Определение № 366 от 11.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3644/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от „Юробанк България“ АД, чрез адв. Д. М., срещу въззивно решение № 260097/07.04.2021 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по въззивно търговско дело № 636/2020 г. в частта, с която исковете му против Р. В. Ш. и К. К. Е. – Ш. са отхвърлени, както следва: за сумата от 74 699,80 CHF, претендирана като невърната главница по сключения между тях договор за кредит за покупка на недвижим имот, дължима за периода от 10.09.2016 г. до 18.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.07.2018 г. до окончателното издължаване; сумата от 96 лв. част от дължими нотариални разноски за периода 23.04.2018 г. до 03.07.2018 г. (по иск с цена от 631,20 лв.), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.07.2018 г. до окончателното издължаване, както и в частта относно съдебноделоводните разноски. Касаторът излага доводи за неправилност. Насрещните страни отговарят в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване – няма поставени въпроси по см. чл. 280, ал. 1 ГПК, цитирани са съдебни актове, но няма противоречие с тях. Излагат и съображения за неоснователност на жалбата. От тяхно име, чрез адв. Д., е поискано заплащане на адвокатско възнаграждение, определено на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА. Съдът приема, че искането изхожда от надлежната страна, която е адвокат адв. Д. Д.. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е недопустима в частта срещу въззивното решение, постановено по иск в размер на 631,20 лв., на осн. чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо, от ГПК. В тази част касационната жаба следва да бъде върната, а образуваното по нея касационно производство – прекратено. В останалата част касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Подадена е насрещна касационна жалба от Р. В. Ш. и К. К. Е. – Ш. срещу въззивното решение, с което са осъдени да заплатят част от исковата сума, а именно 3 448,66 лв. – невърната главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот, дължима за периода от 10.09.2016 г. до 18.04.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.07.2018 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводните разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че насрещната касационна жалба е допустима. По нея съдът се произнася при положение, че допусне касационно обжалване на първоначалната касационна жалба – чл. 287, ал. 4 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: „Юробанк България“ АД, е предявило против Р. В. Ш. и К. К. Е. – Ш. иск за солидарното им осъждане да заплатят част от общо дължимите суми по договор за кредит за покупка на недвижим имот, в размер на 82 840,73 швейцарски франка – част от главница в общ размер от 113 950,11 швейцарски франка, за периода 10.09.2016 г. до 18.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното издължаване. Първостепенният Смолянски окръжен съд уважил иска до размера на 78 148,46 швейцарски франка. Решението в частта, с която искът е отхвърлен за разликата до 82 840,73 швейцарски франка не е обжалвано и е влязло в сила. Първостепенният съд се е произнесъл по реда на чл. 248, ал. 2 ГПК, като отказал да измени решението си в частта относно съдебноделоводните разноски по молба на банката. По въззивна жалба на Ш., второстепенният Пловдивски апелативен съд изменил първоинстанционното решение, като уважил иска на банката само до размера на 3 448,66 швейцарски фаранка и отхвърлил за разликата до спорния пред апелация размер от 78 148,46 швейцарски франка. Присъдил и лихва за забава върху уважената главница, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното издължаване. Предвид постановения резултат по материалноправния спор е присъдил на насрещните страни съдебноделоводни разноски, поради което е отменил и определението на Смолянския окръжен съд по чл. 248, ал. 2 ГПК. В изложението към касационната жалба банката – касатор се е позовала на чл. 280, ал. 1, ал. т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. По същество са изложени съображенията на банката как трябва да бъде решено делото. Въпроси обаче няма поставени. За да се извърши преценката по чл. 288 ГПК, в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е ясно първо кой въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в решението си, има предвид касатора, и какво е конкретното му отношение към резултата по спора. Той трябва да бъде ясно и точно посочен, като съдът може само да го конкретизира, преформулира и уточни или квалифицира, но не може сам да го определи с оглед касационните оплаквания или направо въз основа на въззивното решение, или да го предположи от евентуално представените (цитирани) съдебни актове, каквито указания изрично са дадени и в ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение или е очевидно неправилно (хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК). В цитираното ТР е изрично изяснено, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване- а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Върховният касационен съд многократно се е произнасял и, че бланкетното цитиране на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане на уредените в нормата хипотези, не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Несъгласието с постановеното от съда, не е такава обосновка, нито отменя изискването за формулиране на правния въпрос, при решаването на който въззивният съд е достигнал до съответния резултат, като определението му противоречи на задължителна съдебна практика или е постановено при наличие на противоречива съдебна практика или пък изисква разглеждането му с оглед точното приложение на закона и за развитие на правото. Прилагането или само цитирането на съдебна практика също не е достатъчно, защото тази практика служи като доказателство на твърдението, че по изяснен, конкретно поставен правен въпрос, за който е установено, че е от значение за изводите на въззивния съд, той се е произнесъл в противоречие с нея. Съставът на Върховния касационен съд трябва да може да прецени с оглед разрешаването на какви правни въпроси са посочени решения на ВС и на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), на СЕС или актове на Конституционния съд (чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), съответно дали се отнасят до аналогични с разглеждания казус случаи. Позоваването на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не сочи на наличие на цитираната хипотезите. Съдът сам, служебно, също не намира основания за допускане на касационно обжалване с оглед вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение. В заключение, няма основания за допускане на касационно обжалване. При това положение, насрещната касационна жалба не подлежи на преценка по реда на чл. 288 ГПК. Предвид постановения резултат, основателно е искането на адв. Д. за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС на насрещните страни. Размерът на възнаграждението се определя от съда по правилата на чл. 38, ал. 2 ЗА, като в случая не намира приложение чл. 80 ГПК. В случая адвокат Д. е осъществила процесуално представителство едновременно на съпрузите Ш., които имат идентични интереси, като защитата им е еднаква и адвокат Д. е изготвила от тяхно име общ отговор на касационната жалба. При това положение, както е имал повод ВКС да се произнася, не се определя поотделно адвокатско възнаграждение за всяка един от представляваните страни, тъй като усилията не са различни, независимо от броя на доверителите. В случая съдът, като взе предвид характера на спора, неговата фактическа и правна сложност на този етап, конкретно извършената работа от адвоката и изходи от обжалваемия интерес, определя на адв. Д. възнаграждение в размер на 4 400 лв., които да бъдат платени от банката – касатор. Мотивиран от горното, съдът