Определение № 60609 от 11.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 544/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределение Север” АД против решение № 1375/10.11.2020 г. по гр.д.№ 2674/2020 г. на Варненски окръжен съд, с което е обезсилено решение № 3268/17.07.21020 г. по гр.д.№ 8400/2019 г. на Варненски районен съд, като постановено в разрив с правилата на родовата подсъдност, с оглед цената на предявения иск и делото е задържано за разглеждане във Варненски окръжен съд, като компетентен в съответствие с тези правила съд. Касаторът оспорва правилността на преценката на въззивния съд, че се касае за един единствен иск, с правно основание чл.213 ал.1 КЗ /отм./, с който ищецът „ДЗИ – Общо застраховане„ АД е упражнил спрямо касатора – ответник регресното си право, предвид изплатено, на основание имуществена застраховка „ Пожар и други опасности „ и настъпил по вина на ответното дружество покрит застрахователен риск, застрахователно обезщетение в полза на застрахования „ Тебса „ ООД. Основава се на формиране общо претендираната сума от няколко пера / застрахователно обезщетение, мораторна лихва, разноски /, всяко от които,според касатора, обуславя самостоятелен, кумулативно и обективно съединен с останалите иск, при което обуславяща за родовата подсъдност на спора е цената на отделните искове, а не сбора им. Ответната страна – „ДЗИ Общо застраховане„АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост на допълнителния селективен критерий. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „ ДЗИ – Общо застраховане „ АД е предявил, на основание чл.213 ал.1 КЗ / отм./ регресно право към ответника, в качеството му на делинквент, в причинна връзка с чието бездействие се твърди настъпила щета за застраховано при ищеца, по имуществена застраховка „ Пожар и други опасности „ лице - „ Тебса „ ООД, съответно реализиран покрит застрахователен риск. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът сочи, че с влязло в сила решение по иск на застрахования е бил осъден и заплатил съответно: 1/ застрахователно обезщетение от 16 836,56 лева, ведно със законната лихва върху същото от предявяване на иска на застрахования до плащането; 2/ мораторна лихва от 5070, 82 лева, за периода 01.03.2012 г. – 09.02.2015 г.; 3/ 2 387,38 лева – разноски, възмездени на застрахования за воденото исково производство срещу застрахователя – общо трите суми възлизащи на 24 294,76 лева. Ведно със заплатената законна лихва върху главницата от датата на исковата молба / п.1 / ищецът сочи заплатена обща сума от 27 897,71 лева. В петитума са претендирани за плащане следните заплатени от ищеца, в полза на „ Тебса „ ООД суми: застрахователното обезщетение от 16 836,56 лева, законна лихва от исковата молба на застрахования до изплащането на застрахователното обезщетение на 26.04.2016 г. – 2 218,88 лева, мораторна лихва върху главницата, за периода до предявяване на иска от застрахования срещу застрахователя – 5070,82 лева, 3887,38 лева – възмездени на застрахования разноски за двете инстанции по разглеждане на иска му срещу ищеца – застраховател - и 15 лева – разноски по ликвидация на образуваната преписка по щета, като всяка от сумите е претендирана ведно със законната лихва от предявяването на исковата молба, но не и за предходен период. След първоначално прекратяване на производството поради родова неподсъдност на спора, изведена от общия сбор на претендираните суми, на основание чл. 104 т. 4 ГПК, което определение е отменено с определение на въззивна инстанция, първоинстанционният съд е постановил решение, с което се е произнесъл по съществото на спора, приемайки, с оглед указанията на въззивната инстанция, че се касае за самостоятелни обективно кумулативно съединени искове, всеки с цена под 25 000 лева. Въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение и разпределил делото за разглеждане в своя компетентност, като е приел, че общият размер на така конкретизираните пера – 28 055,94 лева - е меродавен за определяне цената на иска, по същество един, с правно основание чл.213 ал.1 КЗ / отм./. Този си извод съдът е обосновал с това, че всяка от претенциите се основава на общия правопораждащ факт – заплащане на дължимо застрахователно обезщетение по имуществена застраховка, като основанието на иска е уредения от закона регрес с факта на извършеното плащане. Съдът се е позовал и на деликтния характер на регресната претенция. В изложението по чл. 284 ал.3 ГПК касаторът формулира въпроса: При предявена регресна претенция на застраховател, включваща искове с правно основание чл. 213 ал.1 КЗ / отм./ и чл. 86 ал.1 ЗЗД, както и претенция за разноски, всяка с цена под 25 000 лева, за определяне на родовата подсъдност коя е меродавната цена – цената на всеки от исковете или сборът от цената на всички искове ? Въпросът се обосновава в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК - поради произнасяне на въззивния съд в разрив с приетото в т.14 на ППВС № 7/77 г., определение по гр.д.№ 722/2011 г. на ІІІ г.о., определение по ч.гр.д.№ 3379/2014 г. на ІІІ г.о., определение по ч.гр.д.№ 955/2020 г. на ІV г.о., решение по гр.д.№ 1011/2011 г. на ІV г.о., определение по ч.гр.д.№ 6028/2015 г. на ІІІ г.о. и решение по т.д.№ 626/2017 г. на ІІ т.о. на ВКС. Сочи се и допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на отговор и значението му за консолидиране на единна и непротиворечива практика по приложението на закона. Въпросът е превратно формулиран, тъй като съдържа като безспорна предпоставка наличието на множество обективно съединени искове, а именно това е спорът по делото – касае ли се за множество обективно кумулативно съединени искове или само за един иск, основан на регресното право на застрахователя, по чл.213 ал.1 КЗ / отм./. Въпросът съдържа и друга фактологична неточност – не се касае за обективно съединени искове с правно основание чл. 86 ЗЗД – предявена от ищеца е единствено законната лихва от предявяване на регресния иск, която, според безпротиворечивата съдебна практика на касационна инстанция, не се включва при формиране цената на исковете, в качеството на присъща законна последица от уважаването им. Размерът на мораторни лихви ищецът претендира като заплатени от него на застрахования, като функционално обусловени от обхвата на отговорността на делинквента / чл.84 ал.3 ЗЗД – считано от датата на увреждането /, вкл. такива предвид собствената му забава, поради оспорване дължимостта на застрахователно обезщетение и съдебното разрешаване на спора за същото. Няма предявена от ищеца собствена претенция за обезщетение за забава на ответното дружество – делинквент, с правно основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД. Идентично са претендирани и разплатени от застрахователя на застрахования разноски по така водените производства. С тази си формулировка, въпросът не кореспондира с решаващия извод на въззивното решение, поради което и не съставлява правен въпрос. Но дори въпросът да се приведе в съответствие с действително решаващия мотив на въззивния съд, удовлетворявайки общия селективен критерий, не се явява обоснован допълнителния такъв с цитираната съдебна практика. Определенията, постановени в производства по чл. 288 ГПК и приключили с недопускане на касационнното обжалване, не формират съобразима в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК съдебна практика, тъй като не съдържат произнасяне по съществото на спор. Решението по гр.д.№ 1011/2011 г. на ІV г.о. на ВКС разглежда процесуалноправни въпроси относно задълженията и правомощията на съда - първоинстанционен и въззивен, при обективно съединяване на искове с различна родова подсъдност, като е прието, че ако някой от исковете е родово подсъден на окръжен съд, то всички искове - ако са в такава връзка помежду си, че разделянето и разглеждането им в самостоятелни производства, поради различната им родова подсъдност, е недопустимо - следва да се разгледат от окръжен съд. Определението по ч.гр.д.№ 955/2020 г. на ІV г.о. ВКС, постановено в производство по чл.274 ал.2 вр. с ал.1 т.1 ГПК, изхожда от принципа за определяне родовата подсъдност на спора съобразно цената на всеки, но от безспорно предявени, обективно съединени повече от един искове. Въззивното решение не конфронтира с това разрешение, тъй като съдът не е приел, че се касае за самостоятелни обективно съединени искове, с меродавен за родовата подсъдност на спора сбора от цените им. Аналогично, определение по ч.гр.д. № 6028/2015 г. на ІІІ г.о. ВКС изхожда от наличието на множество обективно съединени искове - с предмет правото на собственост върху отделни, претендирани за ревандикиране вещи – движими и недвижими. Решение по т.д.№ 626/ 2017 г. на ІІ т.о. на ВКС е постановено в хипотеза на предявени обективно кумулативно съединени претенции, основани на договор за изработка, за изплащане на дължимо възнаграждение, връщане на гаранция, поради отпадане основанието за задържането й, неустойка и обезщетение за забава. И тук съдът е споделил родова подсъдност на спора, съобразно цената на всеки от исковете, с така посочен самостоятелен предмет на претенцията, всички основани на договорно правоотношение между страните. Никой от цитираните от касатора актове не разглежда хипотеза на регресно право, предявено на основание чл.213 ал.1 КЗ / отм./, което няма договорен характер, нито въвежда по аналогия или друг тълкувателен способ съображения приложими в настоящата хипотеза. Не се явява обоснован и допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/ 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е посочена противоречива съдебна практика по определяне родовата подсъдност на спор, основан на чл.213 ал.1 пр. първо КЗ /отм./, при който разплатеното, в обхвата на което се суброгира застрахователя, се формира от повече от едно перо, нито се обосновават предпоставки за преодоляване на еднозначна такава, но явяваща се неправилна, поради изменение на обществените условия и промяна на законодателството. Следва да се има предвид, че чл.213 ал.1 КЗ / отм. / еднозначно определя обхвата на регресното право – заплатеното застрахователно правоотношение и понесените обичайни разноски по определянето му. Претенции с различен от законодателно предвидения произход, изначално се явяват лишени от самостоятелното правно основание на регреса и не биха могли да обосноват самостоятелно право на иск, основан на тази норма. Впрочем на това почива логиката в цитираното решение по т.д.№ 626/2017 г. на ІІ т.о. на ВКС – обективното съединение на искове предпоставя всяка от отделните претенции да би могла да се предяви самостоятелно, да има самостоятелно правно основание, независимо от възможността да почива на едни и същи или различни фактически състави. Правопораждащият факт за всяка от заявените от настоящия ищец претенции, предвид основаването им на чл.213 ал.1 КЗ / отм. / е един и същ - суброгирането в права на застрахования, с оглед плащането и в размера, който се твърди от ищеца, меродавен за определяне цената на иска. Действителния обхват на суброгирането, предвид законовото ограничение - до застрахователното обезщетение и обичайните разноски по определянето му - е въпрос по основателността на иска. Би могло да се разсъждава доколко обичайните разноски не обуславят самостоятелна от претенцията за платеното застрахователно обезщетение претенция, тъй като не се основава на право на застрахования, в което, с плащането им, застрахователят се суброгира. В конкретния случай, обаче, претендираните обичайни разходи по ликвидация на щетата / 15 лева /, са с нищожен, спрямо общия размер на останалите пера, надхвърлящ сумата от 25 000 лева, размер, т.е. отговор на такъв въпрос не би имал значение за правния резултат, а не е и обосновано основание за допускане на касационното обжалване по такъв въпрос. Дори да се касае за самостоятелни искове по чл.213 ал.1 пр. първо КЗ /отм./ - за платеното застрахователно обезщетение и за обичайните разноски по определянето му – дължимостта на вторите е предпоставена от дължимостта и заплащането на застрахователното обезщетение от ищеца в полза на застрахования, т.е. е налице такава връзка между делата, която предпоставя общото им разглеждане в едно производство, при което претенцията за обичайни разноски ще е родово подсъдна на съда, компетентен по правилата на родовата подсъдност по обуславящия същински регресен иск / в този смисъл цитираната и от жалбоподателя съдебна практика /. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение