Определение № 60614 от 02.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1377/2021 г.

Обжалвано е решение № 218/08.10.2020 г. по гр.д. № 402/2020 г., с което Окръжен съд – Перник, потвърждавайки решение № 568/13.03.2020 г. по гр.д. № 2799/2019 г. на Районен съд – Перник в обжалваните части, е осъдил Община Перник да заплати на Г. В. А. на основание чл. 49 ЗЗД сумите 2 206.00 лв. – обезщетение за имуществени вреди и 18 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от неизпълненото нормативно задължение да поддържа в изправност прилежащите тротоари към общинските улици, ведно със законните лихви от 07.12.2017 г.

Решението се обжалва от Община Перник с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси (първите два – процесуалноправни, а третият – материалноправен):

1. Как следва съдът да прецени гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетел, които носят информация за мястото на инцидент, поради който се иска ангажиране на деликтна по характер отговорност за вреди, ако свидетелските показания не доказват категорично релевантното обстоятелство?

2. По предявен иск за ангажиране на деликтна по характер отговорност за неимуществени вреди какви мотиви следва да съдържа решението според задължението въззивният съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са в причинно следствена връзка с деликта и имат значение за размера на обезщетението?

3. Как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД?

Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК), а допълнителните обосновава с доводи, че първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), а другите два въззивният съд е решил в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/23.12.1968 г. и т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.гр.д. № 1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). По същество се оплаква, че решението е неправилно поради съществено процесуално нарушение (по чл. 236, ал. 2 ГПК) и нарушение на материалния закон (чл. 49 и чл. 52 ЗЗД). Претендира разноските по делото, включително юрисконсултско възнаграждение.

От ответника по касация Г. В. А. не е постъпил писмен отговор.

За да намери иска по чл. 49 ЗЗД доказан по основание, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че: 1) работниците и служителите в състава на ответника Община Перник, натоварени с дейността да поддържат изправни и безопасни прилежащите тротоари към общинската [улица]в [населено място], към месец декември 2017 г. не са положили дължимата грижа и не са предприели необходимото в изпълнение на нормативното задължение на общината по чл. 11 ЗОбС; 2) противоправното им поведение е виновно; 3) това е причината на 07.12.2017 г. преди обяд, придвижвайки се по тротоара на [улица]в посока магазин „Лидъл“, ищецът Г. В. А. да попадне в неравност от изкривени, счупени, а на места липсващи тротоарни плочи, да загуби равновесие, да падне и да счупи субкапително дясна бедрена шийка – счупване на главата на бедрената кост в нейната основа в областта на тазобедрената става и 4) да понесе вредите, чието обезщетяване се претендира.

Въззивният съд е заключил, че искът за сумата 2 206.00 лв. обезщетение на имуществените вреди е изцяло основателен – това е общата стойност на имуществените вреди (претърпяни загуби), понесени от ищеца по причина на деликта, който Община Перник следва да репарира като възложител на спестената работа.

След това е пристъпил към изясняване на онези установени по делото обстоятелства, които се намират в причинна връзка с деликта, и имат значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди: 1) 66-годишната възраст на ищеца; 2) стресът от внезапното падане, от невъзможността ищецът да се изправи и придвижи сам непосредствено след инцидента, включително преживяванията през възстановителния период, причинили тревожност и депресивни състояния, които не са преодоляни; 3) тежка травма - счупването е вклинено, т.е. фрагментите на главата на бедрената кост са се вклинили един в друг; 4) ищецът има и други заболявания към деликта (остеопороза, дископатия и захарен диабет), а впоследствие са му определени 100 % трайно намалена работоспособност, 60 % от травмата; 5) понесените болки и страдания, особено интензивни към инцидента и през първите 20-30 дни, а отшумяващи през следващите три месеца; 6) продължителност на периода на активно лечение – 6 месеца; 7) неудобства в битово и хигиенно отношение – по лекарско предписание през първите 3 месеца ищецът се придвижва с две патерици и при ограничено натоварване на десния крайник; 8) въпреки проведената рехабилитация, придвижването на ищеца е затруднено с ползва на едно помощно средство; 9). Отчитайки всички тези обективно проявени обстоятелства, които въззивният съд е приел за доказани от събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетели, две заключения (на съдебномедицинска и съдебно психолого-психиатрична експертиза), медицинска документация и решение на ТЕЛК, въззивният съд е приел, че обезщетението от 18 000 лв. адекватно и справедливо обезщетява понесените от ищеца неимуществени вреди, а Община Перник е длъжна да го плати като възложител на работата.

При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав намира, че само вторият и третият от повдигнатите въпроси обуславят решението, но те не са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а и с т. 11 от ППлВС № 4/23.12.1968 г. и т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.гр.д. № 1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които имат значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Мотивирал се е с особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото разрешение е в съответствие и с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с цитираните актове на нормативно тълкуване на Върховния съд и на Върховния касационен съд на Република България. Изводът е, че решението съдържа онези мотиви, които дължи съдът по иска по чл. 49 ЗЗД за ангажиране на деликтната по характера си отговорност на възожителя на работата за вредите от непозволено увреждане в определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД). Следователно макар по двата обуславящи въпроса да е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационният контрол не следва да се допуска поради изключената допълнително по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Първият повдигнат въпрос не е обуславящ, а по него е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. По начина, по който е формулиран, той изразява несъгласието на касатора с начина, по който въззивният съд е обсъдил показанията на един от разпитаните свидетели - за обстоятелствата по и непосредствено след инцидента. Следователно този въпрос заявява касационно основание, но Върховният касационен съд не разглежда основанията по чл. 281 ГПК в настоящия етап по селекция на касационната жалба.

При този изход на делото и по аргумент от обратното по чл. 78, ал. 3 ГПК, в тежест на касатора остават и направените пред настоящата инстанция разноски. Не следва да се присъжда и юрисконсултско възнаграждение.

При тези мотиви, съдът