Определение № 1842 от 26.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 51/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Я. А. Л. чрез адв. Ч. против решение № 167 от 03.10.2022 г. по гр. д. № 212/2022 г. на Окръжен съд – Разград.

Ответната страна В. А. Л. не е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 168 от 17.03.2022 г. по гр. д. № 441/2021 г. на Районен съд – Разград (допълнено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 436 от 29.06.2022 г. по същото дело) и Я. А. Л. е осъден да заплати на В. А. Л. на основание чл. 240 ЗЗД сумата от 2 500 лева, ведно със законната лихва, считано от 25.02.2021 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 371. 53 лева, представляваща обезщетение за забава на основание чл. 86 ЗЗД за периода от 09.09.2019 г. до 24.02.2021 г. по договор за паричен заем от 07.10.2016г. и в полза на ищцата са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че страните по делото са брат и сестра – законни наследници на А. Л. К., починал на 09.09.2019 г. След него, на 12.02.2020 г. е починала съпругата му Ц. Г. К.. Приживе, с писмен договор с нотариална заверка на подписи от 07.10.2016 г., А. Л. К. е предоставил в заем на заемателя Я. А. Л. сумата 30 000 лв., която последният се задължил да върне на 25.12.2017 г. Сумата била предадена в деня на подписване на договора. Установено е, че на 06.05.2018 г. заемателят е върнал на заемодателя сумата 15 000 лв., както и че (чрез заключение на съдебно-графологична експертиза), подписът в разписката е положен от А. Л. К.. Инстанцията по същество не е кредитирала показанията на разпитаните свидетели за съставен писмен документ относно връщането на останалата половина от предоставения заем (от 15 000 лв.). Счетено е, че същите са недопустими съгласно разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК. Изразено е виждане, че не е налице хипотезата на предвидените от закона – чл. 165, ал. 1 ГПК - изключения от недопустимостта, доколкото въпросният писмен документ, който се твърди от ответника, че е съставен за връщане на част от заетата сума (15 000 лв.) не е бил нито загубен, нито унищожен, и то не по вина на страната. Изтъкнато е, че напротив – ответникът сам е твърдял, че го е изхвърлил като почиствал колата си. Развити са също и доводи, че отсъстват предпоставки за приложение на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като няма съгласие на страните по делото за разпита на свидетели за доказване факта на връщане на половината от заетата сума. Съобразено е и обстоятелството, че ищцата е предявила претенция в качеството й на наследник на А. Л. К. - да й бъде върната предадената в заем от последния сума, която според наследствените й права възлиза на 15 000 лв. Прието е, че заемната сума възлиза общо на 30 000 лв. и тя е представлява по характера си съпружеска имуществена общност, която със смъртта на заемодателя А. К. (оставил преживяла съпруга) е прекратена. Дяловете на съпрузите са били равни, съгл. чл. 28 СК. Констатирано е, че по отношение на сумата 15 000 лв., за която липсват данни да е върната от ответника - заемател на А. К., след неговата смърт, наследствените права на съпругата му, съгласно чл. 28 СК и чл. 9, ал. 1 ЗН са 4/6 идеални части или 10 000 лв., а за двете му деца са по 1/6 ид. част или от по 2 500 лв. С оглед обема на наследствените права на ищцата по отношение на оставеното наследство от наследодателя й А. К. и заявената от нея претенция, решаващият състав е приел, че ответникът й дължи сумата 2 500 лева. Предвид основателността на главната претенция с правно основание чл. 240 ЗЗД за основателна е приета и акцесорната такава – по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Развити са доводи, че в случая лихва за забава се дължи от момента, в който ищцата е придобила качество на кредитор със смъртта на своя наследодател – 09.09.2019 г. Законната лихва от този момент до датата на предявяване на иска е изчислена на 371. 53 лв., в който размер искът е уважен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС – основания за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Поставените въпроси са със следното съдържание:

1. „На какво основание и при наличие на какви конкретни обстоятелства са допустими свидетелски показания съобразно разпоредбата на чл. 165, ал. 1 ГПК?“;

