Определение № 670 от 09.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2251/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Постъпила е касационна жалба от Застрахователна компания „Лев Инс“ АД срещу решение №148 от 23.06.2025г. по в.гр.д. №114/2025г. на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение №15 от 08.01.2025г. по гр.д. №81/2024г. на Окръжен съд – Русе жалбоподателят е осъден на основание чл.432, ал.1 от КЗ да заплати на М. А. М. обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на ПТП от 18.08.2023г., причинено от водача на мотоциклет „Я.“ с ДК №03М267, допълнително сумата от 10 000 лева, представляваща разликата над присъдената сума от 20 000 лева до дължимата сума от 30 000 лева, ведно със законната лихва от 20.10.2023г. до окончателното й плащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател счита, че въззивният съд не е приложил правилно принципа за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Твърди, че не са налице основания за присъждане на допълнително обезщетение, тъй като травмата на ищеца е лека, с бърз възстановителен период и нисък интензитет на болките и страданията. Навежда доводи, че в мотивите си въззивният съд не е извършил цялостна преценка на фактите и доказателствата по делото, не е съобразил практиката на Върховния съд и конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Кои са критериите и как се отразяват на определените размери на обезщетението за ищцата при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт? 2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор? 3. Необходима ли е задълбочена преценка на общите критерии и на специфичните за всеки отделен спор правнорелевантни факти, вкл. и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, при отчитане на конкретните икономически условия в страната, а като ориентир за последните, следва ли да се съобразят и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането? 4. Длъжен ли е въззивният съд да извърши съвкупна преценка на всички приети по делото доказателства, въз основа на които да формира собствените си фактически и правни изводи, като обсъди всички наведени относими доводи и възражения на страните? Твърди, че въпросът по т.1 е решен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, формирана с ППВС № 4/1968г., решение №79 от 04.08.2022г. по т.д. № 967/2021г. на ВКС, І т.о., решение №236 от 13.12.2017г. по т.д. № 1200/2017г. на ВКС, І т.о., решение №96 от 25.11.2020г. по т.д. №1881/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., решение №110 от 16.10.2023г. по гр.д. №148/2023г. на ВКС, I г.о., решение №88 от 09.07.2012г. по т.д. №1015/2011г. на ВКС, ІІ т.о., решение №302 от 04.10.2011г. по гр.д. №78/2011г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №114 от 03.11.2014г. по т. д. №1053/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., решение №151 от 12.11.2013г. по т.д. №486/2012г. на ВКС, ІІ т.о., решение №163 от 12.11.2014г. по т.д. №3450/2013г. на ВКС, І т.о., решение №130 от 09.07.2013г. по т.д. №669/2012г. на ВКС, ІІ т.о., решение №104 от 25.07.2014г. по т.д. №2998/2013г. на ВКС, І т.о.; въпросът по т.2 е решен в противоречие с приетото в Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС, решение № 94 от 28.03.2014г. по гр.д. №2623/2013г. на ВКС, IV г.о., решение №33 от 09.04.2020г. по т.д. №693/2019г. на ВКС, І т.о., решение №31 от 09.04.2020г. по т.д. №355/2019г. на ВКС, І т.о.; въпросът по т.3 – с решение №154 от 30.10.2012г. по т.д. №807/2011г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. №916/2011г. на ВКС, І т.о., решение №78 от 07.05.2013г. по т.д. №490/2012г. на ВКС, ІІ т.о., решение №212 от 11.01.2018г. по т.д.№738/2017г. на ВКС, ІІ т.о., а въпросът по т.4 – с Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. по гр.д. №1/2000г., ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС, решение №212 от 01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение №226 от 12.07.2011г. по гр.д. №921/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение №270 от 19.02.2015г. по гр.д. №7175/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение №228 от 01.10.2014г. по гр.д. №1060/2014г. на ВКС, І г.о., решение №27 от 02.02.2015г. по гр.д. №4265/2014г. на ВКС, ІV г.о. Ответникът по касация М. А. М. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от М. А. М. неимуществени вреди вследствие на осъщественото на 18.08.2023г. ПТП възлиза на 30 000 лева. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими вида и обема на причинените травматични увреждания - счупване на латералния кондил на дясна голямопищялна кост, колекция от около 25 мл кръвениста течност в дясна колянна става, имобилизирането с протеза, проведените 7 курса физиотерапия след свалянето на протезата, продължителността на възстановителния период за около 4-5 месеца, възможността за изпитване на слаби болки при по-голямо физическо натоварване и промяна в атмосферните условия, настъпилото възстановяване с леко ограничение на движението на крайника, възрастта на пострадалия към момента на произшествието – 21 години. Кредитирал е свидетелските показания, съгласно които пострадалият е бил силно стресиран и е изпитвал физически и емоционални неудобства, Отчел е невъзможността пострадалият да се обслужва сам за кратък период от време, както и продължителния отпуск по болест, който наложил да напусне работата си като шофьор на бетоновоз. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираният от касационният жалбоподател въпрос по т.1, в първата си част, и въпрос по т. 3, касаят определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и тълкуването на понятието „справедливост“ по чл.52 от ЗЗД, поради което са относими към предмета на конкретното дело, но не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпроса, свързан с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС №4/1968г., както и постоянна практика на ВКС, включваща и цитираните от касационния жалбоподател решения, в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, а като критерии за размера му са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Прилагането на критериите за размера на обезщетението във всеки отделен случай се извършва от съда с оглед на събраните по делото доказателства, поради което няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280, ал.1 от ГПК, който би могъл да бъде решен в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване на критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по конкретния спор, поради което определянето на размера на обезщетение не подлежи на уеднаквяване. В случая при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил вида на претърпяното от ищеца увреждане, продължителността и интензитета на търпените болки и страдания, възстановеното функционално състояние на крайника, възрастта на ищеца към момента на ПТП. Но дори и да бе основателно твърдението на касационния жалбоподател, че съдът не е съобразил размера на присъденото обезщетение с действително претърпените от ищеца страдания, тяхната продължителност и лимитът на застрахователните обезщетения, това би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281. т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. То не може да бъде разглеждано в производството по чл.288 от ГПК, тъй като не се явява основание по чл.280, ал.1, т.1- т.3 от ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Относно отчитането на икономическите условия в страната към момента на увреждането, както и застрахователното покритие е налице практика, инкорпорирана в решение №95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о., в което се приема, че конкретните икономически условия в страната и нормативно определените нива на застрахователно покритие към момента на увреждането, като една от възможните проявни форми на тези условия, следва да бъдат отчетени при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на пряк иск по чл.432, ал.1 от КЗ, но те нямат самостоятелно и водещо значение за прилагането на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 от ЗЗД със задължителната съдебна практика на ВКС. Втората част на въпроса по т.1 касае критериите за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди при настъпила смърт. Тази част от въпроса не е относима към предмета на конкретното дело, тъй като е причинено травматично увреждане, без да е настъпила смърт на пострадалия. Следователно не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по въпросите по т.2 и т.4. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая въззивният съд е извършил преценка на събраните по делото доказателства, относими към пораждане на задължението за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на ищеца М. А. М.. Обсъдил е съдържанието на относимите гласни доказателства, като се е позовал и на данните от заключението на комплексната медицинска и автотехническа експертиза. Взети са предвид всички относими към размера на дължимото обезщетение обстоятелства: получените травматични увреждания от ищеца М.; отчетена е продължителността на възстановителния период, проведената физиотерапия, ограниченията на движенията на крайника, изпитвания страх, емоционалните неудобства, нуждата от чужда помощ при обслужване, продължителността на отпуска му, както и необходимостта от напускане на работното място. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновски апелативен съд в обжалваната му част. С оглед изхода на делото касаторът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на ответника по касация адвокат Я. Д., на основание чл.38 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, в размер на 500 евро. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд