Определение № 506 от 17.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2269/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 57657/22.06.2020 г., подадена от Л. Б. П., Д. Т. К. и Е. П. В. и В. В. Р., чрез адвокат Г. С., срещу решение № 2255 от 15.04.2020 г. по гр. д. № 4379/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 259544 от 3.11.2017 г. по гр. д. № 14112/2013 г. на Софийски районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът на Е. П. Г. (починала в хода на делото, с конституиран наследник В. В. Р.), Л. Б. П., Д. Т. К., Т. Д. Г. (починал в хода на делото, с наследници Т. Д. Г. и Д. Т. К.) и Е. П. В. срещу „Връбница-04“ АД, с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване за установено, че ищците са собственици на следния недвижим имот: реална част от 559 кв. м от имот с идентификатор * по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-39/20.07.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ на целия имот от 4 885 кв. м, при съседи: имоти с идентификатори *, *, * и ***, с административен адрес на имота: [населено място],[жк], ул. •••“, която реална част се намира в северозападната част на имота и е означена по т. 10, 11, 12, 13, 14, 15, 10 на комбинирана скица № 1 към техническата експертиза на л. 574 от делото, представляваща неразделна част от решението, и за осъждане на ответника да предаде владението на имота.

Въззивният съд е посочил, че ищците Е. Г., Л. П., Д. К., Т. Г. и Е. В. твърдят по делото, че са собственици на реална част от 559 кв. м (означена по буквите ГДЕЖЗИГ на представената на л. 11 от делото скица), от имот с идентификатор *. Излагат, че са собственици на процесния имот от 559 кв. м въз основа на решение на ОСЗ - Нови Искър от 27.04.2010 г., с което им е възстановена, в качеството им на наследници на М. Г., собствеността на нива с площ от 733 кв. м, като първоначално възстановеният им имот от 559 кв. м е нанесен в кадастралната карта с отделен идентификатор *. Сочат, че ответникът неоснователно държи процесния имот и го ползва като паркинг към многофункционална сграда - супермаркет. По тези съображения искат съдът да установи, че те са собственици на имота, както и да осъди ответника да им предаде владението върху процесния имот с площ от 559 кв. м. Ответникът „Връбница-04“ АД оспорва иска. Възразява, че решението на ОСЗ - Нови Искър от 27.04.2010 г., с което е възстановена собствеността на ищците, е нищожно, тъй като е налице влязло в сила предходно решение на поземлената комисия от 14.03.1995 г., с което на същите е отказано да им бъде възстановена собствеността върху имота, като по аналогични съображения е нищожна и заповедта на кмета на СО -район „Връбница“ от 3.01.2007 г., издадена на основание чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ. Евентуално възразява, че посоченото решение на ОСЗ - Нови Искър от 27.04.2010 г. е незаконосъобразно, тъй като притежаваният от наследодателя на ищците преди обобществяването имот не е идентичен с възстановения, а също така, тъй като възстановеният имот попада в УПИ , кв. 13, отреден за „ОЖС, озеленяване и супермаркет“, и посоченото мероприятие е осъществено към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, и съответно - към момента на възстановяване собствеността на ищците. Сочи, че процесният имот попада в границите на прилежащата площ на изградения в УПИ супермаркет, за който е предвидено изграждането на обслужващ паркинг, като проектът е реализиран, и е налице пречка за възстановяване на собствеността върху имота. В допълнение ответникът излага, че е налице и пречка за реституция на основание чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ, тъй като имотът, собственост на наследодателя на ищците, е бил заменен по реда на ЗТПС (отм.) с имот в друга местност, който от своя страна е бил заменен с трети имот. Ответникът твърди, че е придобил целия имот с идентификатор * (предишен УПИ , кв. 13), по силата на договор за продажба на търговско предприятие от 27.01.2005 г., като е закупил предприятието на Потребителна кооперация „Връбница КООП“. При условията на евентуалност, ответникът се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност с твърденията, че владее имота от 27.01.2005 г., като присъединява и владението на праводателя си от 1998 г. Заявява и че е собственик на изградената в имота сграда, като ако ищците бъдат признати за собственици на процесния имот, искът им за предаване на владението следва да се отхвърли по отношение на частта от имота, върху която попада прилежащата площ на сградата.

Въззивният съд е съобразил, че за да отхвърли предявения осъдителен иск за собственост от първоначалните ищци срещу ответника, първоинстанционният съд е приел, че с решението на ОСЗ - Нови Искър от 27.04.2010 г. окончателно е завършена реституционната процедура, като съгласно чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ органът по поземлена собственост се е произнесъл изрично по въпроса за това дали следва да се възстанови собствеността върху имота в стари реални граници, като е постановил възстановяване на собствеността относно част от имота с размер от 733 кв. м; че съдът в този спор не може да изследва възражения на ответника, свързани с преценката на ОСЗ относно идентичността на възстановявания имот със заявения за възстановяване и съответно с притежавания от лицата имот преди обобществяването, по аргумент от ТР № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС, след като ответникът, макар и да твърди да са налице пречки за реституцията, не заявява възражения, изключващи правата на възстановения собственик отпреди обобществяването; приел е за неоснователно и възражението на ответника за наличието на пречка за възстановяване на собствеността върху имота съгласно чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ. За основателно, обаче, е приел възражението на ответника за наличие на пречка за реституция съгласно чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, предвид обстоятелството, че в имота е налице законен строеж, изграден преди 1991 г. - супермаркет, разположен в сегашния имот с идентификатор *, за който е отреден УПИ , кв. 13 по регулационния план (сега УПИ ), в който имот попада и процесната част от 559 кв. м, която се намира в северозападната част на имот с идентификатор *, граничи с ул. „109“ и представлява паркинг към сградата- супермаркет, който обслужва сградата и през който се осъществява достъп до някои от входовете и изходите на сградата, като под тази площ се намират и подземни комуникации, обслужващи супермаркета и околните сгради, и доколкото изграждането на паркинга от северната част на сградата, граничещ с ул. „109“, е предвидено в представените по делото, одобрени през 1986 г., архитектурни проекти на супермаркета, и осъществено по този начин, е налице цялостно строително мероприятие, реализирано върху имота, включително върху процесната част, което е пречка за възстановяването на собствеността върху имота съгласно чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Наред с това, първоинстанционният съд е приел още, че в случая прилежащата към супермаркета площ не може да се ограничи само до размерите, предвидени в Приложение № 1 към чл. 21, ал. 2 от Наредба № 7/22.03.2013 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони (като функция на височината на сградата, но не по-малко от 3 метра), доколкото тя е приложима само жилищни сгради, каквато не е супермаркетът. Приел е още, че съдът следва да извърши косвен контрол за законосъобразност на решението на ОСЗ - Нови Искър от 27.04.2010 г., тъй като ответникът не е бил страна в производството по издаването му, съответно в производството пред съда по оспорването на обуславящия го административен акт, свързан със застрояването в имота (чл. 17, ал. 2, изр. второ ГПК), и доколкото ответникът по делото не е бил страна в производството пред ВАС и съответно не е обвързан от решението на административния съд, по аргумент от чл. 302, във вр. с чл. 17 ГПК. Като краен извод е приел, че ищците, като наследници на М. Г., не са придобили собствеността върху процесния имот от 559 кв. м по реда на ЗСПЗЗ, с оглед визираните пречки за реституция на имота, поради което ревандикационният им иск подлежи на отхвърляне. Въззивният съд е приел, в съответствие с изложеното във въззивната жалба и в отговора на същата, че предмет на спора пред втората съдебна инстанция не са фактите, така както са приети за установени с обжалваното първоинстанционно решение, а само правилното приложение на чл. 177 АПК и чл. 302, във вр. с чл. 17 ГПК. Посочил е, че при преценка на събраните по делото писмени доказателства, свидетелски показания, и съдебно-техническа експертиза, и след съобразяване доводите и възраженията на страните, е достигнал до същите изводи, като тези, изложени в постановеното от Софийски районен съд решение, поради което е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК.

Допълнително, Софийски градски съд е изложил, че не се спори по делото и се установява от събраните писмени доказателства, че ищците са законни наследници на общия им наследодател М. Г., починала през 1966 г., като на наследниците й с решение от 27.04.2010 г. на ОСЗ - Нови Искър е възстановена собствеността върху нива от 733 кв. м, находяща се в строителните граници на В., м. „М.“, като според решението този имот е част от имот № * c обща площ от 3 786 кв. Няма спор по делото, и се установява от приетото и неоспорено заключение на съдебно-техническата експертиза и представените по делото скици, че имотът, за който е възстановена собствеността на ищците с посоченото решение на ОСЗ - Нови Искър от 27.04.2010 г., и за който последните са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост, попада в северозападната част на имот с идентификатор *, за който по регулационния план от 1985 г., изменен през 2004 г., е предвиден УПИ , кв. 13, а по сега действащия подробен устройствен план е предвиден УПИ , кв. 13, както и че имотът, за който се отнася решението на ОСЗ - Нови Искър от 27.04.2010 г., е обозначен на комбинирана скица № 1 към заключението на експертизата по делото по т. 10, 11, 12, 13, 14. 15, 10, като неговата площ е 559 кв. м. За тази площ от 559 кв.м, съгласно скица от 16.02.2012 г., е определен и самостоятелен идентификатор *, като именно това е спорният по делото имот, предмет на иска, като наличието или липсата на идентификатор на спорната част не е от значение за правото на собственост.

Въззивният съд е посочил, че между страните няма спор и се установява от събраните доказателства, че в имот с идентификатор *, в северозападната част на който се намира и процесният имот от 559 кв. м с идентификатор *, е изградена още преди 1991 г. многофункционална сграда - супермаркет, на основание одобрен през 1986 г. архитектурен проект, като паркингът откъм ул. „109“, където попада спорната процесна част от 559 кв. м, е част от този проект - обект 2 на частта „Вертикална планировка“, приет по делото. На 23.01.1987 г. е одобрен и протоколът за приемане и въвеждане в действие на обекта, при констатирано изпълнение според плана, вкл. и вертикалната планировка, част от която са паркингът и подходите към него. Видно от заключението на съдебно-техническата експертиза по делото, първият регулационен план, в който е включен имотът, е този на м. „ж. к. О. - 2 ч.“, създаден през 1982 г., изменен през 1985 г., като по този план сегашният имот с идентификатор * попада в кв. 13 на плана и е предназначен за обществено жилищно строителство, озеленяване и супермаркет. От представеното по делото разрешение за строеж от 10.03.1986 г. се установява, че в посочения кв. 13 по плана на[жк]е разрешено строителството на супермаркет, като строежът е приключил през 1987 г. Впоследствие, видно от представената заповед на кмета на район „Връбница“ от 18.10.2004 г., частта от имота, в която е изграден супермаркетът и която съответства на сегашния имот с идентификатор *, е обособена в имот № *, нанесен в кадастралния план, а със заповед на главния архитект на Столична община от 2.12.2004 г. за този имот е отреден УПИ , кв. 13 по регулационния план (сега УПИ ), в който попада и процесният имот от 559 кв. м, установено от вещото лице по делото, чието заключение съдът е кредитирал като компетентно.

Въззивният съд е визирал, че спорът между страните по делото не е относно притежаването правото на собственост върху спорния имот към минал момент - преди колективизацията на земеделските земи, поради което по повод оспорването на реституционния ефект на горепосочените решение на ПК и решение на СГС, гражданският съд следва да осъществи косвен съдебен контрол за тяхната законосъобразност само въз основа на факти, настъпили след масовизацията на земеделската земя/образуването на ТКЗС, но не и относно правото на правоимащото лице да му бъде възстановена земеделска земя. Посочил е, че това важи и за косвения съдебен контрол върху съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Ето защо, съдът е приел, че следва да осъществи такъв косвен съдебен контрол спрямо решението на ПК в полза на ищците, но само относно наличието на пречка за издаването му, каквато в случая е тази по чл. 10б ЗСПЗЗ.

Въззивният съд е изложил в решението си, че възстановяването на собствеността по ЗСПЗЗ се предшества от провеждане на административна процедура по ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, при което валидността и законосъобразността на издадения административен акт с конститутивно действие - решение на ПК/ОСЗ за възстановяване с план за земеразделяне, се преценява с оглед действалата нормативна уредба към датата на издаване на акта, и осъществяване на отделните етапи на административната процедура. В случая ОСЗ е определила начина на възстановяване на земеделските земи да е в стари граници и върху свободна от застрояване част от бившия имот, доколкото същият вече е в строителните граници на населеното място. В решението и придружаващите го документи, описани в него, възстановеният имот е надлежно индивидуализиран, вкл. със скици-приложения към него и тази към решението на ВАС. Приел е, че спорът по делото пред въззивната инстанция е не дали е осъществено предвиденото с плана от 1985 г. и архитектурния проект от 1986 г. обществено мероприятие, а дали има свободна от застрояването площ, и дали гражданският съд, разглеждащ исковете по чл. 108 ЗС, следва да осъществи косвен съдебен контрол върху решението на ОСЗ по този въпрос, след като той е бил предмет на съдебна преценка по реда на АПК с решението на ВАС от 12.06.2009 г. по адм. д. № 13549/2008 г., IV отд. Въззивният съд е направил извод, че в случая такъв косвен съдебен контрол е допустим съгласно чл. 302, във вр. с чл. 17, ал. 2 ГПК, тъй като решението на ОСЗ - Нови Искър и решението на ВАС не обвързват ответника „Връбница-04“ АД, доколкото въпросното дружество не е било страна в административното производство по издаване на решението на ОСЗ, нито в съдебното такова по АПК пред ВАС, в който смисъл е и непротиворечивата съдебна практика. Визирал е, че това дружество не може и да е страна в административното производство по ЗСПЗЗ и следва да защити правата си по общия ред, съгласно приетото от въззивната инстанция по чл. 266, ал. 2 ГПК окончателно решение от 25.03.2019 г. на АССГ по адм. д. № 8452/2016 г., с което е прието, че жалба на дружеството срещу решението на ОСЗ - Нови Искър от 27.04.2010 г. е недопустима.

Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че още с частичното изменение на ЗРП на[жк], кв. 13 е предвидено да се осъществи „обществено жилищно строителство, озеленяване и супермаркет“, като положението на супермаркета е дадено именно на ъгъла между ул. „109“ и ул. •••“, и понастоящем попада в очертанията на имот с идентификатор ***, част от който е и спорният имот с площ от 599 кв. м. Така предвиденото обществено мероприятие е било реализирано най-късно до 1987 г., когато обектът е бил въведен в експлоатация, като за това обстоятелство са налице и гласни доказателства. Ето защо, съдът е направил извод, че към влизане в сила на ЗСПЗЗ през 1991 г. предвиденото обществено мероприятие е било реализирано, при това и съгласно одобрения архитектурен проект от 1986 г., и част от това мероприятие е и изграденият обслужващ паркинг към супермаркета откъм ул. „109“, където попада и спорният по делото имот с площ от 599 кв. м, като под него преминават и подземни инсталации и съоръжения, обслужващи търговския обект-супермаркет. По тези съображения е заключил, че е налице пречка за реституция по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, предвид осъществяването на комплексно мероприятие на държавата, като при чл. 10б от ЗСПЗЗ, за разлика от хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, законодателят не е предвидил изискване за законност на извършеното строителство - не се изисква да са били спазени процедурите по отреждане на терена за строителство или за друго мероприятие на държавата, нито за законност на строителството, както и за предоставяне на сградите или другите съоръжения за стопанисване от определена държавна организация. Достатъчен е обективният факт на извършено строителство или на осъществено друго мероприятие на държавата, за да се отрече възможността за възстановяване на собствеността в реални граници по реда на ЗСПЗЗ. В случая, обаче, е налице и законност на построеното при спазване на приложимите строителни правила и норми - изменение на ЗРП, одобрен архитектурен проект, въвеждане в експлоатация, което е било реализирано преди влизане в сила на ЗСПЗЗ. Приел е за неприложимо Приложение № 1 към чл. 21 от Наредба № 7 от 22 декември 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, към която наредба препраща чл. 10б, ал. 7 ЗСПЗЗ, във вр. с чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ, тъй като в случая имотът за супермаркет е бил обособен в самостоятелен такъв с изменението на плана от 2004 г. и в него попада и паркингът към ул. „109“, където е спорната част, при което преценката за свободната от застрояване площ и неприлежаща като обслужваща на супермаркета не може да се определя по реда на чл. 21 от наредбата и приложение № 1 към нея, тъй като имотът не е с жилищно предназначение, а с търговско такова, и попада в Глава десета „Устройство на смесени централни територии“ на наредбата и съгласно чл. 37, ал. 3 от същата задължително се осигуряват места за гариране и/или паркиране.

Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че по делото е доказано правоизключващото възражение на ответника за наличие на пречка за реституция, която е възникнала след обобществяването на земеделската земя на праводателя на ищците, и която пречка попада в приложното поле на чл. 10б ЗСПЗЗ. Това обуславя отхвърляне на ревандикационната претенция.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

На първо място, жалбоподателите твърдят, че по правния въпрос за възможността да бъде възстановена собствеността по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ върху част от един урбанизиран имот въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК: решение № 65/18.04.2013 г. по гр. д. № 769/2012 г., І г. о., решение № 208/9.04.2019 г. по гр. д. № 3392/2017 г., ІV г. о.

На второ място, излагат, че по въпроса: наличието на подземни комуникации представлява ли пречка за възстановяването на собствеността, е налице противоречие с приетото в решение № 195/10.11.2016 г. по гр. д. № 2396/2016 г., І г. о.

На трето място, жалбоподателите формулират следните въпроси, по отношение на които се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. Към кой момент следва да се направи преценката дали един имот подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, в това число и при хипотезата за наличието на свободна незастроена площ, част от един имот, включен в урбанизирана територия;

2. Длъжен ли е съдът, упражнявайки косвен съдебен контрол върху актовете на администрацията по възстановяването на собствеността, да възприеме констатациите в административното производство по отношение на застрояването на част от един имот, особено когато тези констатации са резултат от осъществен пряк съдебен контрол по реда на чл. 11, ал. 4, пр. последно ППЗСПЗЗ, и когато в хода на исковото производство се установи, че ответникът е извършил действия след завеждането на иска, с които коренно е променена фактическата обстановка по отношение на застрояването, и тези действия дали са противопоставими на ищците по делото.

От ответника „Връбница-04“ АД е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По първия въпрос, формулиран в изложението, въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС относно приложението на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Съгласно въпросната разпоредба, при наличието на извършено строителство или друго мероприятие на държавата не се допуска възстановяване на земята в реални граници, като без значение е дали теренът е бил надлежно отчужден, дали е бил отреден за определен вид строителство и дали последното е било извършено законно. Правно релевантният момент, към който се преценява фактът на извършено строителство или друго мероприятие на държавата, е влизане в сила на ЗСПЗЗ. В § 1в от ДР на ППЗСПЗЗ е налице примерно изброяване на строителните дейности, непозволяващи възстановяването на собствеността.

Конкретно, не е налице соченото противоречие на въззивното решение по първия въпрос с визираната от жалбоподателите съдебна практика. В решение № 65/18.04.2013 г. по гр. д. № 769/2012 г., І г. о. е разгледана хипотеза на включването на земеделски имот в капитала на търговско дружество, като е прието, че то не може да бъде приравнено на реализирано обществено мероприятие, което изисква в имота да е извършено строителство или да са изградени строителни съоръжения, свързани с осъществяване на производствена, търговска или друга стопанска дейност на дружеството. Посочено е, че пречка за възстановяване правото на собственост по ЗСПЗЗ е реализирането на обществено мероприятие, каквото само по себе си не представлява включването на имота в двор на предприятие, ако тази площ е останала свободна от застрояване, не е необходимо прилежащ терен към сграда или съоръжение и възстановяването й няма да затрудни дейността на предприятието. Съгласно решение № 208/9.04.2019 г. по гр. д. № 3392/2017 г., ІV г. о. самото обстоятелство, че имотът попада в терен, предвиден за обществени мероприятия и комплексно жилищно строителство, като част от него е осъществено, не е пречка за възстановяване на правото на собственост, тъй като имотът не е застроен и не е установено по отношение на него да са налице пречките на чл. 11, ал. 3 ППЗСПЗЗ; при това мероприятието, за което е отреден имотът, не може да се разглежда като единно комплексно мероприятие. От така изложеното е видно, че решението на Софийски градски съд не само не противоречи на посочените решения на ВКС, но е изцяло съобразено с постановките в тях. И в двете цитирани решения е прието, че са налице пречки за възстановяване на земеделски имот, когато същият не е застроен, но е прилежащ терен към сграда и представлява част от реализирано единно комплексно мероприятие, като възстановяването му ще затрудни или направи невъзможна дейността на предприятието. В тази връзка следва да се отбележи, че въпрос на конкретна преценка по всяко отделно дело е дали незастроеният терен е неразделна част от проведеното мероприятие по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ или може да бъде отделен безпроблемно и реституиран на правоимащите лица. В настоящия казус процесната част от 599 кв. м не е заета с постройки, но същата е функционално свързана и предназначена да обслужва изградения супермаркет (включително чрез преминаващите през нея подземни инсталации и съоръжения), и представлява едно единно цяло със застроената част, като реализирано комплексно мероприятие, и не може да бъде механично отделена и възстановена по реда на чл. 11, ал. 2, т. 3 ППЗСПЗЗ. Не е налице соченото противоречие на въззивното решение с решение № 195/20.11.2016 г. по гр. д. № 2396/2016 г., І г. о. по втория въпрос от изложението. В това решение на ВКС е прието, че не всяко подземно съоръжение е пречка за реституция, а само такова, което би осуетило или затруднило функционирането на реализираното обществено мероприятие; преценката се прави при всеки конкретен случай, като се съобрази предназначението и правният статут на подземното съоръжение. Не са налице и сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателите не са се мотивирали защо намират, че поставените от тях въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, още повече предвид наличието на многобройна непротиворечива практика по въпросите, за които се твърди приложимост на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това, последният въпрос от изложението е формулиран по начин, предполагащ, че въззивният съд е установил по делото коренна промяна на фактическата обстановка по застрояването, извършена след завеждане на иска, която да има отношение към мотивите му. В случая, във въззивното решение изрично е прието, че процесното обществено мероприятие е било осъществено още преди влизане в сила на ЗСПЗЗ. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Ответникът има право на 600 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,