Определение № 4262 от 26.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2236/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 и чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, чрез старши инспектор А. Я. против определение от 12.03.2024 г. на Апелативен съд София по в.гр.д. № 1961/2023 г., с което е оставена без уважение въззивна жалба, имаща характер на частна жалба срещу решение № 900206/18.04.2023 г. по гр.д. № 21082019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, в частта, с която КОНПИ е осъдена да заплати по сметка на Окръжен съд Благоевград държавна такса в размер на 3 534, 21 лв., както и по частна жалба срещу определение от 12.03.2024 г. на Апелативен съд София по в.гр.д. № 1961/2023 г., с което КОНПИ е осъдена да заплати по сметка на Апелативен съд София държавна такса в размер на 1 767,11 лв. Жалбоподателят поддържа становище, че не дължи държавна такса, тъй като вземането, предмет на делото по ЗОНПИ е публично държавно вземане и се ползва от привилегията на нормата на чл.84 ГПК. В депозираното, след дадени от съда указания, изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, е направено искане за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1/ Може ли КОНПИ да бъде освободена от заплащане на държавна такса на основание чл.84, т.1 ГПК, въпреки разпоредбата на чл.157, ал.2 ЗОНПИ, предвид че съдебно предявеното от Комисията право има характер на публично държавно вземане и 2 /Налице ли е отношение на обща към специална норма за чл.78, ал.6 ГПК и чл.157, ал.2 ЗОНПИ. Твърди се противоречие на обжалваното определение с установената съдебна практика - определение № 328/26.06.2012 г. по ч.гр.д. № 318/2012 г. на I г.о. на ВКС, решение № 215/12.10.2017 г. по гр.д. № 432/2017 г. на IV г. на ВКС, определение № 50263/18.07.2023 г. по гр.д. № 1074/2022 г. на III г.о. на ВКС, както и на съдебни актове на Софийски градски съд, ОС-Велико Търново ОС-София и Апелативен съд София. Насрещните страни по жалбите – Ю. Д., А. Н. и Ж. Д., не са депозирали писмени отговори. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като констатира, че частната касационна жалба, както и частната жалба са допустими – депозирани са в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна срещу подлежащи на обжалване съдебни актове. За да постанови обжалваното определение, с което е оставена без уважение въззивна жалба, имаща характер на частна жалба срещу решение № 900206/18.04.2023 г. по гр.д. № 21082019 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, в частта, с която КОНПИ е осъдена да заплати по сметка на Окръжен съд Благоевград държавна такса в размер на 3 534, 21 лв., съдът е позовал на разпоредбата на чл.157, ал.2 ЗОНПИ, според която държавна такса и разноски се присъждат в зависимост от изхода на делото. Посочено е, че възражението на Комисията, че не дължи държавна такса в производството, е било обосновано от ВКС при действието на отменения ЗОПДИППД с мотиви че този закон не съдържа специални разпоредби за държавните такси, както и че Комисията като процесуален субституент на държавата не дължи държавна такса, защото чрез производството се реализира публично държавно вземане, за което съдилищата не събират държавна такса съгласно чл.84, т.1 ГПК В следващия закон обаче – ЗПКОНПИ, както и в сега действащия ЗОНПИ вече изрично се съдържа разпоредба – чл.157, ал.2 ЗОНПИ за присъждане на държавни такси и разноски в зависимост от изхода на делото и по приложението на тази разпоредба е формирана трайна практика на ВКС, според която Комисията дължи заплащане на държавна такса. При така изложените изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Първият въпрос се свежда до въпроса дължи ли Комисията държавна такса по иска с правно основание чл.153, ал.1 ЗПКОНПИ, по който въпрос е формирана трайна съдебна практика на ВКС, според която Комисията дължи държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено. В тази практика /определение № 2366 от 3.08.2023 г. по гр.д. № 4777/2022 г., определение № 1666 от 15.06.2023 г. по гр.д. № 170/2023 г. на IV г.о., определение № 2810 от 3.10.2023 г. по ч. гр.д. № 3705/2013 г. на IV г.о., определение № 2833 от 4.10.2023 г. по ч.гр.д. № 3948/2023 г. на III г.о., определение № 50293 от 27.07.2023 г. по ч.гр.д. № 1278/2022 г. на IV г.о и др./ е разяснено, че една от разликите между ЗОПДИППД /отм./ и следващите закони – ЗОПДНПИ /отм./ и ЗПКОНПИ е в това, че първият закон не предвижда хипотеза, в която Комисията дължи държавна такса по предявения иск по чл.28 от отменения ЗОПДИППД, а по иска по чл.74 ЗОПДНПИ /отм./ и по иска по чл.153 ЗПКОНПИ държавна такса се дължи, но не се внася предварително, а се присъжда с решението в зависимост от изхода на делото /чл.75, ал.3 вр. чл.78 от отменения ЗОПДНПИ и чл.154, ал.3 вр. чл.157, ал.2 ЗПКОНПИ/. Прието е, че в ЗПКОНПИ не се съдържат разпоредби за освобождаване от дължимата държавна такса на някоя от страните в производството, поради което същата следва да бъде присъдена в полза на държавния бюджет според изхода на спора, както и че Комисията не е освободена от заплащане на такса на основание чл.84, т.1 ГПК, тъй като вземанията, предмет на делото са частноправни, а Комисията има качеството на процесуален субституент на държавата. Решението, с което се отнема имущество не придава на последното статут на публична държавна собственост, като в тази връзка е съобразено приетото в решение № 3/8.07.2008 г. по конст.дело № 3/2008 г. на КС, че законодателната преценка за освобождаване от държавни такси на основание чл.84 ГПК се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси. В конкретния случай обжалваното въззивно определение е постановено в съответствие с посочените разрешения, поради което не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че посочената в изложението практика на САС, СОС СГС и ОС-Велико Търново не представлява практика по смисъла на т.1 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Определението по ч.гр.д. № 318/2012 г. на ВКС е постановено по реда на ЗОПДИППД /отм./, т.е. при различна правна уредба, а в определението по гр.д. № 1074/2022 г. на III г.о. на ВКС, повдигнатият правен въпрос изобщо не е обсъждан. Вторият формулиран въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което не може да обуслови допускане на касационно обжалване. По изложените по-горе съображения за дължимост на държавна такса от Комисията когато искът е отхвърлен или производството е прекратено, неоснователна се явява и частната жалба срещу определението от 12.03.2024 г. на Апелативен съд София по в.гр.д. № 1961/2023 г., с което КОНПИ е осъдена да заплати по сметка на Апелативен съд София държавна такса в размер на 1 767,11 лв. за производството пред въззивния съд. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение