Определение № 60656 от 13.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1433/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. Г. Д., с адрес в [населено място], представляван от адв. Т. Д. и адв. И. Д., против въззивно решение № 12542 от 23 декември 2020 г., постановено по в.гр.д. № 4533/2019 г. по описа на Апелативен съд София, в частта, с която е отменено решение № 5521 от 19 юли 2019 г., постановено по гр.д. № 1071/2018 г. по описа на Софийския градски съд, в частта за осъждане на Д. С. П. да заплати на Д. на основание чл. 45 ЗЗД сумата над 5000 лева до 10000 лева като обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от обидни и клеветнически твърдения в обръщение на П. от 10.01.2018 г. по повод представяне от Съюза на издателите в България на „Бяла книга за свободата на медиите в България“, разпространено в печатни и електронни средства за масова информация на 10.01.2018 г. и 11.01.2018 г., и вместо това искът е отхвърлен за сумата над 5000 лева до 10000 лева, като е редуциран и размерът на присъдените в тежест на П. разноски за първоинстанционното производство, съобразно уважената част от иска. Въззивното решение се обжалва и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта му, с която искът е отхвърлен за сумата на 10000 лева до 40000 лева. В касационната жалба се заявяват всички основания за неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че апелативният съд е определил критериите, въз основа на които да бъде определен справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, в противоречие с изискванията на чл. 52 ЗЗД. Според касатора били игнорирани определящи критерии като вида на противоправния акт – клевета или обида, тежестта му с оглед общоприетите норми за етика и морал, броя (интензитета) на употребените думи и изрази, обема и характера на обществения отзвук, стандарта на живот. Не били обсъдени всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливостта, както и многобройността, многопластовостта, интензитета и аргесивността на отправените от П. клеветнически и обидни твърдения, предвид това, че с обръщението си той приписва на Д. извършване на редица тежки умишлени престъпления от общ характер, посегателство върху съдебната власт и медийната среда в държавата, данъчни престъпления, ограбване на страната, приватизиране на икономиката ѝ. Тези твърдения били подсилени и доразвити с обидната квалификации „мафиот“, а ефектът на въздействие съзнателно бил засилен и мултиплициран чрез отправянето им в обръщение до всички национални електронни и печатни медии. Освен това приетите за обидни и клеветнически твърдения не били отчетени в достатъчна степен при определяне на справедливия размер на обезщетението. Оспорва се изводът на въззивния съд, че твърденията на ответника, че ищецът „богатее от таксите, плащани от хората“ и „води съдебни искове срещу България, клевети я в Брюксел“, не са клеветнически или обидни, а съставлявали субективна отрицателна оценка в допустимите предели на негативната критика. В тази връзка се поддържа, че обстоятелството, че ищецът е подал сигнал срещу търговски дружества, не е равнозначно и идентично с твърдението, че той води дела срещу България, нито че накърнява националните интереси, като клевети родината си в Брюксел, като тези твърдения не били подкрепени с никакви факти, а били израз на злоупотреба със свободата на словото, злонамереност и отправяне на оскърбителни лични нападки. Сочи се още, че в резултат на частично обсъждане на свидетелските показания въззивният съд не е установил в пълен обем претърпените от ищеца неимуществени вреди, тъй като от гласните доказателствени средства се установявало, че след разпространението на процесното обръщение Д. е изпаднал в негативно емоционално състояние, нарушил се работният му ритъм, бил притеснен, чувствал се застрашен и под много силен емоционален натиск. Освен това възприел обръщението като заплаха за бизнеса си предвид статуса на ответника – народен представител. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Насрещната страна Д. С. П., с адрес в [населено място], представляван от адв. С. П., в срока за отговор възразява срещу допускането на касационно обжалване и излага доводи за нейната неоснователност. Въззивното решение е обжалвано и от Д. С. П., представляван от адв. С. П., в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения от С. Г. Д. иск за сумата от 5000 лева. В касационната жалба се твърди, че в тази част решението на апелативния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдът не бил обсъдил всички възражения и доводи във въззивната жалба на П. – необсъдено останало обстоятелството, че обръщението било направено в контекста на проведена през същия ден пресконференция и афишираната, включително от Д., „Бяла книга за свободата на медиите в България“, издадена от Съюза на издателите в България, както и обществената и медийна реакция срещу тази провокация. Поддържа се, че ищецът не е претърпял твърдените от него неимуществени вреди, а и дори да е търпял такива, те не са му причинени само и единствено от обръщението на П.. Освен това с обръщението си той само изразявал негативното си лично мнение спрямо въпросната „Бяла книга“ и неистините в нея, изобличавал задкулисната роля през годините на Д., Д. и П. в обществото ни, като нито един от изразите не бил насочен единствено и само против Д., а се отнасял общо за тримата, като част от провокацията „Бяла книга“, и всеки един от изразите бил общ и в множествено число. Съдът не обсъдил и обстоятелството, че през годините, както и в периода, предхождащ обръщението, негативните коментари и статии, касаещи С. Д., били изключително многобройни. Изложени са и оплаквания във връзка с обсъждането на свидетелските показания – изслушаните пред първата инстанция свидетели били заинтересовани поради наличие на лични и служебни зависимости. Съдът не съобразил и обстоятелството, че ответникът е публична личност, политик и депутат, както и издател на медии към процесния период – той нямал задължение да проверява информацията си. В обръщението били използвани само верни факти и обстоятелства, въз основа на публични и общодостъпни източници, като с него ответникът е изразил личната си позиция и оценка, които не подлежат на регулация и контрол и са в съответствие с конституционно гарантираното право на всеки свободно да изразява мнение (и да критикува), да търси и да разпространява информация. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси от приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Заявява се и че обжалваното решение е очевидно неправилно. Ответникът по тази касационна жалба С. Г. Д. не представя отговор. В обжалваното решение се приема за установено, че на 10.01.2018 г. ответникът Д. П. е разпространил до средствата за масово осведомяване свое писмено изявление, озаглавено „Обръщение от Д. С. П.” по повод „Бялата книга за свободата на медиите в България“, изявлението на П. е публикувано на титулната страница на вестник „Телеграф“, отпечатан на 11.01.2018 г., с продължение на трета страница от изданието; същото непосредствено следва публично представения в началото на 2018 г. материал, озаглавен „Бяла книга за свободата на медиите в България“ – проект на Съюза на издателите, с което е цитирано изследване на медийната среда в България; в съдържанието на цитирания материал се обсъжда личността на ответника Д. П. в контекста на създадени от него мрежи от зависимости в съдебната власт заради политическа мощ и медийно влияние, свързаността му с ръководители на институции, които осигуряват подкрепа в полза на депутата от ДПС за разправа със сочени за противници лица, обвързаности с корупция и нерегламентирани методи за натиск върху медии и т.н. Установява се, че в първия абзац на обръщението П. е заявил, че е удовлетворен от факта, че притежаваните от него „Телеграф“ и „Монитор“ са разказали на хората за олигарсите И. П., О. Д. и С. Д., но най-вече, че трудът им е дал своя резултат - тези хора, ограбили страната ни, вече са под светлината на прожектори и това ги е изнервило до краен предел; във втория абзац, заявява, че „не е олигарх, като И. П., О. Д. и С. Д.“, притежава само медии, разобличаващи такива като посочените лица, които „богатеят от таксите, плащани от хората, пенсионните спестявания във фондовете за лично финансиране, продажба на скъпи лекарства”; в същия абзац чрез изявлението „не укривам данъци, не водя съдебни искове срещу своята Родина и не я клеветя в България или зад океана”, П. прави внушение, че тези действия са извършвани от П., Д. и Д. и че те са „част (принадлежат) към т.нар. „Преход“, ограбил страната ни”; в последния трети абзац, ответникът е заявил: „Гледам ви събрани заедно - П., Д. и Д., българските олигарси, приватизирали икономиката на страната, узурпирали националните телевизии и съдебната система, създатели на политически проекти и на мрежи от зависими НПО-та за уличен натиск.“ В края обръщението завършва с израза „....неминуемо ви асоциирам с мафиотите“. Констатира се, че процесното обръщение се е отразило негативно на физическото и психическо здраве на ищеца и го е поставило в състояние на стрес и фрустрация. Според показанията на свидетеля Б. (дългогодишен семеен приятел и лекар), той е провел медицински преглед на ищеца в началото на 2018 г., при който установил, че Д. е пред хипертонична криза, кръвното налягане наближавало кризисно състояние, бил разстроен и разгневен вследствие на обвиненията на П., отправени чрез неговото обръщение, публикувано в медиите. От показанията на свидетеля Р. се установява, че процесното обръщение причинило на ищеца негативни преживявания, вследствие на които се нарушил работният му ритъм, той се чувствал притеснен, застрашен и под много силен емоционален натиск поради разпространените в обръщението на ответника клевети и обиди за него; освен това възприел обръщението като заплаха за бизнеса си, поради обстоятелството, че П. бил народен представител. Извършвайки преценка коя част от изявленията, съдържащи се в обръщението, съставлява твърдение за факти и коя - оценъчни съждения, въззивният съд е приел, че същото създава директно внушение, че ищецът е осъществил състав на икономическо престъпление, от което са произтекли значителни вреди за държавата. Приема се, че с използваните от него изразни средства авторът на обръщението е изнесъл твърденията си за престъпно поведение на посочените от него лица; че публичното разпространяване на изявление, окачествяващо дадена личност като „грабител – приватизирал икономиката на страната, узурпирал националните телевизии и съдебната система, създател на зависими НПО-та за уличен натиск“, винаги излиза извън границите на добросъвестното упражняване на правото на изразяване и разпространяване на мнение и на свободата на словото, прокламирани в чл. 39 от Конституцията на Република България и чл. 10 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи; че със съдържащата се в края на обръщението асоциация „с мафиотите от филма „К.“, събрани на фамилна среща“ на ищеца е придаден престъпен облик и се налага общото внушение, че е човек, който осъществява престъпна дейност. Макар че окачествяването на ищеца като част от т.нар. „Преход“, представляващ общото название на историческите, политически и икономически процеси към демокрация и пазарна икономика след 1989 г. не може да се цени като позорящо обстоятелство или обида към личността му, в контекста на следващото изявление, че ищецът е част от кръга лица от т.нар. „Преход“... „..ограбили страната ни...“, се приема, че то изразява не само негативна оценка, но и вменява на Д. качеството „грабител“, пряко насочено към унизяване на неговото лично достойнство. Поради това, въз основа на така създаденото общо внушение, характеризиращо личността на ищеца в престъпен облик, въззивният съд е счел, че в случая не са касае до проява на правото за свободно изразяване на мнение, което позволява определена степен на провокация и преувеличение, а до изрази, пряко насочени и целящи да представят поведението на ищеца като престъпно и му придадат качество на „грабител“, с което се накърнява и унизява неговото достойнство. По отношение на останалите части от обръщението съдът е приел, че липсват основания за ангажиране деликтната отговорност на ответника, тъй като определението за ищеца като олигарх, както и изразите „богатее от таксите, плащани от хората“, „води съдебни искове срещу България, клевети я в Брюксел“, „притежава газопреносни мрежи ....“, не са обидни, унизителни или клеветнически, като съставляват отрицателната оценка на автора за дейността на представлявани от ищеца дружества доставчици на природен газ, реализиращи печалби на цени, ощетяващи крайния потребител. Прието е, че въпреки образността на изразните средства и крайно негативното отношение, това оценъчно съждение не съставлява обида или клевета, защото с него не се засяга или унизява личното достойнство на ищеца; че посоченото в обръщението, че ищецът „води дела срещу България“, не е обидно или клеветническо изявление, тъй като в него не се съдържа нищо укоримо, а напротив – подобно поведение съставлява законово регламентиран начин за уреждане на спорове, а освен това е и фактически вярно. Твърденията, че Д. „...клевети Родината си в Брюксел“ също са приети за субективна оценка в допустимите предели на негативната критика, отправена към публична личност за финансовите и репутационни последици за българската енергетика по повод наложените от Европейската комисия санкции на „Български енергиен холдинг“ и дъщерните му дружества. Отчитайки, че непосредствено след публикуването на процесното обръщение ищецът бил пред хипертонична криза, разстроен и разгневен от облика, в който публично е представен като грабител, но и че отрицателното отражение на обръщението върху него се дължи на цялостната негативна оценка и внушение, но само част от обсъдените вече изрази дават основание за ангажиране отговорността на ответника, както и че не се констатират последици за психофизическото здраве на ищеца или да е нарушено нормалното му функциониране за продължителен период от време, респективно да е търпял други негативни субективни изживявания, апелативният съд е приел, че обезщетение в размер на 5000 лева е адекватно на търпените от ищеца неимуществени вреди. Касационният съд приема, че поставените от касаторите правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. В касационната жалба на Д. на първо място се поставят въпроси, касаещи приложението на чл. 52 ЗЗД: длъжен ли е съдът да обсъди всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливо определяне на обезщетение за неимуществени вреди; кои са критериите, които определят понятието справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД на обезщетението за неимуществени вреди от разпространени за ищеца обидни и/или клеветнически твърдения; как се прилага общественият критерии за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от разпространени за ищеца обидни и/или клеветнически твърдения. Съгласно задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г., развити от константната практика на ВКС, включително сочените решение № 253 по гр.д. № 1251/2012 г., IV г.о., решение № 158 по гр.д. № 708/2011 г., IV г.о., решение № 126 по гр.д. № 4374/2019 г., III г.о., и решение № 278 по гр.д. № 1140/2019 г., IV г.о., при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това разрешение, споделяно и последователно прилагано в съдебната практика, се основава на разбирането, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд не е нарушил постановките на соченото постановление, както и последващата практика на ВКС, основана на него. Съобразил е вида, характера и интензитета на вредите, както и начина, по който обръщението на ответника е било разпространено в средствата за масова информация. Отчетено е още, че авторът му е висш представител на политическа партия и собственик на медийна група, който факт подсилва ефекта и тежестта на изказването, но е съобразено и обстоятелството, че ищецът също е публична фигура – бизнесмен и активен общественик, председател на представителна стопанска организация и издател, в която връзка е посочено, че съобразно стандартите, наложени с практиката на Европейския съд по правата на човека, публичните личности следва да се ползват от по-занижена защита на репутацията си, който принцип намира отражение в правото да се изразява по-свободно мнение спрямо такива лица в сравнение с установените за останалите членове на обществото допустими предели. Макар да е вярно, че няма изрични мотиви за съответствието на справедливия размер на обезщетението с жизнения стандарт към момента на публикацията, съдът е акцентирал върху липсата на трайни негативни последици за физическото здраве и психическо състояние на увреденото лице, като е мотивирал изводите си защо ги счита за значими за определянето на справедливо обезщетение. Въпросът съответно ли е по размер присъденото от въззивния съд обезщетение за причинените на ищеца вреди с посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а касае правилността на изводите на въззивния съд по същество, които обаче не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК по селекция на касационните жалби за достъпа им до касационно обжалване. Не се констатира соченото от касатора противоречие с практиката на ВКС и по въпросите какви са пределите на допустимата критика и изразяването на негативни оценки, и липсата на достатъчно фактическо основание в подкрепа на оценъчните съждения означава ли, че е налице злоупотреба със свободата на словото. Според цитираните решение № 264 по гр.д. № 2161/2013 г., III г.о., и решение № 396 по гр.д. № 2098/2015 г., IV г.о. – и двете на ВКС, свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира в предели, преминаването на които засяга други конституционно защитени ценности каквито са личното достойнство, репутацията и неприкосновеността на личната сфера на гражданите. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността, като оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност – те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност; за вярност могат да бъдат проверявани фактическите твърдения и, ако те са верни, не се носи отговорност, дори да позорят адресата на публикацията, а ако не са верни, има отговорност, доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото не е положена дължимата грижа за проверка достоверността на разпространената информация. Съобразно цитираната практика, въззивният съд е извършил анализ на съдържащите се в обръщението изявления, като е отсял кои от тях, въпреки язвителния им характер, се основават на факти от обективната действителност, както и дали същите са обидни, унизителни или клеветнически. В резултат на този анализ е прието, че отговорността на ответника следва да се ангажира само за тези твърдения, представящи поведението на ищеца като престъпно, следователно накърняващи и неговото достойнство, предвид липсата на данни за извършени от Д. подобни деяния. Последната група въпроси, поставени от касатора Д., касаят задълженията на съда за обсъждане на доказателствата по делото, твърденията, доводите и възраженията на страните, както и мотивирането на съдебния акт: длъжен ли е съдът да обсъди всички обстоятелства по делото и всички събрани по реда на ГПК доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните; при формиране на вътрешното си убеждение за оценка на доказателствата по делото и доводите на страните, съдът напълно свободен ли е или следва да се придържа към правилата на формалната логика, опитните и научните правила, и утвърдените в обществото морални и житейски ценности, критерии и стандарти; следва ли мотивите на съдебното решение да бъдат смислово непротиворечиви, логически проследими и фактически обосновани. Касационният съд не констатира отклонение от трайно установената практика по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, според която съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани; съдът основава решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, преценени не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка; съдът обсъжда също и всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти. В същия смисъл е и посочената от касатора съдебна практика на ВКС, изразена в решение № 79 по гр.д. № 3244/2016 г., IV г.о., решение № 554 по гр.д. № 1163/2010 г., IV г.о., решение № 166 по гр.д. № 1285/2012 г., III г.о., решение № 283 по гр.д. № 1609/2014 г., IV г.о., решение № 24 по гр.д. № 4744/2008 г., I г.о. Въззивният съд не е допуснал отклонение от цитираната практика – обсъдил е релевантните за изхода на спора доказателства, включително гласните такива, като е обосновал извода си, че служебните правоотношения на свидетелите с ищеца не дискредитират техните показания, тъй като същите почиват на лични и непосредствени впечатления, а и е естествено неблагоприятните преживявания да са видими и възприети именно от кръга лица близки до потърпевшия. Не дава основание за допускане до касационно обжалване и поставеният от касатора П. въпрос длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по изложените във въззивната жалба доводи. Същият е разрешен в съответствие с практиката на касационния съд по приложението на чл. 269 ГПК, съгласно която въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, а по допустимостта – в обжалваната му част; по останалите въпроси той е ограничен от посоченото във въззивната жалба. Следователно, в качеството си на втора по ред съдебна инстанция по съществото на материалноправния спор по делото, въззивният съд има правомощието – едновременно правото и задължението, да обсъди и отговори на всички наведени с въззивната жалба оплаквания и доводи на въззивника относно правилността и допустимостта (само в обжалваната част) и валидността (във всички случаи изцяло) на първоинстанционното решение (практиката на ВКС според решение № 60188 по гр. д. № 392/2021 г., IV г.о., решение № 194 по гр. д. № 4488/2019 г., IV г.о., решение № 109 по гр. д. № 4017/2018 г., IV г.о., решение № 68. по т.д. № 78/2012 г., II т.о.). Въззивният съд е обсъдил съдържащите се във въззивната жалба на П. оплаквания, изложил е собствени мотиви, като се е обосновал защо счита, че част от твърденията в процесното обръщение характеризират ищеца като лице с престъпни наклонности, включително защо изявлението, че ищецът е част от кръга лица от т.нар. „Преход“, в общия контекст създава негативни внушения. Не дава основание за допускане на касационното обжалване въпросът противоправно ли е поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Същият не е обусловил решаващите изводи на съда, тъй като в случая отговорността на П. е ангажирана във връзка с изнесените от него твърдения за престъпно поведение на посочените в обръщението лица, включително и на ищеца Д., целящи създаване на внушение, че те са извършили престъпления, от които са произтекли значителни вреди за държавата. Въпреки демонстрираното крайно негативно отношение, не са приети за противоправни отрицателните оценки на ответника относно обществената или професионалната дейност на ищеца. По същите съображения неотносим към изхода на спора е и въпросът допустимо ли е ограничаването на правото на народен представител да изкаже мнението и оценката си по обществен проблем (под заплахата от съдебни дела за деликтна отговорност), когато това мнение и оценка не излиза извън пределите на гарантираното от КЗПЧОС и КРБ право на изразяване, необходимо за развитие на обществения дебат. Въпросът може ли да бъде клеветнически за всички израз, отправен към няколко лица общо, при положение че е общоизвестно (заради конкретни обстоятелства) кое от тези лица може да бъде негов единствен адресат, също не може да обоснове допускането до касационен контрол. Този въпрос се основава на становището на касатора П., че споменаването на ответника в обръщението от 10.01.2018 г. не означава, че същото е насочено към него. Тази защитна теза на страната не кореспондира с данните по делото, видно от които, обръщението е било адресирано до лицата П., Д. и Д.. Неоснователно е твърдението на касатора П., че обжалваното решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС ясно се застъпва разбирането, че очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИД ГПК, обн. ДВ бр. 86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде съзрян от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия – т.е. порокът следва да е установим пряко от мотивите на обжалвания съдебен акт. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, без последното да съставлява особено тежък случай, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В процесния случай следва да се приеме, че твърдяната хипотеза на особено съществен порок на въззивното решение не се установява. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,