Определение № 359 от 23.03.2011 г. на ВКС по д. № 1599/2010 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Л. П. срещу въззивното решение на Окръжен съд София /ОС/ по гр.д. №353/10 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен искът на касаторката срещу А. П. и М. П. с пр. осн. чл.22, ал.3 от СК, отм. – за обявяване на относителната спрямо ищцата недействителност на предварителния договор между ответниците за продажба на описания там недвижим имот. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл.280, ал.1,т.2 и 3 от ГПК. Намира, че въззивното решение по два материалноправни въпроса, формулирани в изложението, противоречи на практика на ВКС без задължителен характер, а по третия липсва съдебна практика. Първият и вторият от поставените въпроси – в т.1 и 2 от изложението, по които според касатора ГС се е произнесъл „неправилно” е за наличието на основание за унищожаване на процесния договор поради противоречие със закона и морала / добрите нрави/. Тези въпроси са извън спорното право – обстоятелствата, които го пораждат и квалификацията му по чл.22, ал.3 от СК, отм. са определени с доклада на РС по чл.146 от ГПК – л.68 от делото, въз основа на исковата молба. Затова въпросите не са от значение за спора и ВКС не разглежда твърденията за решаването им в противоречие с посочената практика на ВКС. По доводите за неправилност на въззивното решение – осн. по чл.281, т.3 от ГПК, ВКС не се произнася в това производство. Т. от материалноправните въпроси – в т.3 от изложението, е от предмета на спора. Въпросът е за предпоставките за прилагане на чл.22, ал.3 от СК, отм. и дали между тях е крайната нужда, като събитие, сочено в исковата молба, от която съдът се е отклонил. Според касатора по този въпрос не е формирана практика на ВКС, затова касационно обжалване следва да се допусне на осн. чл.280, ал.1,т.3 от ГПК. Крайната нужда е основание за унищожаване на договора по чл.33 от ЗЗД, но не и за относителната недействителност по чл.22, ал.3 от СК, отм. Характерът и предпоставките за последната са широко застъпени в съдебната практика, на която въззивното решение съответства. В него е прието, че искът по чл.22, ал.3 от СК, отм. не може да се уважи за предварителния договор, сключен между ответника А. П. - съпруг на ищцата и ответницата М. П., който има само облигационно действие и не е разпореждане с общата за съпрузите недв. вещ. Предварителният договор не е акт на разпореждане, с него не е прехвърлена собствеността върху имота, поради което съпругата може да се брани като негов собственик. Тя не може и не е длъжна да предяви правата си по чл.22, ал.3 от СК, отм., защото окончателната сделка, с характер на разпоредителна, не е сключена. В този смисъл са Р №1054/93 г. на ВКС, четвърто г.о. и №503/09 г. по гр.д. №1679/08 г. на второ г.о. Основанието за недействителност по чл.22, ал.3 от СК, отм. е специално спрямо общите по чл.26 и сл. от ЗЗД – Р №870/09 г. по гр.д. №1631/08 г. на трето г.о. на ВКС. Предпоставките му са особени и не съвпадат с тези на общите основания, на които сега се позовава касаторът. В исковата молба се сочат предпоставките и се иска обявяване на относителната недействителност на предварителния договор по чл.22, ал.3 от СК, отм.; други основания за недействителност на договора ищцата не е посочила и не са разглеждани от съда – инстанция по същество. Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.