Определение № 427 от 18.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 75/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадената от Т. Д. Е., П. Д. Е., З. Р. Б., Д. Н. И., Г. Д. К., К. И. К. и Р. И. К., чрез процесуалния представител адвокат Д. касационна жалба против въззивно решение № 383 от 30.09.2019г. по гр.д.№ 537/2019г. на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 831 от 10.05.2019г. по гр.д. № 7791/2018г. на РС Плевен като са уважени предявените искове с правно основание чл.211,вр. чл.207, ал.1 т.2, КТ и са осъдени да заплатят солидарно на „Плам Пласт” ООД град Габрово сумата от 44 743.59лв., съставляваща стойността на липса, установена на 25.07.2016г., ведно със законната лихва, считано от 20.09.2018г., както и солидарно да заплатят на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 6 256.41лв., лихва за забава върху главницата за периода 26.07.2016г.-20.08.2018г. и са присъдени разноски. Касационната жалба срещу въззивния акт е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: Въззивният съд е счел иска за основателен след като е преценил, че се касае за материалноотговорни лица /трудовите им функции включват съхраняване, разходване и отчитане на парични или материални ценности в склада на дружеството в [населено място]/, наличието на констатирана липса е надлежно установено, като отчетниците не са установили, че щетата се дължи на други обективни факти, които не могат да им се вменят във вина. Успешно проведеното от тях оспорване, довело до приемане за недоказан факта на връчване на длъжностните им характеристики, според въззивният съд не е довел до изключването на същите от доказателствения материал по делото – те са били надлежно издадени и съществуват като истински документи, описващи съдържанието на съответната длъжност, включваща функция на материално отговорно лице, което носи отговорност за установена липса на стоки. Създадената с нарочна заповед на работодателя комисия е установила наличието на липси - на базата на счетоводно заведените материали и съставените инвентаризационни описи № 1 и № 2, и обобщен опис, потвърдени с гласни доказателства, в съдебно заседание, от участвали при изготвянето им лица. Ответниците не са установили липсата да се дължи на обективна причина, изключваща отговорността им, с което са потвърдили законовата презумция, че липсата е в резултат на това, че ответниците не са изпълнили задължението си да положат в пълен обем грижата на добър стопанин да съхранят и върнат на работодателя в пълен обем повереното им имущество. При тези мотиви на въззивния съд, касаторите в представеното изложение, поставят следните четири въпроса, на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК: 1. В производството по иск за реализиране на пълна имуществена отговорност по чл.207, ал.1, т.2 КТ, следва ли съдът в своя доклад да направи разпределение на доказателствената тежест по въпроси, свързани с получаването и разходването на материалните ценности, предмет на спора?, 2. В производството по чл.207, ал.1, т.2 КТ, доказването, че ответниците са получили стоково материални ценности от решаващо значение ли е при формиране на правните изводи на съда при решаване на спора или самата им длъжност като отчетник е достатъчно основание да се приеме, че те отговарят за всички липси, независимо дали са получавали и изразходвали съответните стоки?, 3. В производството по чл.207, ал.1, т.2 КТ, когато искът е срещу солидарно отговорни ответници, следва ли съдът да отграничи липсващите материални ценности, поверени на всеки един от ответниците или се презумира тяхната пълна солидарна отговорност заради отчетническата им функция? и 4. Формалното препращане към мотивите на първата инстанция по чл.272 ГПК, освобождава ли въззивният съд от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установи обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните, направени пред него с въззивната жалба и отговорът й? Позовава се на решения по гр.д.№ 2431/2014г. на ІV г.о., гр.д.№ 6083/2014г. на ІV г.о., гр.д.№ 890/2010г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 1609/2014г. на ІV г.о., т.д.№ 78/2012г. на ІІ т.о., които прилага. Срещу така подадената касационна жалба не е постъпил отговор. Настоящият съдебен състав намира, че поради липса на посочените от касатора специални основания за допустимост, не следва да се допуска касационно обжалване по нито един от поставените въпроси. Тези, които касаят предмета на доказване в производството по чл.207, ал.1, т.2 КТ, са разрешени от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика, включително и с посочената. Практиката приема, че липсата като факт представлява вреда с неустановен произход, като в закона няма ограничения относно доказателствените средства, с които този факт може да бъде установен. В този смисъл получаването на стоково материалните ценности от лицата, заемащи отчетническа длъжност може да бъде установено и със заключение на приета по делото съдебна експертиза, установяваща какви са били наличните стоки чрез счетоводното им заприходяване в дружеството. /Както в конкретния случай е установено за стоките, придобити от ищеца по процесните две фактури, че са били включени в дневниците за покупки за съответните месеци, че са платени, ползван е данъчен кредит за тях, отразени са по съответните счетоводни сметки, като стоката е заприходена със стокова разписка за доставка/. При счетоводство, за което е установено, че е надлежно и подробно водено, в съответствие с изискванията на българското законодателство, установяването на липсите може да стане чрез сравняване на заведените данни по счетоводството с установеното от органа, на който по съответния ред е възложена проверката на наличностите. В случая това е нарочно създадената комисия, чиито констатации въззивният съд е приел, че са потвърдени със заключение на приета експертиза, която установява констатирането на липсите с издадените ревизионен опис от 25.07.2016г., сравнителен инвентаризационен опис от същата дата и Протокол от 1.08.2016г. за установени липси, от инвентаризацията. С осъдителният иск по чл. 211 КТ вр. с чл. 207, ал.1, т.2 КТ работодателят реализира правото си на обезщетение от работник, осъществяващ отчетнически функции (функции по събиране, съхранение, разходване и отчитане на парични и материални ценности) при констатирана липса в повереното на отчетника имущество. Причинната връзка между липсата (вреда с неизяснен произход) и действията и бездействията на отчетника се презумира от закона и не подлежи на доказване от работодателя – предполага се виновното поведение на отчетника, комуто са възложени функции да полага грижа по-голяма от обикновената (чл. 126, т.8 КТ) за опазване имуществото на работодателя /вж.решение по гр.д.№ 970/2015г.на ІV г.о./ В конкретният случай ответниците не са се възползвали от правото си да оборят в хода на съдебния процес законовата презумпция за тяхната виновност като докажат, че липсата не се дължи на техните действия или бездействия. Те не са твърдели, че не са поемали задължения, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на финансови и материални ценности, какъвто е случаят по гр.д.№ 6083/2014г.на ІV г.о., на което се позовават, нито че е съществувала обективна причина довела до липсата, какъвто е случаят по другото дело на което се позовават /гр.д.№ 890/2011г.на ІІІ г.о./, а още по-малко че на някои от материално отговорните лица са зачислени по-малко стоки, от колкото на други, за да е необходимо отграничаване на отговорността им, в какъвто смисъл е третият поставен въпрос. Това възражение за първи път е направено пред настоящата инстанция, което изключва както възможността за обсъждането му, така и релевантността на поставеният от касаторите трети въпрос, с оглед дадените указания в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС. По същите съображения, не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост и първият поставен от тях въпрос, касаещ задължението за разпределение на доказателствената тежест, доколкото в случая първата инстанция е указала на ищеца да установи липсата, факта, че ответниците са заемали материално-отчетническа дейност към датата на установяване на липсата и факта на настъпване на вредата /размер и изискуемост/, а на ответниците – че следва да установят, че не са причинили липсата, респективно че не са я причинили виновно/вж.стр.58 от гр.д.№7791/2018г.на ПРС/. Не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост и четвъртият поставен от касаторите въпрос, доколкото в текста си съдържа условие, което не отговаря на фактите по делото: че въззивният съд не е изпълнил задължението си да изложи собствени мотиви и да анализира относимите към правния спор доказателства, произнасяйки се по твърденията, доводите и възраженията на страните, направени пред него с въззивната жалба и отговорът й. В случая, видно от гореописаните му мотиви, съдът се е произнесъл именно по възраженията, с които е сезиран, като е препратил само към мотивите, които не е счел за нужно да преповтаря. В съдебната практика не се спори, че нормата на чл.272 ГПК позволява на въззивния съд да препрати към мотивите на първата инстанция когато приема, че обжалваното решение подлежи на потвърждаване и след като мотивира, както е в случая, защо намира за неоснователно оплакването в жалбата и изложи собствените си съображения по съществото на спора. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение