Определение № 106 от 23.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5054/2013 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от К. К. Е. чрез адв.С. В. срещу решение № 1518 от 5.03.13г.,постановено по гр.дело № 337/13г.на Софийски градски съд.С него е отменено решението от 9.10.12г.,с което Софийският районен съд е отказал да допълни решение № ІІ-70-49/4.07.12г.по гр.дело № 41 058/09г.и делото е върнато на същия съд за постановяване на допълнително решение към основното решение № ІІ-70-49/4.07.12г.по въпроса за трудовото възнаграждение,което К. К. Е.,ЕГН [ЕГН] е получавал в периода 1.08.1986г.-15.08.1989г.като изпълнителен директор на СД”О.”гр.София.В частта,с която първоинстанционният съд е отказал да постанови допълнително решение и по въпроса за продължителността на работния ден в периода на установения трудов стаж,решението е оставено в сила. В изложението по чл.284 ал.1 т.3 от ГПК касаторът поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпрос от значение за изхода на спора в противоречие с практиката на ВКС,решавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото – чл.280 ал.1 т.1 т.2 и т.3 ГПК.Прилага съдебна практика. Ответникът по жалбата не заявява становище. Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК ,приема за установено следното: С обжалваното решение Софийският градски съд е приел,че позитивното решение по установителния иск по чл.1 ал.1 УУТССР/отм./има за задължителен елемент и размерът на получаваното от ищеца трудово възнаграждение като белег от значение за определяне съдържанието на правото на пенсиониране.Ето защо е счел,че основното решение е непълно,защото липсва произнасяне по този въпрос и е върнал делото на първостепенния съд за допълването му по реда на чл.250 ГПК.Изложил е съображения,че съдът не дължи произнасяне в диспозитива относно продължителността на работния ден в рамките на установения трудов стаж при [фирма],тъй като след като с основното решение на ищеца е зачетен за трудов стаж целия посочен от него исков период на работа по трудов договор,това означава,че е възприето и неговото становище за трудов стаж при нормална продължителност на работното време през деня – 8 часов работен ден. В разглеждания случай е налице хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК за допускане на касационното обжалване – разрешен от въззивния съд правен въпрос,решаван противоречиво от съдилищата.В случая поставеният въпрос длъжен ли е съдът да се произнесе в диспозитива на решението си по отношение на продължителността на работния ден в периода на установения по реда на чл.1 и сл.УУТССР/отм./трудов стаж е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените влезли в сила решения на РС – Варна - от 27.03.09г.по гр.дело № 3037/08г; решение № 2087/29.06.09г.; решение от 15.03.10г.по гр.дело № 13504/09г.;решение от 9.11.10г.по гр.дело № 8749/10г.; решение № 34 от 29.06.11г.по гр.дело № 90/11г.на РС-Бяла; решение по гр.дело № 828/11г.на РС-Ст.Загора,решение № 181 от 18.01.12г.по гр.дело № 5486/11г.на РС-Пловдив,решение № 105 от 14.04.11г.по гр.дело № 34/11г.на РС- Попово, в чиито диспозитиви се съдържа посочване на продължителността на работния ден – пълен 8 -часов или ненормиран работен ден. При тези данни жалбата следва да бъде допусната до касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Следва да се допусне касационно обжалване на решението и по въпроса длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по същество,след като констатира,че е неправилно решението на първоинстанционния съд,с което е отказал да допълни решението си, като разрешен в противоречие със задължителната практика - ТР № 1/2001г.по гр.дело № 1/2000г.на ОСГК на ВКС – т.19. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.