Определение № 80 от 05.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 193/2021 г.

Производството е по чл.396, ал.2, изр.последно ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Ю. К. Т., Е. К. Т., Н. К. Т. –Н. и А. А. Т. срещу определение №3265 /20.10.2020г., постановено по в.ч.гр.д.№1024/2020г. на Благоевградски окръжен съд в частта му, с която (след частична отмяна на определение №7600/10.08.2020г. по гр.д.№1628/2019г. на РС –Гоце Делчев), е допуснато обезпечение на предявения от В. А. Ж. против жалбоподателите отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК, чрез спиране на изпълнението по изп.дело.№235/2016г. на ЧСИ А. Ц., след внасяне на гаранция в размер на 500лв. В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Оспорва се извода на въззивния състав, че са налице кумулативните предпоставки по чл.391, ал.1 ГПК за допускане на поисканото обезпечение. Излагат се доводи, че исковата претенция на В. Ж. е по-вероятно неоснователна, че не е налице обезпечителна нужда, че поисканата обезпечителна мярка не е подходящи и че определената гаранция от 500лв. е занижена по размер и не може да компенсира вредите, които жалбоподателите биха претърпели от спирането на изпълнителното производство. Претендира се отмяна на определението на Благоевградски ОС в обжалваната му част и оставяне без уважение на молбата на Ж. по чл.389, ал.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК частните касатори поддържат наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Освен съдържащото се в изложението немотивирано твърдение за „очевидна неправилност“, касаторите са посочили като процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото: 1. ) „ критериите за определяне вероятна основателност на иска, чието обезпечение се иска; критериите за определяне на една обезпечителна мярка като подходяща и свързана с тях дължима от съда в обезпечителното производство преценка за обезпечителната нужда; съобразяване адекватността на обезпечителната мярка като гарантираща осъществяване на правата по решението; преценката за размера на определената гаранция и критериите, при които съдът определя размера на гаранцията “ и 2.) „Допуска ли се обезпечение на иска, когато от въведените от ищеца твърдения очевидно следва, че претендираното право не съществува и не могат да се направят изводи, че искът е вероятно неоснователен?“. Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с цитирана в изложението практика на ВКС. В срока по чл.276, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на частната касационна жалба от В. Ж., в който се поддържа, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, тъй като поставените въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на жалбата по съществото на процесуалния спор. Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: С обжалваното пред касационната инстанция определение въззивният състав от Благоевградски ОС е отменил определение №7600/10.08.2020г. по гр.д.№1628/2019г. на РС –Гоце Делчев в частта му, с която е била оставена без уважение молбата на ищеца В. Ж. за обезпечение на иска, като вместо това съдът е допуснал обезпечение на предявения от В. А. Ж. против жалбоподателите отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ГПК за недължимост на законна лихва върху главница от 4 500лв., считано от 25.09.2007г., чрез спиране на изпълнението по изп.д.№235/2016г. на ЧСИ А. Ц., рег.№701 към КСЧИ, след внасяне на гаранция в размер на 500лв. Със същото определение въззивният състав е потвърдил първоинстанционното определение в частта му, с която е оставено без уважение искането на В. Ж. за обезпечаване на предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД за сумата 15 000лв. чрез налагане на поисканата обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ по изп.д. №20167010400235/2016г. на ЧСИ А. Ц.. Въззивният състав е отразил, че конкретното правоотношение по отрицателния установителен не е свързано с дейността на молителя като търговец и има гражданскоправен характер, тъй като ищецът фигурира в изпълнителния лист като длъжник в частно качество, а не като търговец. За да уважи молбата по чл.389 ГПК, съдът е приел, че са налице кумулативните предпоставки по чл.391, ал.1 ГПК за допускане на исканото от ищеца обезпечение на иска. Посочил е, че предявеният от В. А. Ж. отрицателен установителен иск с правно основание чл.439, ал.2 вр. чл.124, ал.1 ГПК, с който се иска да бъде призната недължимост на суми за законна лихва по издаден изпълнителен лист поради погасяване на вземането по давност, е допустим, тъй като се основава на факти, които са настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание и които факти не са преклудирани от силата на пресъдено нещо по постановеното предходно решение. Според съда на този етап, задълбочена преценка за вероятна основателност на иска от настоящия съд би довело до предварително произнасяне по спора, което е недопустимо, като съдът прави извода си за вероятна основателност на този иск, вземайки предвид приобщените доказателства и данните, касаещи датата на влизане в сила на съдебното решение, по което е издаден изпълнителен лист за вземането, което се оспорва с този иск и датата на образуване на изпълнителното дело, с оглед разпоредбата на чл. 117, ал.2 ЗЗД. В обжалваното определение е посочено, че характерът на претенцията на ищеца (установяване на недължимост на претендираните в изпълнителното производство суми за лихви), предполага наличието на обезпечителна нужда, доколкото реализирането на принудителното изпълнение би довело до затрудняване осъществяването на правата по решението по предявения иск. Според съда обезпечителната нужда е налице, тъй като без допускане на поисканата обезпечителна мярка–спиране на изпълнителното дело по отношение принудителното удовлетворяване на удостоверените в процесния изпълнителен лист парични притезания за лихви, би се достигнало до осребряване на имуществено право на длъжника и превеждане на недължими суми на взискателя след извършеното разпределение, в случай че с влязло в сила решение се отрече правната възможност процесното изпълняемо право да бъде удовлетворено чрез помощта на държавната принуда. В тази връзка въззивният състав е приел, че поисканата обезпечителна мярка е подходяща като се има предвид и факта, че искът касае единствено вземането за законна лихва, а не останалите вземания по изпълнителния лист, които не са оспорени по исков ред. На последно място съдът е изложил доводи, че за обезпечаване на обезщетението за причинени имуществени вреди на ответниците (при отхвърляне на иска), обезпечителната мярка следва да бъде допусната под условие, а именно при внасяне от молителя на гаранция в размер на сумата от 500.00лв. (приблизително 10% от размера на паричните вземания, предмет на предявения отрицателен установителен иск). Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от частните касатори основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г.,ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение въпросът на касаторите относно „ критериите за определяне вероятната основателност на иска,; критериите за определяне на една обезпечителна мярка като подходяща и критериите, при които съдът определя размера на гаранцията “. По начина, по който е формулиран въпросът, а именно като общотеоретичен, касаещ предпоставките за приложението на чл.391, ал.1 ГПК (без отчитане на конкретните съображения на въззивния състав), не може да се приеме, че въпросът е обусловил решаващата воля на съда по конкретния процесуален спор. Но дори да се приеме, че въпросът е относим за делото, същият не е решен в противоречие с практиката на ВКС (включително и с тази, посочена от касаторите). В съответствие с разясненията, дадени в ТР №6/14.03.2014г. по тълк.д.№6/2013г. ОСГТК на ВКС и в определение №229/22.03.2012г. по ч.гр.д. №5/2012г. на ВКС, ІV г.о., въззивният състав е извърщил преценката за вероятната основателност на иска въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства, приемайки, без да навлиза в подробности, че вероятната му основателност може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за евентуалните вреди, които ответникът ще претърпи ако обезпечението е неоснователно. Изводът на съда, че поисканата обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ е подходяща с оглед заявеното за защита право, в случая не се конфронтира с постановките в определение по ч.гр.д.№198/2016г. на ВКС, І г.о. Не противоречи на практиката на ВКС, обективирана в определени по т.д №1832/2015г. на ВКС, ІІ г.о. изводът на съда, че гаранцията по чл.391, ал.1, т.2 ГПК следва да е съобразена с размера на вредите, които ответникът ще търпи от неоснователно допуснато обезпечение или с обема на претендираните от ищеца по обезпечавания иск права. Определеният от съда размер на гаранцията от 500лв. (около 1/10 от цената на отрицателния установителен иск), е съобразен с цитираната от касатора практика на ВКС по аналогични молби за обезпечение на иска. Въпросът на касаторите: „ Допуска ли се обезпечение на иска, когато от въведените от ищеца твърдения очевидно следва, че претендираното право не съществува и не могат да се направят изводи, че искът е вероятно неоснователен?“, не е значим за конкретния процесуален спор по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото в обжалваното определение липсва извод на съда, че искът е вероятно неоснователен. Напротив, съдът е направил извод за вероятна основателност на този иск, вземайки предвид приобщените доказателства и данните, касаещи датата на влизане в сила на съдебното решение, по което е издаден изпълнителен лист за вземането, което се оспорва и датата на образуване на изпълнителното дело, с оглед разпоредбата на чл. 117, ал.2 ЗЗД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частните касатори не са изложили доводи, относими към твърдяната квалифицираната форма на неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В рамките на производството по чл.274, ал.3 ГПК, респ. по чл.396, ал.2, изр. последно ГПК вр. чл.280, ал.1 ГПК, касационната инстанция не следи служебно за очевидна неправилност на определението. Независимо от това обжалваното определение не е очевидно неправилно, тъй като изводите на въззивния състав не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,