Определение № 5811 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2228/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Топлофикация София“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез юрк. И. против решение № 1509 от 14.03.2024 г. по гр. д. № 14320/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, IV – Г състав.

Ответникът по жалба „Бета Ив“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. Г. в писмения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за процесуална недопустимост на сезирането предвид разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и цената на предявения иск, респ. за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Противно на поддържаното от ответното еднолично дружество с ограничена отговорност делото не е търговско. Спорът между страните произтича от неизпълнение на задължения с извъндоговорен характер, които не се явяват последица от разваляне, унищожаване или установяване нищожност на търговска сделка. Характерът на делото като гражданско е с оглед на неговия предмет – права, породени от неоснователно обогатяване, а не породени или отнасящи се до търговска сделка по чл. 286, ал. 1 ТЗ (сделка, сключена между търговци и свързана с упражняваното от тях занятие). Предвид заявеното за защита субективно материално право и неговата парична оценка (съгласно чл. 68 ГПК) – 19 235 лв., касационната жалба е с допустим предмет.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 20181228 от 07.09.2021 г. по гр. д. № 3070/2021 г. на Софийски районен съд, 82 състав, както и решение № 20198408/14.10.2021 г. по същото дело за допълване, по реда на чл. 250 ГПК, на първото решение (допусната е техническа грешка в изписване номера на делото, по което е постановено допълнителното решение), с което „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на „Бета Ив“ ЕООД на основание чл. 59 ЗЗД вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ сумата от 19 235 лв., с която топлофикационното дружество се е обогатило неоснователно за сметка на ищеца заради ползването на собственото на последния съоръжение за присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищна сграда-етажна собственост, находяща се в [населено място], [улица], за периода 03.05.2017 г. – 20.01.2021 г. и в тежест на ответника са възложени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че възложител и изпълнител на присъединителен топлопровод и абонатна станция (процесното топлопреносно съоръжение) на адрес [населено място], [улица], е ищцовото дружество. То е и собственик на съоръжението, изградено въз основа на надлежно разрешение за строеж – което обстоятелство е признато за безспорно между страните, макар в последствие ответникът да е противопоставял такова възражение, въведено за първи път с въззивната жалба. Съдът е приел още, че с покана вх. № П 5970/02.07.2020 г. ищецът е поканил ответника в 7-дневен срок да заплати наем за ползване на съоръжението, което не е изкупено по надлежния ред от последния. Съобразил е, че с влязло в сила решение № 2139/25.03.2019 г. по гр. д. № 5934/2018 г. на Софийски градски съд, I-12 състав, „Топлофикация София“ ЕАД е осъдено да заплати на настоящия ищец сумата от 46 524 лв. - обезщетение за ползване на същото съоръжение в периода 02.05.2012 г. - 02.05.2017 г., на основание чл. 59 ЗЗД вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ, със законната лихва от 03.05.2017 г. до изплащането. Размерът на обезщетението за ползване на вещта за исковия период е определен (според цени на КЕВР) на 19 235 лв. Посочено е, че с нова покана, заведена при ответника на дата 20.01.2021 г. ищцовото дружество го е поканило в 7 – дневен срок да плати цената на съоръжението и да подпише договор за изкупуването му с клауза за дължимата цена за ползване до датата на плащане на цената. При горните факти инстанцията по същество е приела, че предявеният иск от неоснователно обогатяване е доказан в своето основание и в претендирания му размер. Развити са съображения, че ищецът е собственик на топлопреносно съоръжение, изградено в съответствие с техническите изисквания и снабдено с разрешение за ползване, а ответникът е ползвал през процесния период обекта (използван за захранване на битовите абонати в сградата на горепосочения адрес с топлинна енергия) и на основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ дължи обезщетение за ползването на инсталацията в размер на 19 235 лв., определен от приетата по делото техническа експертиза. Решаващият състав е счел за преклудирано възражението на ответника, че ищецът не е собственик на съоръжението (а и обратното е безспорно прието между страните в първоинстанционното производство), тъй като същото е заявено за първи път с въззивната жалба, а за неоснователно – това за липса на подадено от ищеца заявление за изкупуване на процесното съоръжение и на покана при условията на § 4, ал. 4а ПЗР на ЗЕ. Анализирайки установената с тази норма (в сила от 08.05.2018 г.) регулация на отношенията по повод изкупуване на изградените енергийни обекти и съоръжения, представляващи елементи от съответната преносна или разпределителна мрежа, които към датата на влизане на ЗЕ са собственост на трети лица (а не на лицензираните енергийни предприятия, както повелява законът), второинстанционният съд е приел, че новото правило е приложимо в отношенията с извъндоговорен характер между страните само за част от исковия период, а именно за времето от 08.05.2018 г. до 17.02.2020 г. Развити са доводи, че правото на обезщетение по чл. 137, ал. 2 ЗЕ е обусловено от отправяне на покана до топлопреносното предприятие и изтичане на 3-месечен срок от получаването й. Такава покана в случая е прието да е била отправена преди началото на исковия период – още по воденото между страните предходно гражданско дело (№ 5934/2018 г.) пред СГС, по което с влязло в сила решение е уважен искът по чл. 59 ЗЗД на ищеца срещу ответника и е присъдено обезщетение за ползване на процесните съоръжения за периода 02.05.2012 г. - 02.05.2017 г. Аргументирано е виждане, че предявяването на исковата молба по посоченото дело представлява отправяне на покана за тази престация, която има за последица поставяне на ответника в забава и има действие занапред до изпълнение на задължението, т. е. до момента на сключване на договор за изкупуване на енергийните обекти и съоръжения. Ето защо е счетено, че в случая не е необходимо отправянето на нова покана за плащане след влизане в сила на разпоредбата на § 4, ал. 4а ПЗР на ЗЕ. Не е споделен и довода на ответника, че ищецът не е подал заявление за изкупуване на съоръжението и не е представил необходимите документи.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. „Какъв е характера на иска по чл. 137, ал. 2 ЗЕ, които регламентира отношенията по повод ползването на топлопреносните съоръжения от топлопреносното предприятие, когато те са изградени със средства на клиентите – дали с него се претендира обезщетение от извъндоговорен източник (неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД), дали се касае за обезщетение за вреди от неизпълнение на задължение за сключване на договор – чл. 45 ЗЗД или пък представлява самостоятелен правен институт?“

2. „В случай, че искът по чл. 137, ал. 2 ЗЕ има за предмет вземане от неоснователно разместване на имуществени блага от правната сфера на един субект в правната сфера на друг, прилага ли се по отношение на него кратката тригодишна давност? Следва ли съдът да съобрази тук, че престацията е периодична?“ (обединени въпроси № № 2 и 3 от изложението към жалбата);

3. „В случай, че искът по чл. 137, ал. 2 ЗЕ касае обезщетение на деликтно основание, прилага ли се правилото на чл. 51 ЗЗД и кратната тригодишна давност?“

4. „В случай, че искът по чл. 137, ал. 2 ЗЕ представлява самостоятелен правен институт, с каква давност се погасява – общата или кратката?“

По въпроси от № 2 до № 5 вкл. се сочи отклонение на въззивното решение с задължителната практика на ВКС, опредметена с ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.

Поставените въпроси не съставляват основание за допускане на касационен контрол.

Първият въпрос е формулиран с твърде много условности и е предпоставен от тезата на касатора, че за иска за вземането от неоснователно обогатяване чрез ползване на чужда вещ, е приложима кратката тригодишна давност, тъй като обезщетението е дължимо месечно, в размер, определен по Методика на КЕВР, т.е. касае се за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Или, питането е изводимо не от правните разрешения на въззивния съд по обжалваното решение, а от становището на страната по правилността на съдебния акт. Такова питане е лишено от характеристиките на общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) по смисъла на тълкуването, дадено с разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд не се е занимал с възражение за погасяване на процесното вземане по давност и не е обсъждал тази правен въпрос, тъй като той не е стоял на неговото внимание. Довод за това се прави от страната едва в касационното производство. Непоставянето на релевантен правен въпрос, обусловил изхода на спора, само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат останалите допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към горепосочените указания.

За пълнота ще следва да се изтъкне следното.

Относно въпроса за характера на предявения иск, с който се търси защита на субективни права от възникнали правоотношения при ползване на енергийни обекти и съоръжения в тях, собственост на трето лице (клиент на топлинна енергия за битови нужди) от страна на топлопреносното предприятие, когато не е сключен договор за предоставяне на достъп по ЗЕ, е формирана съдебна практика на ВКС (изразена в решение № 6/02.02.2015 г. по т. д. № 184/2014 г. на II т. о., решение № 179/18.05.2011 г. по т. д. № 13/2010 г. на II т. о., решение № 145/12.11.2020 г. по гр. д. № 256/2020 г. на III г. о.). Същата е трайна в разбирането си, че в такива хипотези енергийното предприятие следва да заплати обезщетение за ползването на съоръженията на техния собственик на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД (чрез предявяване на субсидиарен иск по чл. 59 ЗЗД вр. с чл. 137, ал. 2 ЗЕ), което обезщетение следва да се определи на база приетата от КЕВР Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ. Така формираната практика е приложима към настоящия случай с оглед осъществения пренос от топлопреносното предприятие, регламентиран от същата методика. В обобщение, разпоредбата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ санкционира разместването на имуществени блага до изкупуване на съоръженията, които не са изградени от топлопреносното предприятие и представлява частен случай на неоснователно обогатяване. Наличието на установена съдебна практика на ВКС по това питане и съобразяването й при произнасяне по спора от страна на въззивния съд изключва приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По всички останали въпроси също не се реализират предпоставки за селектиране на касационната жалба. Те, както и първото питане, произтичат от становището на страната по правилността на въззивното решение и изразяват несъгласието му с правните изводи за основателност на предявения осъдителен иск. С поставянето им касаторът се домогва да обоснове своята позиция по спора, основана на становище, че в случая е приложима кратката тригодишна погасителна давност и искът за вземането (доколкото се касае за периодични плащания - цена за ползване на чужда вещ, която се дължи помесечно) е неоснователен като погасен по давност. Подобни защитни доводи не са били навеждани в хода на процеса, не са били част от предмета на делото между страните и по тях липсват съображения и мотиви на решаващия съдебен състав. Освен това в съдебната практика на ВКС е възприето трайно разрешението, че за исковете за неоснователно обогатяване (какъвто несъмнено е субсидиарния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД), е приложима общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Не е обоснован общия критерий за достъп до касация, поради което, само по себе си, това е основание за недопускане на касационното обжалване без да се разглеждат специалните критерии за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В обобщение, поради отсъствие на предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, искането за достъп до касация не може да се уважи.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалба заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 2 300 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като са представени съответните банкови документи, удостоверяващи плащане, извършено по там уговорения начин - вж. разясненията по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по т. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.