2. „Относно допустимостта на свидетелски показания по договор за заем за установяване на обстоятелства, относими към погасяване на задължението, предвид наличието на писмен документ, съдържащ изявление за окончателно погасяване на парично задължение?“;

3. „Относно приложимостта на изключението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК – сочи се, че свидетелски показания са допустими дори за установяване на обстоятелства, за които законът изисква писмен документ или се касае за договори на стойност над 5000 лв., ако договорите са се развили между роднини по права линия (какъвто е настоящият случай)?“.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 125 от 01.07.2014 г. по гр. д. № 5734/2013 г. на III г.о., решение № 190 от 25.01.2021 г. по гр. д. № 4079/2019 г. на IV г.о. и решение № 206 от 17.07.2012 г. по гр. д. № 824/2011 г. на IV г.о. (по първото питане), решение № 190 от 23.01.2014 г. по т. д. № 483/2012 г. на I т.о. (по второто питане), решение № 701 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 65/2010 г. на I г.о. и решение № 100 от 04.08.2021 г. по гр. д. № 2769/2020 г. на IV г.о. (по третото питане).

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият от повдигнатите въпроси е обуславящ решаващите изводи на съда по обжалваното решение, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В решенията, на които жалбоподателят се позовава, касационната инстанция приема, че съгласно разпоредбата на чл. 165, ал. 1 ГПК в случаите, в които законът изисква писмен документ, свидетелски показания се допускат, ако бъде доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната. Дадено е разрешението, че документът е унищожен тогава когато материалният му носител е разрушен или материализираното в него изявление е непоправимо заличено и не може да бъде възпроизведено. Изведено е, че невъзможността да се представи документът не трябва да е настъпила поради умишлено действие на страната. В настоящия случай приетото от въззивния съд, че не се установява изключението за недопустимостта, въведено с чл. 165, ал. 1 ГПК, е съобразено с установените по делото факти. От една страна решаващият състав е установил, че по делото липсват доказателства за съставянето на документ за връщане на останалата част от сумата от 15 000 лв., а от друга страна е намерил, че дори да е имало такъв, за да се обоснове приложно поле на чл. 165, ал. 1 ГПК същият следва да е бил загубен или унищожен не по вина на страна, а в случая няма такива твърдения. Доколкото въззивното решение не противоречи на цитираната практика, настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селекция на касационната жалба по това питане.

Предвид формулировката на втория поставен въпрос той не реализира основание за достъп до касация. Питането се поставя на плоскостта на тезата на жалбоподателя, че в процесния случай е налице писмен документ, съдържащ изявление за окончателно погасяване на паричното задължение. По същество въпросът се извежда от твърдения и становища на касатора, които не са възприети от въззивния съд в решаващите му мотиви или по които съдът е застъпил обратно становище. Несъгласието на жалбоподателя с изводите на въззивния състав, че по делото не са налице надлежни писмени доказателства, че останалата част от заетата сума в размер на 15 000 лв. е върната от ответника на заемодателя, не може да обоснове основание за достъп до касация. Ето защо, непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо изхода по делото значение, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Третият повдигнат въпрос - относно приложимостта в разглеждания случай на правилото на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, се извежда от становището на касатора, че в хипотезата когато договорните отношения са се развили между роднини по права линия, съгласието на страните за разпит на свидетели не е необходимо. В обжалваното решение, въззивният съд е застъпил обратното становище, като е приел, че не е налице хипотезата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като няма съгласие на страните по делото за разпита на свидетели за доказване на релевантния факт. Освен това, сочената от касатора практика е неотносима в разглежданата хипотеза, доколкото касае случаи, при които целта на свидетелските показания е да се изясни произходът на средства, вложени при закупуване на жилище, както и смисълът на постигнатите между страните договорености, а тук чрез свидетелските показания ответникът се домогва да докаже, че останалата част от заетата сума е върната на заемодателя. По тези съображения не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация на въззивното решение и по последния от повдигнатите въпроси.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.