Определение № 5512 от 01.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2571/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу онази част от Решение № 138 от 18.02.2025 г. по в. гр. д. № 2058/2024 г. на Апелативен съд – София, поправено с Решение № 524/28.04.2025 г., в която след потвърждаване на Решение № 2667 от 02.05.2024 г. по гр. д. № 112996/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, I-24 състав, касаторът е осъден да заплати на ищеца Н. Я. Р. по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на наказателно производство по сл. д. № 568/2002 г. по описа на СГП- СО (ССлС), пр. пр. № 22/2007 г., № СП 19628/2010 г. по описа на СРП, ведно със законната лихва, считано от 27.10.2021 г., до окончателното й заплащане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е нищожно, тъй като волята на съда относно присъдения размер на обезщетението била неясна. При условията на евентуалност се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на процесуалния и материалния закон, както и че е необосновано. Оплакванията са, че съдът е присъдил завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди. Допускането на касационно обжалване Прокуратурата на Р България основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба Н. Я. Р. е подал в срока и по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК отговор на касационната жалба, в която се поддържа становище за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за установено, че сл. д. № 568/2002 г. по описа на СГП- СО (ССлС), пр. пр. № 22/2007 г., № СП 19628/2010 г. по описа на СРП, било прекратено поради това, че деянието не било извършено от ищеца. Констатирал е, че ищецът е бил привлечен като обвиняем на 24.06.2003 г., като производството срещу него продължило до 14.05.2021 г., когато той бил уведомен, че същото е прекратено с акт от 30.10.2015 година. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд посочил, че е длъжен да съобрази постановките на задължителната съдебна практика – ТР 3/2005 г. на ВКС по т. гр.д. 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и ППВС 4/23.12.1968 г. на ВС на НРБ, според които понятието „справедливост” по смисъла та чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а изисква преценка на редица конкретно съществуващи фактори, а именно: обстоятелството, че спрямо ищеца била изпълнявана мярка за неотклонение „парична гаранция“ през целия наказателен процес, като му била наложена и забрана да напуска пределите на страната; интензивността на неимуществените вреди, понесени от ищеца, който едва на 25-годишна възраст към датата на привличането му като обвиняем, се поставил в състояние на самоизолация, отказвал да контактува със семейството и приятелите си, приемал медикаменти дълго време за овладяване на емоционалния стрес от процеса, прекъснал поради това и висшето си образование, загубил вяра в хората, дълго време не можел да започне и работа. Въззивният съд отчел вида и тежестта на престъплението, за което му било повдигнато обвинение - продължавано престъпление за общо 55 деяния, което по смисъла на л. 93, т. 7 НК се явявало „тежко“ – за него било предвидено наказание лишаване от свобода от три до десет години, като съдът можело да наложи и конфискация на половината от имуществото на лицето; обстоятелството, че ищецът към датата на повдигане на първото обвинение не е бил осъждан, като след това е бил осъден за извършено нарушение на наложената му забрана за напускане на пределите на Република България през 2005 г.; отчел е, че към настоящия момент ищецът няма други осъждания, броя на извършените процесуални действия в наказателното производство, в които ищецът участвал - общо седем, обстоятелството, че наказателното производство се развивало изцяло в досъдебната си фаза, като двукратно съдът постановявал прекратяване на съдебното производството поради допуснати процесуални нарушения в досъдебната фаза. Апелативният съд е съобразил и общата продължителност на наказателното производство - 17 години, 10 месеца и 20 дни, фактът, че почти три години наказателното производство продължило след като била изтекла абсолютната давност за разследване на деянията, както и икономическата конюнктура в страната за периода на наказателното производство. При тези мотиви е приел, че справедливото обезщетение възлиза на сумата от 40 000 лв., като от него следвало да се приспадне сумата от 15 000 лв., определена с влязло в сила съдебно решение по гр. д. №1785/2020 г. по описа на СГС, ГО, 29 състав, като обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ за неимуществени вреди, претърпени в резултат на продължителността на същото това наказателно производство срещу ищеца. При тези мотиви решението на първоинстанционния съд в осъдителната му част е потвърдено. Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в противоречие със задължителната практика на ВС и практиката на ВКС –ППВС № 4/1968 г., т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, и т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. д. № 3/2004 г., ОСГК, ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, Решение № 60277 от 06.01.2022 г. по гр. д. № 9/2021 г. на IV ГО, Решение № 50298/16.12.2022 г. по гр. д. № 912/2022 г. на IV ГО, и Решение № 50291/09.03.2023 г. по гр. д. № 5156/2021 г. на IV ГО. Въззивното решение, в обжалваната част, е валидно, защото е постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата от закона форма, подписано е, а волята на съда е ясна. Съдът се е произнесъл по редовна искова молба, редовна въззивна жалба, в пределите на сезиране и при наличие на условията за постановяване на допустим съдебен акт. Ето защо основанията за допускане до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК са изключени. Поставеният от касатора въпрос по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е обусловил решаващия извод на въззивния съд и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е съобразил с указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 година. Той е отчел тежестта на престъплението, в извършването на което ищецът е бил обвинен, продължителността на наказателния процес, изпълняваната мярка за неотклонение „парична гаранция“, както и забраната за напускане на пределите на страната, данните за накърнени чест, достойнство и добро име на ищеца в неговия приятелски и общ социален кръг, интензитета на претърпените от него негативни емоции. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства, от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ ГО, Решение № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на ІІІ ГО, Решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ІІІ ГО, Решение № 395 по гр. д. № 159/2011 г. на ІІІ ГО, включително и сочената от касатора съдебна практика. Несъгласието на касатора с анализа на установените факти по спора, които са от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед изхода на спора на ответника по касация следва да се присъдят разноските в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 3 200 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІIІ ГО,