Определение № 210 от 22.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2089/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Г. А. С. против определение № 2353/29.08.2024г. по т.д.№ 1760/2024 г. на състав на І т.о. на Върховен касационен съд, с което е оставена без разглеждане подадената от страната касационна жалба вх. № 5652/13.06.2024 г.против решение № 159/30.04.2024г. по гр.д. № 128/2024г. на Окръжен съд – Пазарджик, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. второ ГПК. Жалбоподателят оспорва правилността на решаващия извод на касационния състав, че се касае за търговско дело, с цена на иска под минималния праг за касационна обжалваемост по търговски дела, което обуславя и процесуалната недопустимост на касационната жалба. Счита, че съдът не е отчел обстоятелството, че страната Г. С. има качеството на „потребител„, по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според която разпоредба „потребител„ е не само всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност / предл. първо /, но и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност / предл. второ на разпоредбата /. Тази втора хипотеза жалбоподателят счита относима към качеството му на „потребител„, поради което и съгласно чл. 113 ГПК допустимостта на касационната жалба е следвало да се преценява с оглед въведения минимален законодателен праг за гражданско, а не за търговско дело – 5 000 лева, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. първо ГПК. Цената на иска - 8 000 лева - надхвърля този праг. Навеждат се и допълнителни съображения, че спорът не е търговски, тъй като сключената между страните сделка / заем / не попада в обхвата на абсолютните търговски сделки по чл. 1, ал. 1 ТЗ, нито се касае за сделка, сключена от насрещната страна - „ Хебър кооп„ АД, във връзка с упражнявано от нея занятие, доколкото дружеството извършва по занятие търговия с хранителни стоки, а не предоставя/получава заеми. От друга страна, при едностранна търговска сделка – по която само едната страна има качеството „търговец „ – делото следва да се квалифицира като гражданско, в подкрепа на което се цитират определения по ч.гр.д.№ 4967/2016г., ч.гр.д.№ 1439/2020г., ч.гр.д.№ 2265/2020г. и ч.гр.д.№ 2983/2021г. – всички на ІV г.о. на ВКС. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по частната жалба, настоящият състав съобрази следното: С атакуваното разпореждане касационната жалба на Г. С. срещу постановеното въззивно решение е оставена без разглеждане, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. второ ГПК, като съдът се е мотивирал с търговския характер на спора и цената на иска – 8 000 лева. Търговският характер на спора е изведен от сключването на сделка „заем“, със заемополучател търговско дружество - „Хебър кооп“ АД и с твърденията на самия ищец и настоящ жалбоподател, в исковата молба, че заетата сума е предоставена за покриване текущи разходи на търговското дружество, т.е. е предоставена във връзка с търговската му дейност. Съдът е приел, че презумпцията на чл. 286, ал. 3 ТЗ не е оборена, а на основание чл. 287 ТЗ разпоредбите за търговските сделки се прилагат и за двете страни. Липсват изложени мотиви относно качество „потребител“ на ищеца. Изложените от предходния състав съображения се споделят от мнозинството на настоящия. С ТР № 3/23.02.2022г. по тълк. дело № 3/2019г. на ОСГТК на ВКС, образувано по повод формирана противоречива практика по приложението на чл. 113 ГПК / преди изм. обн. ДВ бр. 100 от 20.12.2019г. /, но решението по което е съобразило междувременното допълване на нормата с изречение второ, е прието: „ Дело, с предмет правоотношения, възникнали от договор по чл. 258 ЗЗД за изпълнение на строителни работи, сключен между физическо лице и търговец във връзка с упражняваното от него занятие, е търговско. Преди приемането на Закона за изменение и допълнение на ГПК – ДВ бр.100/2019 г. прагът за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК на въззивното решение е като по търговските дела. След изменението на чл.113 ГПК – ДВ бр.100/2019 г. дело, с предмет правоотношения, възникнали от договор по чл.258 ЗЗД за изпълнение на строителни работи, сключен между физическо лице, притежаващо качеството потребител по смисъла на § 13 т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите, и търговец във връзка с упражняваното от него занятие, се разглежда като гражданско по реда на общия исков процес и прагът за достъп до касационно обжалване на въззивното решение е като по гражданските дела.“ Безпротиворечиво в практиката на касационна инстанция така даденото задължително тълкуване на чл. 113 ГПК вр. с чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК, макар в хипотезата на конкретен договор – за изпълнение на строителни работи, се прилага аналогично за всяка едностранна търговска сделка – обект на спор,страната физическо лице по която обосновава качество „потребител„, по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. В този смисъл е и разрешението в цитираните от жалбоподателя, постановени преди ТР № 3/23.02.2022г. на ОСГТК на ВКС, определения по ч.гр.д.№ 1439/20 г., ч.гр.д.№ 2265/20 г. и ч.гр.д. 2283/21 г. на ІV г.о. на ВКС. Определение по ч.гр.д.№ 4967/2016г. на ІV г.о. на ВКС е неприложимо, тъй като е част от формираната противоречива практика преди постановяване на Тълкувателното решение, съобразена при приемането му, както и преди изменението на чл. 113 ГПК / обн. ДВ бр. 100 от 20.12.2019 г. / и се явява в противоречие с даденото задължително тълкуване. Спорът се основава на едностранна търговска сделка, по която само едната страна е търговец, но сделката е сключена във връзка с упражняваното от търговеца занятие, по твърдение на самия ищец. Чл. 286, ал. 1 ТЗ не изисква предмета на сделката да съвпада с предмета на дейност на търговеца, а единствено да е свързана с търговската му дейност. Такава свързаност е налице и в хипотези, в които търговската дейност на субекта е обусловила нуждата от сключването й и последиците на сделката обслужват тази му дейност, какъвто е настоящият случай. Правилни са съображенията на предходния състав, че търговския характер на делото се обосновава с приложимостта на уредбата за търговските сделки, на основание чл. 287 ТЗ. Същевременно, ищецът няма качеството „потребител„, по смисъла на пар.13, т. 1 от ДР на ЗЗП, за да се ползва, съгласно преждепосоченото ТР, от приложението на чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. първо вр. с чл.113 ГПК, относно допустимостта на касационната му жалба. Неправилно жалбоподателят възприема пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП в болдваната по-горе част / условно обозначена като предл. второ / като самостоятелна и различна от останалата част на разпоредбата хипотеза, разширяваща приложното поле за защита на потребителя до всяка сделка, страна по която е физическо лице, независимо от положението на страните по същата. Понятието „потребител„ в чл. 13, пар. 1 от ДР на ЗЗП, във визираната от жалбоподателя част / болдвана по-горе /, следва дословно определението за „потребител“, съгласно Директива 93/13/ЕИО – чл. 2, б.“б“, като в останалата си част разпоредбата единствено конкретизира вида на сделка, в съответствие с определението за „продавач/доставчик“ по чл. 2, б.“в“ от Директивата. Приложното поле на Директивата е посочено в чл. 1, пар. 1 и предвижда в обхвата си „договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител„, със смисъла на тези понятия, съгласно чл. 2, б.“б“ и „в“. В съответстие с целите на Директивата и конкретно съображение 10, пр. второ от същата, практиката на СЕС утвърждава по-широко разбиране за понятието „ продавач / доставчик“, като приема, че качеството „ продавач / доставчик „ е приложимо спрямо всяко физическо/юридическо лице, което като страна по договор, действа поради интереси, свързани със занятието, стопанската дейност или професията му, независимо дали в публичноправен или частноправен контекст / С – 488/11 т. 28 /. Следователно, защитата на потребителя, която обслужва и нормата на чл. 113 ГПК, действително е възможно да се приложи по всяка сделка, независимо от вида й, освен предвидените изрично изключения в съображение 10, предл. трето от преамбюла. По отношение качеството „потребител„ практиката на СЕС, в съответствие с даденото определение, се основава на качеството на физическото лице, като по - слаба в правоотношението страна от гледна точка на преговорните си възможности и от гледна точка на степента си на информираност, което положение води до приемане от негова страна на установени предварително условия, без да може да им се противопостави или да повлияе на съдържанието им / С-415/11 т.44, С-280/13 т.32, С-280/13 т.32 и др./. Директивата цели да предотврати случаи на неравнопоставеност на страните по отношение на договорни клаузи, които се дължат на асиметрия в информираността и техническите познания на страните и/или във възможностите им да преговарят по договорените условия, да премахне неравновесието, с цел компенсиране по-слабото положение на потребителя / С-618/10, т.40 /. Така СЕС е възприел качество „потребител„ на заемополучател по договор за заем, предоставян от компания на нейни служители или на заемополучател по договор за заем, предоставен на студент от учебно заведение, за възложителя по договор за правна услуга, за наемател на жилище по договор за наем, сключен с търговско дружество, занимаващо се по занятие с недвижими имоти и пр.. Видно е, че за качеството „потребител„ се изхожда от положението на страната и доколко в конкретното правоотношение, предвид естеството и целта му, същата е в позиция на по-слаба страна, в невъзможност да диктува условията на сделката и да въздейства върху тяхното съдържание. Както се сочи в решение по дело С – 110/14 - т.22, т. 23, споделено и в решение по дело С–590/17 на СЕС, „ когато е сезиран със спор по договор, който би могъл да попада в приложното поле на Директивата, националният съд трябва с оглед всички доказателства по делото и по–специално с оглед на клаузите по договора, да провери дали съответното лице, страна по посочения договор, може да бъде квалифицирано като „потребител“ по смисъла на Директива 93/13. За тази цел националният съд трябва да вземе предвид всички обстоятелства по делото,в частност естеството на представяващата предмет на договора престация, за да установи целта на придобиването или съответно на получаването й„. Следователно, качеството „потребител„ не следва единствено от правосубектността му на физическо лице – страна по сделка, действащо извън търговската си и професионална сфера, каквато е тезата на жалбоподателя, като практически се определя от качеството му на адресат на съществената по договора престация, имащ интерес от получаването й и доколкото предоставящият я е в положението на по-силна и диктуваща условията страна. Понятието „ потребител“, както и качеството „продавач/ доставчик„ следва да се прилагат не абстрактно, а в светлината на целите на Директивата / С – 472/11, т.19 /. Ищецът Г. С. няма положението на „потребител“ по сключената с ответното търговско дружество сделка – заем на парични средства, по която има качеството „заемодател“. В това му качество, единствено негова е дискрецията дали и при какви, кореспондиращи на интереса му условия, да предостави заема. Следователно, атакуваното определение правилно е съобразило приложимост на чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. второ ГПК, преценявайки касационната жалба на страната за процесуално недопустима на това основание. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение