Определение № 2011 от 06.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1594/2025 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Т. С. срещу въззивно решение на Софийски градски съд. Ответникът „УниКредит Булбанк“ АД оспорва жалбата. По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Първоинстанционният съд е уважил предявените искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е осъдил ответника да заплати на ищеца главница в размер на 10 000 лв., заедно със законната лихва - платени без основание суми за анюитетни вноски по договор за банков кредит, както и 100 лв. лихва за забава за времето до предявяването на иска. По жалба на ответника въззивният съд е отменил решението изцяло по главния иск и частично по акцесорния и вместо това е осъдил ответника на същото основание да заплати главница в размер на 1059,46 швейцарски франка, отхвърляйки иска за разликата, заедно със законната лихва, както и лихва за забава в размер на 37,15 лв. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, като се поддържа, че въззивното решение е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно, както и че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и СЕС и по въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно: 1) следва ли клаузите в договор за потребителски кредит, свързани с валутен риск, да бъдат изрично и разбираемо разяснени на потребителя, за да се считат за валидно уговорени и равноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО; 2) допустимо ли е банката да уговаря в договор за кредит в чуждестранна валута едностранно право на определяне на валутния курс при превалутиране, без изрична договореност за метода на определяне; 3) представлява ли неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП уговорка, която прехвърля валутния риск изцяло върху кредитополучателя без възможност за реална преценка за последствията от това; 4) какво е съдържанието на задължението за добросъвестно поведение и прозрачност на търговеца по чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО при сключване на договор за кредит в чуждестранна валута; 5) може ли клаузите в договора за кредит да се приемат за индивидуално уговорени, когато не е представено доказателство, че потребителят е имал реална възможност да влияе върху съдържанието им; 6) следва ли съдът служебно да следи за неравноправния характер на клаузите по договор за кредит, когато страната е потребител и е налице потенциално нарушение на Директива 93/13/ЕИО; 7) когато е направено възражение за нищожност на клауза поради противоречие с императивни норми, задължен ли е съдът да се произнесе по него независимо от липсата на искане за обявяване на цялостна недействителност на договора; 8) допустимо ли е въззивният съд да не обсъди наведени доводи за неравноправен характер на клаузи в договора, без да изложи мотиви по тях, при положение, че те са релевантни за крайния изход на спора; 9) съставлява ли нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК липсата на мотиви относно възражение за противоречие на договорна клауза със задължителна норма на ЗЗП или европейското право; 10) налице ли е основание за отмяна на въззивното решение поради нарушение на процесуалното правило за изслушване на страните, когато съдът не обсъди ключови доказателства относно начина на сключване на договора; 11) какви са предпоставките за неравноправност по чл. 143, ал. 1 ЗЗП на клауза в договор за потребителски кредит и какви са задълженията на съда при произнасяне по неравноправния характер на клаузата; 12) длъжен ли е въззивният съд с решението си да изложи собствени мотиви и обсъди оплакванията, изложени във въззивната жалба; 13) длъжен ли е въззивният съд служебно да се произнесе по нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор; 14) следва ли по ясен и разбираем начин в текста на договора да бъде описан методът на изчисляване на лихвата, компонентите, които участват при формиране на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; 15) кой носи доказателствена тежест при направено възражение, че определени условия по договора са уговорени индивидуално; 16) следва ли противоправната по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП клауза да е довела до реално имуществено увреждане на длъжника, за да прогласи съдът нейната нищожност? Не са налице основания за допускане на касационното обжалване. При служебна проверка по бланкетно заявените основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1-2 ГПК не се констатират данни за вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. По основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК също не са изложени конкретни доводи за обосноваване на наличието на тази квалифицирана форма на неправилност. Липсата на такива е достатъчна да обоснове отказ да се допусне касационно обжалване на това основание, доколкото, макар и очевидната неправилност да изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция, за разлика от случаите на нищожност и недопустимост на въззивното решение, по общо правило не следи служебно за правилността му, като не разполага с правомощието да отмени същото на основание, неизтъкнато от жалбоподателя (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК). С оглед последното в тежест на жалбоподателя е да посочи и обоснове кое от въведените в касационната жалба оплаквания за неправилност (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК) отговаря и на квалифициращите признаци за „очевидна“ неправилност, разяснени в последователната практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК (приложение на норма със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, приложение на несъществуваща или отменена норма или грубо нарушение на правилата на формалната логика), което в конкретния случай не е сторено. Отсъстват и основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като формулираните от жалбоподателя въпроси не отговарят на общото изискване за допускане на касационно обжалване съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд. За да постанови решението си в обжалваната отхвърлителна част, съдът е приел, че не е налице превалутиране по смисъла на оспорените като неравноправни клаузи, съдържащи се в чл. 10 от договора, доколкото същите се отнасят до цялостно превалутиране на кредита, право за което е уговорено в полза на всяка от страните, но не е извършвано, като кредитът е бил уговорен, усвоен и обслужван изцяло в предвидената в договора валута швейцарски франк поради което не са налице курсови разлики, довели до заплащане на суми в повече от дължимото. Към тези решаващи изводи на въззивния съд поставените въпроси нямат отношение. По изложените съображения касационното обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателят следва да заплати на ответника направените за касационното производство разноски в размер на 1020 лв. или 521,52 евро. С тези мотиви съдът