Определение № 5213 от 13.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2764/2025 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 123/13.02.2025 г. по в.гр.д.№ 992/2024 г. на Апелативен съд София в частта, в която се потвърждава решение от 12.02.2024 г. по гр.д.№ 586/2021 г. на Софийски градски съд, І г.о., 5 състав и е уважен предявения иск на А. К. С. срещу Прокуратурата на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за обезщетение на неимуществени вреди в размер на 20 000 лева, ведно със законната лихва от 23.04.2020 г. до изплащане на сумата. Касационна жалба срещу решението на въззивния съд в осъдителната му част съдържа доводи за неправилно приложение на материалния закон, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд по въпросите: Следва ли при определянето на обезщетение за неимуществени вреди съдът да извърши преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл.52 ЗЗД и как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено като принцип в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. От А. К. С. чрез адвокат В. Т. от АК–Хасково е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба, като счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и претендира разноски по делото. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като на 14.12.2015 г. ищецът е привлечен като обвиняем по ДП № 2/2015 г. на СБОП Хасково за извършени престъпления от общ характер по чл.321, ал.3, пр.2 и 4, т.2, вр.ал.2 НК, но наказателното производство е приключило с постановление на прокурор за прекратяване поради недоказаност на обвинението. Съдът е установил, че след като е привлечен като обвиняем на 14.12.2015 г., ищецът е задържан за 72 часа и му е определена мярка за неотклонение „парична гаранция“ 10 000 лева, променена на 29.12.2015 г. от СпНС в „задържане под стража“ до 15.03.2016г., когато е променена в парична гаранция 15 000 лева. Мярката за неотклонение и забраната да напуска пределите на страната са отменени на 19.06.2017г., а наказателното производство е прекратено с влязло в сила на 23.04.2020 г. постановление на прокурор от СпП, поради недоказаност на обвинението. При тези релевантни за спора фактически обстоятелства за тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване и взетите мерки за процесуална принуда, съобразявайки последиците и негативното въздействие върху физическото и емоционално състояние на ищеца, според въззивния съд, справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди е в размер на 20 000 лева, а претенцията му до пълния предявен размер от 150 000 лева е неоснователна. При проверката за допустимост на подадената касационна жалба, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни за спора обстоятелства, въз основа на които е формирал своите изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигнатото обвинение на прокуратурата и последвалите негативни последици за ищеца – притесненията и емоционалния стрес от повдигането на обвинение, накърняването на достойнството и доброто име в обществото, както и ограничаване на правото на свободно придвижване. Мотивите на въззивния съд са в съответствие с дадените разяснения по ТР № 1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК, т.19, в които се посочва, че при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивната инстанция приема в случая, че степента на въздействие на наказателното преследване върху живота на ищеца в личен и професионален план се отличава с интензитет над обичайния, тъй като засяга авторитета на лице, заемащо отговорна държавна длъжност – митнически инспектор в Митница Свиленград, във връзка с която е било повдигнато обвинение. В този смисъл определеното обезщетение е в съответствие със съдебната практика в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в което се приема, че критерият „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата. Поставеният въпрос за прилагане принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД също не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката на Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на закона, формирана с ППВС № 4/68 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК и посочените от прокуратурата съдебни решения на ВКС, в които се приема, че при доказана причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди на пострадалия се дължи обезщетение, което се определя глобално по справедливост, въз основа на релевантните за спора обстоятелства по делото. Въззивният съд е извършил конкретна преценка на събраните доказателства и с оглед особеностите на конкретния случай е отчел, че тежестта на повдигнатите обвинения, продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство и взетите спрямо него мерки за неотклонение – задържане под стража и парична гаранция, възрастта на обвинения, както и цялостното отражение на наказателното преследване върху личния му семеен живот и професията, във връзка с която му е повдигнато обвинение. Тези обстоятелства са били преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което в настоящото производство по реда на чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил частично претенцията за обезщетение, като е отчел, че присъденият размер не следва да надвишава действителните вреди на пострадалия, поради което искът е неоснователен за разликата над 20 000 лева. Тези изводи на съда са в съответствие с установената задължителна съдебна практика на ВКС по тълкуването на закона, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено като принцип в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. в случая е поставен теоретично, поради което не покрива изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване. Правните изводи в обжалваното решение за възприетите от съда фактически обстоятелства и преценката му за събраните по делото доказателства не могат да бъдат проверявани за необоснованост при селектиране на касационните жалби в производството по чл.288 ГПК, а само след допускане на касационното обжалване по конкретно поставен относим за изхода на делото правен въпрос, по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. От ответника по касационната жалба А. К. С., чрез адвокат В. Т. от АК – Хасково, са поискани разноски, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени, съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение