Определение № 2234 от 23.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 848/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от С. П. Г., чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 74 от 17.02.2026 г. по ч. т. д. № 24/2026 г. на Апелативен съд – Варна. С въззивното определение е потвърдено определение № 1725 от 25.11.2025 г., постановено по т. д. № 241/2025 г. по описа на Варненския окръжен съд за прекратяване на производството по делото по евентуално предявения иск срещу „Конструмакс“ ООД за предаване, под формата на реално обезщетение за неизпълнение на задължение на ответника по пар. 2 от предварителен договор, сключен на 05.04.2016 г., на недвижим имот, находящ се в [населено място], кв. Младост, сграда „С-Мах-C.“, ет. VІ, ап. 29Б и паркомясто 62Б на ниво -1, поради неотстранени нередовности на исковата молба – липса на изложени обстоятелства, обосноваващи така предявената евентуална искова претенция. В частната касационна жалба се моли определението да бъде отменено като неправилно – постановено в нарушение на процесуалния закон. Оплакванията са свързани с приетото от въззивния съд, че въпреки липсата на нередовност на исковата молба по чл. 129 ГПК, евентуалният иск е недопустим и обжалваното определение следва да бъде потвърдено на това основание, като по този начин съдът е превишил предметните предели на дължимата от него проверка и е нарушил принципа на диспозитивното начало в процеса. Искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като значими за изхода на делото са формулирани следните въпроси - 1/. „Нарушава ли въззивният съд принципа на диспозитивното начало, визирано в чл. 6 ГПК, според който „Предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните“, прилагайки ТР № 6/2017 г. от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г г. на ОСГТК на ВКС (относно проверката, осъществявана от въззивния съд), според което обхватът на същата, предвиден в чл. 269, изр. 2 ГПК не се прилага в производството по частните жалби, имайки предвид разпоредбата на чл. 278, ал. 4 ГПК, според която доколкото не са предвидени особени правила в производствата по частни жалби се прилагат правилата за обжалване на решенията?“; 2/. „Доколкото в производството по частните жалби се разглежда приложението на императивни процесуално-правни норми, но не и такива от материално-правен характер (които са предмет на разглеждане по същество), както се посочва и в ТР № 6/2017 г. (на което се е позовал Апелативен съд – Варна), може ли въззивният съд да излиза извън рамките на предмета, по който се е произнесъл първоинстанционният съд, и да потвърди неговото определение, с което той прекратява производството по делото на конкретно процесуално-правно основание (чл. 129, ал. 3 ГПК), като приеме, че е налице друго основание от материално-правно естество, извън посоченото и приетото от първоинстанционния съд, и въз основа на него да го потвърди?“; 3/. „Въпрос на допустимост или на основателност е иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, при който се претендира заплащане на равностойно парично обезщетение или алтернативна, заместваща облага, изразяваща се в друга равностойна вещ, в случай, че длъжникът няма достатъчно финансови средства, но разполага с подходящ и равностоен имот, чрез който да се освободи от задължението си?“. Против частната касационна жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от „Конструмакс“ ООД, чрез процесуален пълномощник, с който се оспорва както искането за допускане на касационно обжалване, така и основателността на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК въззивен съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, съставът на въззивния съд е взел предвид следното: Производството по т. д. № 241/2025 г. по описа на Окръжен съд – Варна е образувано по предявен от Н. П. А. (починал в хода на процеса и заместен от наследницата С. П. Г.) срещу „Конструмакс“ ООД осъдителен иск за сумата 348 056.43 лв., представляваща парична равностойност на 177.96 кв.м. идеални части от общите части на сграда с идентификатор 10135.51.610.1, претендирана като обезщетение за неизпълнение на задължение по § 2 от предварителен договор между страните от 05.04.2016 г., ведно със законна лихва; В отношение на евентуалност с главния иск е предявен и иск за осъждане на ответника да предаде като обезщетение за същото неизпълнение друг недвижим имот, индивидуализиран като апартамент 29Б, находящ се в друга сграда, собственост на ответника – строител. И двата иска са квалифицирани по чл. 79, ал. 1 ЗЗД по съображения, че въз основа на едни и същи факти, касаещи неизпълнение на задължение на ответника – строител по § 2 от предварителен договор между страните и твърдения за невъзможност за реално изпълнение на задължението, се иска осъждане на ответника да заплати обезщетение за неизпълнената част от задължението, като по главния иск се иска неговата парична равностойност, а в отношение на евентуалност се иска натурално обезщетение с предаване на друг имот на строителя с близка пазарна стойност. Съставът на въззивния съд е намерил, че последното оставяне на производството по евентуалния иск без движение с указание за излагане на конкретни факти и обстоятелства, на които евентуалният иск е основан, различни от вече изложените факти по главния иск, не се е налагало. Ищецът неколкократно е посочил фактите, на които основава претенцията си, както и причините за различните искания към съда – за осъждане за парична сума и за предаване на имот, и двете като обезщетение за неизпълнение на задължение на строителя по предварителен договор във връзка с дължима към собственика на имота квадратура срещу предоставеното право на собственост и учредено право на строеж. Поради това апелативният съд е счел, че основания за прекратяване на производството по евентуалния иск по чл. 129, ал. 3 ГПК не са налице. Независимо от това и позовавайки се на разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 6/2017 г. от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС - че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК не се прилагат в производството по частна жалба, въззивният съд е формирал извод за правилност на обжалваното определение с оглед недопустимостта на предявения евентуален иск. В този смисъл е изложил съображения, че законодателят поставя на първо място възможността на кредитора да получи реално изпълнение на договорното задължение, но когато реалното изпълнение е невъзможно, както е в настоящия случай, за кредитора остава възможността да иска обезщетение за поправяне на вредата, причинена от неизпълнението. Обезщетението, съобразно чл. 82 ЗЗД, има винаги паричен израз, тъй като имуществената вреда съставлява разликата между имотното състояние на кредитора след неизпълнение на задължението и имотното състояние, което би имал ако задължението би било изпълнено. Поради това искова претенция с искане за обезщетение чрез получаване на имот, вместо пари, е недопустима. Законодателят е предвидил в други хипотези (чл. 57, ал. 2 ЗЗД, чл. 521, ал. 2 ГПК) точно обратното - ако дължима вещ не се намира у длъжника или е погинала, да бъде събрана нейната равностойност. Липсата на парични средства у длъжника е субективна невъзможност, приравнена на възможност. С тези мотиви съдът е заключил, че производството по предявения евентуален иск следва да бъде прекратено на основание чл. 130 ГПК, като поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции за ненадлежно упражнено право на иск обжалваното определение е потвърдено. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Релевираното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се обосновава с доводи, че Тълкувателно решение № 6/2017 г. от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС е неприложимо в конкретния случай; евентуално, че следва да се тълкува стеснително (корективно); евентуално, че самото то се намира в противоречие със закона, като се защитава тезата за приложението на разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК в производството по частна жалба и за невъзможността въззивният съд да излиза извън предметните предели на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, изяснени с указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за преосмисляне на задължителната съдебна практика относно правомощията на въззивния съд при разглеждането на частните жалби, тъй като липсва промяна в нормативната уредба или в обществените условия, които да налагат нейното осъвременяване. В актуалната практика по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа становището, че инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразност на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, действа при условията на пълен въззив и разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания, които имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. В производството по частната жалба съдът служебно проверява всички правно-релевантни факти, сам преценява събраните доказателства, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на делото, изпълнявайки своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон. Когато искът е изначално недопустим, съдът не е длъжен да отстранява пороците на исковата молба съгласно чл. 129 ГПК, а следва да върне същата, респ. да прекрати производството на основание чл. 130 ГПК. Освен неустановяването на условията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се посочи, че формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не удовлетворяват и общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като са относими изцяло към правилността на обжалваното въззивно определение, а тя е ирелевантна за селектирането на жалбите на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение