Определение № 473 от 08.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3585/2020 г.

Производството е с правно основание чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от И. В. И., конституиран в качеството му на наследник на А. В. И., чрез процесуалния представител адвокат Ю. против въззивно определение № 9684 от 24.06.2020г. по в.ч.гр.д. № 5363 по описа за 2020г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 13.05.2020г. по гр.д. № 25744/2019г. на СРС за прекратяване, на основание чл.130 ГПК, на производството по делото. Жалбоподателят счита обжалвания акт за неправилен и необоснован, поради което иска да бъде отменен, а делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Срещу подадената частна жалба не е постъпил отговор. В приложено към жалбата изложение, жалбоподателят поставя следните въпроси като общо основание за допустимост, на основание чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК на подадената частна касационна жалба, изискуемо с оглед препращането на чл.274 ал.3 ГПК: 1. Кой е релевантния диспозитив при прилагането на разпоредбата на чл.130 ГПК – „връща исковата молба“, „прекратява производството по делото“ или и двата?, тъй като в случая диспозитив „връща исковата молба“- няма, 2. При предявен иск по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК, лицето съставило неистинският документ ли е надлежния пасивно легитимиран ответник и може ли лицето, което се е ползвало от този документ да бъде привлечено като трето лице помагач“, 3. Фактът, че лице което е разполагало с възможностите по чл.423 и чл.407 ГПК, не ги е реализирало, изключва ли правата му по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК? Ако за лицето не е било приложимо нито едно от основанията, посочени в чл.423 и чл.407 ГПК, разполага с възможност за защита по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК?, 4. По предявен иск срещу ответник –съд, следва ли съдия от неговия състав да се отведе на основание чл.22, ал.1, т.4 ГПК? и 5. Разписката по заповедно производство, относно датата на връчване на заповедта за изпълнение представлява ли „писмено доказателство“, представено по това дело, по смисъла на ТР №5/2012г.на ОСГТК на ВКС и разполага ли страната с възможност да оспори този документ в заповедното производство, по реда на чл.193, ал.1 ГПК/отм./? Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира следното: Пред СРС е било образувано производство по предявен иск от А. В. И. против Софийски районен съд, с правно основание чл.124, ал.4, изр.1 ЗЗД, за установяване на неистинност на разписка, съставена по ч.гр.д.№ 22839/2018г.на СРС за връчване на заповед за изпълнение в частта й, съдържаща следния запис: „ заповедта за изпълнение е връчена лично на длъжника, в деловодството на 161 с-в СРС, на 28.05.2018г. д.л.М.В.“. С разпореждане № 23074 от 26.01.2020г. така предявената искова молба е оставена без движение, като на ищеца са дадени указания: „Да обоснове правния си интерес, доколкото условие за допустимост на предявения иск е той да е насочен срещу страната, която черпи от документа изгодни за себе си правни последици“. Посочено е и че „правен интерес от предявяване на иск за установяване на неистинност на документ по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК съществува само докато е налице висящ процес, в който документът е бил представен като доказателство, съгласно Тълкувателно решение по т.д.№ 5/2012г.на ОСГТК на ВКС.“ След като ищецът е бил надлежно уведомен за дадените му указания, е представил молба с вх.№ 5021605 от 10.02.2020г., в която е посочил, че разписката, в която се съдържа текста, чиято неистинност иска да бъде установена, не представлява писмено доказателство по делото, а е документ по неговото движение, поради което счита цитираното Тълкувателно решение за неприложимо. Затова счита, че може да установява неистинността по общия ред, а интересът му е обоснован с възможността да претендира отмяна по чл.303, ал.1, т.2 ГПК на влязлото в сила решение по ч.гр.д.№ 22839/2018г. на СРС, по което разписката е представена. След така направеното уточнение, съдът с определение № 86075 от 13.05.2020г.е прекратил производството по делото, на основание чл.130 ГПК Приел е, че подадената молба е недопустима и нередовна, поради липса на установен от ищеца правен интерес и поради предявяването й срещу ненадлежен ответник. Посоченото ч.гр.д.№ 22839/2018г.на СРС е със страни: А. В. И. и „Топлофикация София“ЕАД. Конституираният ответник /СРС/ не е бил страна по частното дело. Не се твърди наличие на спорно материално правоотношение между ищеца и СРС, за което да е от значение документът, чиято неистинност се претендира. Освен това, посоченият от ищеца интерес във връзка с евентуално производство по чл.303, ал.1, т.2 ГПК, не обосновава допустимост на образуваното производство с правно основание чл.124, ал.4, изр.1 ГПК, защото посоченото основание за отмяна изисква установена неистинност на документ с влязла в сила присъда, споразумение по наказателно дело или влязло в сила решение по чл.124, ал.5 ГПК, но не и с влязло в сила решение по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК. Освен това заповедта за изпълнение и разпореждането за издаване на изпълнителен лист не подлежат на отмяна по реда на чл.303 ГПК, тъй като за тях е предвиден специален ред за отмяна, от който ищецът не се е възползвал. С обжалваното въззивно определение № 9684, СГС е потвърдил определението на СРС, като е споделил изложените от него мотиви. Решаващият довод, които е посочил е, че евентуалното установяване по исков ред на факт за неистинност на документ, по отношение на трето за материалния спор лице /СРС/ е без значение и няма как да обвърже със сила на присъдено нещо страната по заповедното производство /съответно то не би послужило в последващо производство по чл.303 ГПК/. Допълнил е и че страната е разполагала с възможността да обжалва разпореждането за издаване на изпълнителен лист, на основание чл.407 ГПК. Обсъдил е и възражението за отвод на състава с оглед ответника по спора, като е посочил, че при поискан от ищец отвод, съставът е уважил искането, като на произнеслият се по спора състав, отвод не е правен /искане за отвод на целия състав на СРС също няма/. Имайки пред вид гореизложеното, според настоящият съдебен състав касационно обжалване не следва да се допуска, първо защото поставените от жалбоподателя въпроси /без последния/ не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд и второ, тъй като не са налице посочените специални основания за допустимост чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК. Съгласно т.1 от ТР № 1/2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС - материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл.280, ал.1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Нито един от поставените от жалбоподателя въпроси не отговаря на тези предпоставки. Въпросът за релевантния диспозитив при прилагането на разпоредбата на чл.130 ГПК няма значение за изхода от спора, а и – връщането на исковата молба, като посочена в закона последица от липса на надлежно изпълнение на дадените от съда указания, е логически обусловено от прекратяване на производството по делото, което не е възможно да продължи без наличие на искова молба. Вторият поставен въпрос, касаещ бъдеща възможност за привличане на трето лице също е ирелевантен, защото решаващите мотиви на съда касаят преценка на конкретните обстоятелства, такива каквито са те към момента на произнасянето и в случая те не са, че привличане на трето лице не е възможно / в какъвто смисъл е въпроса/, а че ищеца няма правен интерес от заявената претенция срещу посочената от него страна. Идентични са мотивите и за третия поставен от жалбоподателя въпрос. Допустимостта на иска по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК е обусловена от наличието на правен интерес. Решаващите мотиви на съда са за липса на такъв. При тези мотиви е ирелевантно за посочения иск дали за предявилият го са били налице основанията по чл.423 и чл.407 ГПК и дали той се е възползвал от тях. Съдът е оставил предявената искова молба без движение и е дал срок на ищеца да обоснове правния си интерес. Той го е обосновал с бъдещо производство по чл.303, ал.1, т.2 ГПК. При тези факти, приложимостта на чл.423 и чл.407 ГПК, във връзка с който е поставеният от жалбоподателят трети въпрос - няма. Единственият поставен от жалбопоадтеля релевантен въпрос /последният/ е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената практика. Правен интерес от иска по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК страната има само, ако истинността на документа има значение за друго правоотношение, между същите страни. Като такова ищецът е посочил чл.303, ал.1 т.2 ГПК. То, обаче, освен че би било между други страни, още и не може да обоснове допустимост на предявения иск, защото съгласно тълкуването, дадено в т.3 от ТР по т.д.№ 5/2012г.на ОСГТК на ВКС, законодателят с нормата на чл.303, ал.1 т.2 ГПК не е имал пред вид неистинността на документа да бъде установявана по гражданскоправен ред, извън случаите на чл.124, ал.5 ГПК /какъвто процесния не е/. Мотивиран от гореизложеното,като счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение