Определение № 52 от 04.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2609/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 63 от 07.03.2018 г. по в. гр. д. № 7/2018 г. на Врачанския окръжен съд е потвърдено решение № 695 от 25.10.2017 г. по гр. д. № 1379/2017 г. на Врачанския районен съд, с което е уважен предявеният от Е. К. Л. срещу Ц. К. М., Р. Г. М., Н. И. С., Ц. И. Ц. и Г. И. Ц. иск по чл.108 ЗС за установяване собствеността и предаване владението върху УПИ ... от кв.6 по плана на [населено място], община Враца, ведно с три паянтови жилищни сгради с площ съответно от 30 кв. м.; 32 кв. м. и 63 кв. м., както и селскостопански постройки и други подобрения в него, и е отхвърлен насрещният установителен иск за признаване правото на собственост на Ц. М. върху 1/7 идеална част от същия имот.

По делото е установено, че процесното дворно място е закупено преди повече от 70 г. от общите наследодатели на страните К. М. К. и П. П. К., като двамата са построили и намиращите се в него сгради. До смъртта си през 2002 г. общият наследодател К. К. е живял в имота. Съпругата му също е живяла в този имот, като е починала през 2010 г. Общите наследодатели имат шест деца, между които ищцата Е. Л. и ответникът Ц. К.. През 2009 г. преживялата съпруга П., синът М. и дъщерята Е. са се снабдили с нотариален акт за собственост на имота по давност и наследство. В акта е отбелязано, че притежаваните права са 4/6 за П. К. и по 1/6 за М. К. и Е. Л.. С два последващи нотариални акта от 2009 г. П. К. прехвърлила на дъщеря си Е. Л. срещу задължение за издръжка и гледане 4/6 ид. части от процесния имот, а М. К. продал на Е. 1/6 ид. част от него. След като разбрал за тези разпореждания, ответникът Ц. К. М. престанал да допуска ищцата до имота.

При тези данни въззивният съд е приел, че главният иск по чл.108 ЗС, предявен от Е. срещу Ц. и останалите ответници, е основателен. Констатациите на нотариалния акт по обстоятелствена проверка не били опровергани от ответника. Доколкото се касае до придобивна давност на чужди наследствени идеални части, давността е 10 годишна, а релевантният период на владение – от 1999 г. до 2009 г. Ответниците не са доказали дали имотът е бил собственост само на общия наследодател К., или е бил съпружеска имуществена общност на К. и П.. Една от свидетелките установявала, че имотът бил купен от съпрузите преди 70 г. и в него те построили къща, но категорични доказателства за това нямало. Не било опровергано и придобиването по давност на наследствените права на другите наследници. Не било изяснено по категоричен начин дали ответникът Ц. е живял в имота през периода 1999 – 2009 г., демонстрирал ли е, че го владее като свой, за да може да се приеме, че владението на ищцата и на праводателите й е отблъсквано. След като констатациите на нотариалния акт по обстоятелствена проверка не били опровергани, неоснователен бил и доводът на ответника, че двете сделки от 2009 г. са лишени от вещен прехвърлителен ефект. Недоказано било и възражението за нищожност на договора за прехвърляне на собственост срещу задължение за издръжка и гледане. Обстоятелството, че прехвърлителката П. К. е била призната за сляпа с експертно решение на ТЕЛК, не пречи тя да е извършила упълномощаването, чрез което е осъществена сделката. Самото пълномощно е унищожено при унищожаване на нотариалното дело, поради което е недоказано твърдението, че то страда от порок.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника Ц. К. М..

Жалбоподателят поддържа, че изводът на съда за изтекла придобивна давност в полза на ищцата и нейните праводатели противоречи на данните по делото. Около датата на снабдяване с нотариалния акт по обстоятелствена проверка в имота е живеел именно жалбоподателят Ц. М.. Няма никакви данни приживе майката П. К. да е упражнявала фактическа власт върху имота, изключваща владението на част от останалите наследници. Ищцата не е упражнявала фактическа власт върху имота и по делото няма данни някой да е владял за нея. Неправилен бил изводът на съда, че не са опровергани констатациите на нотариалния акт за собственост по обстоятелствена проверка. Напротив, установено било, че имотът е бил наследствен, затова с двете сделки от 2009 г. били прехвърлени само тези права, които праводателите са притежавали.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, както и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. При наличието на оспорен нотариален акт за собственост, издаден въз основа на наследство и давностно владение и безспорно установяване на качеството на оспорващия наследник, отпада ли легитимиращото действие на оспорения нотариален акт.

2. При разгледан положителен установителен иск по чл.124 ГПК да се признае за установено, че едно лице е съсобственик, без в претенцията да е посочен конкретен дял на съсобственост и без да са дадени указания в тази насока в доклада по делото на първата инстанция, допустимо ли е съдът да мотивира решението си с неизясняване от фактическа страна на въпроса дали процесната вещ е била СИО между общия наследодател и един от наследниците му;

3. Следва ли в тази ситуация да бъдат дадени указания при разпределяне на тежестта на доказване;

4. Трябва ли при наличие на оспорен констативен нотариален акт за собственост по наследство и давностно владение съдът да изследва в цялост давностното владение на титулярите по акта – държане и намерение по отношение на идеалните части на другите наследници, невключени в акта за собственост.

5. Може ли да се признае придобивна давност върху наследствен имот, ако друг от наследниците живее в него поне през част от претендирания давностен период. Тогава може ли да се приеме, че е осъществявана фактическа власт върху всички идеални части постоянно, спокойно, явно, несъмнително, с намерение да се свои вещта.

Жалбоподателят счита, че по първия въпрос въззивното решение противоречи на ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, а по останалите въпроси се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като излага и аргументи, свързани с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и практика по чл.290 ГПК.

Ответникът в производството Е. К. Л. оспорва жалбата. Счита, че въззивното решение не противоречи на ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Счита, че няма основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – че решението е правилно.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, за което не е въведено ограничение за касационния контрол с оглед цената на иска.

Четвъртият въпрос в изложението към касационната жалба, уточнен от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се състои в това какви обстоятелства трябва да бъдат изследвани от съда при оспорване на констативен нотариален акт за собственост по наследство и давност /давност и наследство/.

Въпросът е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, тъй като по настоящото дело е оспорен такъв нотариален акт и съдът е изследвал неговия легитимиращ ефект. Поради особеностите на настоящия случай, въпросът би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, разгледан в контекста на обстоятелствата по настоящото дело.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,