Определение № 50402 от 27.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1652/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Х. Б. Апартмънтс – П.” Е. и „Х. Б. Мениджмънт” Е. срещу решение № 658 от 17.12.2021 г., постановено по в.гр.д. № 970/2021 г. по описа на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260065 от 09.04.2021 г., постановено по гр.д. № 141/2020 г. по описа на Районен съд Поморие, с което е отхвърлен предявеният от касаторите "Х. бийч апартмънтс – П." Е. и "Х. бийч мениджмънт" Е. против Е. Ф. П. и В. А. П. иск за приемане за установено, че решение № 175/18.12.2019 г., постановено по гр. д. № 4660/2018 г. по описа на ВКС, първо г.о., е нищожно.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т.2 и т.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните въпроси:

1. Допустимо ли е една и съща територия да се третира по два различни начина от съда в мотивите и в диспозитива на съдебното решение – като УПИ /свободна дворна площ/ и като покрив на паркинг – гараж?

2. Нищожно ли е поради абсолютна несъбираемост /вероятно се има предвид неразбираемост/ съдебно решение, при което съдът е третирал една и съща територия по два различни начина в мотивите и в диспозитива на съдебния акт ?

3. Нищожно ли е поради противоречие между мотивите и диспозитива съдебно решение, при което съдът е третирал една и съща територия по два различни начина в мотивите и в диспозитива на съдебния акт ?

4. Следва ли съдът при разглеждане на иска по чл. 109 ЗС да постанови решението си на базата на представените от страните по делото документи за собственост ?

5. Може ли абсолютно право на собственост да се трансформира в ограничено вещно право, без документите за собственост на титуляря на това право да са отменени от съда ?

6. Може ли гражданският съд да извършва проверка за законосъобразност на административни актове – разрешения за строеж?

7. Допустимо ли е, без да са отменени по съответния административен ред строителните разрешения, гражданският съд да нареди на инвеститора, на който са били издадени разрешенията за строеж, да преустанови действията, които са му били разрешени да извършва в собствения му УПИ ?

8. Допустимо ли е решението, постановено във връзка с иск по чл. 109 ЗС, заведен от един съсобственик на самостоятелен обект в една от общо дванадесет жилищни сгради, да защитава и да предоставя права на всички собственици на самостоятелни обекти в жилищните сгради?

9. Има ли компетенции гражданският съд да постанови диспозитив да бъде преустановено действието на издадените строителни разрешения и на какво основание?

10. Ако със съдебно решение е постановено трети лица /етажни собственици/ да имат право на свободен достъп до земята на собственик, на който документът за собственост не е отменен от съда, кой ще заплаща дължимите данъци и такси за терена? Съответно кой носи отговорността за възникнали вреди от ползването на имота? На собственика, който е лишен от своето абсолютно право, дължи ли се обезщетение и на какво основание?

11. Ако третите лица – етажни собственици имат право на свободен достъп в терена на инвеститора, имат ли същите етажни собственици право да строят в него и на какво основание? На собственика, който е лишен от своето абсолютно право, дължи ли се обезщетение и на какво основание?

12. Допустимо ли е съдът да приеме, че руски граждани са придобили земя – алеи, зелени площи и незастроен терен, предвид забраните в Конституцията на Република България ?

13. Води ли до пълно неразбиране на съдебния акт и неговото прилагане различното третиране на една и съща територия с различен правен и градоустройствен статут?

14. Може ли свободна дворна площ да стане принадлежност по чл. 97 ЗС към дванадесет жилищни сгради ? На какво основание може да се трансформира абсолютно право на собственост върху свободна дворна площ в принадлежност към етажна собственост?

15. Може ли съдебният акт да подмени абсолютното вещно право на собственост в принадлежност към няколко сгради?

Ответниците по касационната жалба Е. Ф. П. и В. А. П., чрез адв. А. Т., с подадения отговор на жалбата, изразяват становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендират присъждане на направените разноски в производството пред ВКС.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване, приема следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от активно легитимирани като ищци по делото лица, срещу въззивно съдебно решение, подлежащо на касационен контрол по арг. от чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението на Районен съд – -П., с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на решение № 175/18.12.2019 г., постановено по гр. д. № 4660/2018 г. по описа на ВКС, първо г.о., като въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Въззивният съд е изложил и свои мотиви, приемайки, че решение № 175/18.12.2019 г. по гр. д. № 4660/2018 г. по описа на ВКС не страда от пороци, които биха могли да обуславят извод за неговата нищожност. Решението е постановено в писмена форма от надлежен орган, функциониращ в законен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда, подписано е и има необходимото съдържание по чл. 236, ал. 1 ГПК, като волята на съда е изразена по ясен и разбираем начин.

Въззивният съд подробно е описал предмета на спора, по който се е произнесъл ВКС с решение № 175/18.12.2019 г. по гр. д. № 4660/2018 г., като е посочил, че касационният съд е изложил конкретни мотиви относно фактическите констатации и правните изводи, а волята му, като единство от мотиви и диспозитив, е ясно изразена, поради което и са неоснователни доводите във въззивната жалба за противоречие и липса на логическа връзка между мотивите и диспозитива, както и за противоречие в отделни части на диспозитива на съдебния акт.

Въззивният съд е счел, че не е налице и твърдяната абсолютна неразбираемост на постановеното от ВКС решение, тъй като волята на съда е изразена по ясен и разбираем начин. Въпросът дали произнасянето на съда е в съответствие с материалния закон и съдебната практика, както и дали противоречи на тълкувателни решения по приложението на материалния закон, каквито всъщност са оплакванията в исковата молба, възпроизведени и във въззивната жалба, е въпрос на правилност и законосъобразност на съдебното решение, но не обосновава неговата валидност. Съдът е посочил още, че изразеното несъгласие на ищците с изводите на ВКС относно наличието на правен интерес от предявяване на иска по чл. 109 ЗС също не обосновава нищожност на решението, а има отношение към неговата допустимост, която не може да бъде преценявана в настоящото производство. Относно твърденията в исковата молба, че ВКС не е дал отговор на основни въпроси (относно собствеността на басейна и представлява ли дворът прилежащ терен по смисъла на ЗУЕС), свързани с приложението на чл. 64, чл. 92 и чл. 97 ЗС, респ. се е произнесъл в противоречие с посочените правни норми, представляват оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, каквито доводи могат да бъдат разглеждани единствено по пътя на инстанционния контрол, но те излизат извън предмета на иска по чл. 270, ал. 2 ГПК и съдът не разполага с правомощието да се произнася по тях, като е недопустимо да се преценява правилността на влезлите в сила съдебни актове (чл. 299, ал. 1 ГПК). Евентуалните спорове във връзка с тълкуването и изпълнението на съдебното решение, също не могат да се разрешават чрез прогласяване на неговата нищожност.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице посоченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Съгласно приетото в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното решение може да се допусне до касационен контрол, ако въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и е обусловил решаващите му изводи. Т. е. правният въпрос следва да е изведен от мотивите на обжалваното решение. Формулирането на правния въпрос е задължение на касатора. К. съд има правомощие да квалифицира и конкретизира, но не и да извежда правния въпрос от доводите в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, е основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.

В настоящия случай въпросите, формулирани в т. 1, 4, 5,6,7,8,9,10,11,12,14 и 15 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не са правни въпроси по смисъла на цитираното ТР, поради което и не могат да обусловят допускане на касационното обжалване. Предмет на разглеждане от въззивния съд е бил иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК, за който съдът е приел, че е неоснователен, като поставените от касаторите въпроси не са във връзка с разгледания и разрешен от въззивния съд спор, а касаят допустимостта, правилността и последиците от решението, чиято нищожност се иска да бъде прогласена, т.е. те не са изведени от мотивите на обжалваното въззивно решение. Следователно не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване.

Въпросите по т. 2, 3 и 13 от изложението са във връзка с решаващите изводи на въззивния съд, че решение № 175/18.12.2019 г. по гр. д. № 4660/2018 г. по описа на ВКС не страда от пороци, които биха могли да обуславят извод за неговата нищожност – постановено е в писмена форма от надлежен орган, функциониращ в законен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда, подписано е и има необходимото съдържание по чл. 236, ал. 1 ГПК, като волята на съда е изразена по ясен и разбираем начин.

По тези въпроси не е обосновано наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимия към конкретното дело въпрос няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, ако е налице неясна правна уредба, което налага тълкуването на закона от ВКС или при настъпили промени в обществените условия или в законодателството, налагащи промяна на вече даденото от ВКС тълкуване на закона. В случая касаторите не са изложили аргументи защо произнасянето от ВКС ще бъде от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са развити подробни съображения, касаещи правилността на изводите на ВКС, направени в решение № 175/18.12.2019 г. по гр. д. № 4660/2018 г., но липсват каквато и да било обосновка във връзка с правните изводи на Окръжен съд- Бургас, направени в обжалваното решение. Наред с това следва да се отбележи, че по въпроса кои пороци на съдебния акт водят до нищожността му е налице трайна практика на ВКС /ТР № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 г., ОСГТК; решение № 27 от 22.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1321/2018 г., IV г. о., решение № 60138 от 26.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 723/2021 г., II г. о.,решение № 318 от 29.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2009/2013 г., III г. о./, според която нищожно е съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, не е подписано или е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. В решение № 27 от 22.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1321/2018 г., IV г. о. подробно е разяснено, че нищожност на съдебното решение е налице при особено съществени пороци, между които е и абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, вкл. по чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 ГПК. Възможно е неяснотата в съображенията на съда, изложени в съдебния акт, на практика да се приравнява на липса на мотиви, което съставлява нарушение на съдопроизводствено правило - чл. 236, ал. 2 ГПК. Когато неразбираемостта и противоречието в мотивите е резултат на формално-невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия от дадени условия, противоречат на опита и/или научното познание, тогава е налице необоснованост на решението. В тези случаи - на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на необоснованост, щом е ясно или установимо какво е постановил съдът по искането, с което е сезиран, решението е неправилно, а не нищожно. Въззивният съд изцяло се е съобразил с цитираната практика на ВКС, като е приел че искът за прогласяване нищожност на влязлото в сила решение е неоснователен, а доводите на ищеца в исковата молба и във въззивната му жалба се отнасят до правилността на решението на ВКС и съдът не разполага с правомощието да се произнася по тях. Следователно по поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване.

Върховният касационен съд намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на ОС - Бургас: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Постановено е от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на спора в полза на ответниците по касация следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1 000 лв.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,