контекста на конкретните доводи и възражения на страните по спора. Ето защо този правен въпрос не може да бъде едновременно основание за допускане на касационното обжалване и основание за касиране (отмяна) на обжалваното въззивно решение доколкото самата процесуална норма е ясно разписана от законодателя. С разясненията на т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС е развита принципната теза за същността на въззивното производство - а именно, че " дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, за да достигне до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Само след собствените фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция ." Тезата e възпроизведена без отклонение и в мотивите на цитираните (в изложението на касатора) решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Касационният съд се е произнесъл в смисъла, посочен – по горе, но не в обобщените мотиви като отговор на поставен правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, а в рамките на конкретно осъществения правораздавателен контрол за законосъобразност при релевирани доводи за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от въззивния съд по конкретния спор. В рамките на развитите каузални мотиви по едно дело, разрешено по същество от касационния съд, не може да се търси и констатира противоречие, доколкото всяко дело, макар и със сходен характер на правния спор, е уникално от гл.т. на страни, предмет на спора и петитум и различното разрешаване е заложено като иманентна характеристика на спора. По въпроса касаещ задължението на въззивния съд при констатация на нередовна искова молба, е налице задължителна съдебна практика, установена с указания на т.5 на ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В хипотези на констатирана от въззивния съд ( служебно или с оглед на релевиран довод във въззивната жалба) нередовност на исковата молба са актуални и разясненията дадени още с т.4 на ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че „ Спорният предмет по делото се въвежда с исковата молба, която трябва да съдържа задължителните реквизити, предвидени в чл. 98 и чл. 99 ГПК /отм/. Щом като при всяко положение на делото съдът може да констатира нейните нередовности и да дава указания на ищеца за тяхното отстраняване, а въззивният съд пристъпва направо към разглеждане материално-правния спор по същество, той може да остави без движение исковата молба чл. 100 ГПК( отм.) при констатация за дефекти в нея, като даде указания за отстраняването им и да изпълни задължението си да постанови допустим съдебен акт по същество на спора. При поправянето им в дадения срок, производството ще продължи до произнасяне с решение по основателността на въззивната жалба, а при неотстраняването им обжалваното първоинстанционно решение, следва да се обезсили като постановено по ненадлежно предявен иск и производството по делото прекрати.“ В настоящия случай при разглеждане на делото в първата инстанция е констатирана нередовност на исковата молба и с разпореждане / л. 24 - I инстанция / са дадени указания за поправяне на констатираната нередовност съобразно разпоредбата на чл. 129, ал.2 ГПК. С молба от 03.08.2018 г./л. 29 - I инстанция / са изпълнени дадените указания, а на ответната страна са изпратени преписи от исковата молба и допълнителната молба, следователно констатираната нередовност на исковата молба е санирана и същата се явява редовна по смисъла на чл. 129 ГПК. В този аспект поставеният въпрос е неотносим и не кореспондира на установените по делото факти. Ето защо касационно обжалване по посочения въпрос не може да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото не е налице несъблюдаване на задължителните указания в цитираните по – горе тълкувателни решения на ВКС. По въпроса касаещ съдържанието на диспозитива в случаите на заявен иск по чл. 108 ЗС, настоящият състав на ВКС намира, че съобразно задължителните разяснения в т.2 А на ТР№ 1/2014 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСГК на ВКС е прието, че съдът сезиран с осъдителен иск по чл.108 от Закона за собствеността, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. Мотивите на съда за постановения краен правен резултат- без значение дали искът се уважава или отхвърлен, безусловно почиват на разгледаното правното основание, доколкото именно в неговите параметри( фактически състав ) се формира силата на пресъдено нещо. Ако в диспозитива на съдебното решение не е посочено това основание, то пътя за поправка на този пропуск на съда, не е пътя на обжалването. В случая не може да се поддържа, че е налице отклонение от задължителните указания в посоченото тълкувателно решение, доколкото по настоящото дело съдът е приел за установено, че ищцата е собственик на самостоятелен обект в сграда на посоченото в обстоятелствената част на исковата молба придобивно основание. По изложените съображения касационно обжалване по формулирания въпрос не следва да бъде допуснато. По въпроса „ С каква доказателствена сила се ползва констативен нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587, ал.1 ГПК и как се оспорва такъв нотариален акт? Кои са необходимите предпоставки за да се приеме от съда доказателствена сила на издаден КНА по чл. 587, ал.1 ГПК и как следва да постъпи съда след като ответника в отговора по чл.131 ГПК е възразил и оспорил КНА? “, поддържа довод за противоречие с ТР № 11/ 2012 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК е застъпено становище, че ищцата, която се легитимира като собственик на имота въз основа на констативен нотариален акт следва да докаже собствеността си върху, не намира опора в посоченото тълкувателно решение, в което е прието обратното становище, а именно, че тежест на страната, която оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна. По въпросите в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. На по голямата част от въпросите формулирани от касатора касаещи нередовността на исковата молба и въпросите касаещи иска по чл.108 ЗС бяха дадени отговори в изложеното по-горе, във връзка с формулираните от касатора въпроси в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Останалите формулирани от касатора въпроси в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.3 са фактически въпроси, по съществото на правния спор и на същите не може да бъде даден отговор в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК, Върховният касационен съд- състав на второ отделение на гражданската колегия