Определение № 3869 от 09.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3684/2023 г.

Производство по чл. 288 и чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Д. С. и Е. М. С., подадена чрез процесуалния им пълномощник адв. А. Ж. срещу решение № 259/06.03.2023 г., постановено по въззивно гр. дело № 2215/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260263/29.07.2021 г., допълнено в частта за разноските с определение № 260583/17.11.2021 г., постановени по гр. дело № 111/2019 г. на Софийския окръжен съд (СОС), е постановено следното: I) отхвърлени са предявените от двамата жалбоподатели срещу М. Б. Б. кумулативно съединени искове, както следва: 1) иск с правно основание чл. 496, ал. 3 от ГПК за обявяване за недействителна публичната продан на недвижими имоти, находящи се в [населено място], в сградата на ЖСК „Б.” с идентификатор № ...., а именно: апартамент № .. с идентификатор № ...., мазе № ... с идентификатор № ...., таван № ... с идентификатор № ... и гараж № .... с идентификатор № ..., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, съставляващо имот с идентификатор № ...., извършена по изп. дело 20137930400073 по описа на ЧСИ с рег. № ..., с постановления за възлагане от 20.04.2017 г. и от 19.06.2018 г., с които имотите са възложени на ответницата Б.; 2) иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че ответницата Б. не е собственик на същите недвижими имоти; 3) иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване за установено, че касаторите-ищци са собственици, на основание придобивна давност, на същите недвижими имоти, и за осъждане на ответницата Б. да им предаде владението върху тези имоти; II) отхвърлен е и предявеният от М. Б. срещу касаторите М. и Е. С. насрещен иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата 5 000 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди от извършено от касаторите на 20.12.2018 г. разрушаване и повреждане на недвижимия имот, съставляващ апартамент № .. с идентификатор № ....; III) прекратено е производството по делото в частта по предявените от жалбоподателите М. и Е. С. срещу М. Б. искове, както следва: 1) иск за прогласяване нищожност на решение от 20.12.1993 г. на Общото събрание (ОС) на ЖСК ”Б.” за разпределение на жилищата, въз основа на което е издаден констативен нотариален акт № ..., т. .., дело № ... г. на Самоковския районен съд; 2) иск за обявяване нищожност на договор за учредяване на ипотека, сключен с нотариален акт № .., т. ..., рег. № ...., дело № ... г. на нотариус с рег. № .... Въззивното решение се обжалва изцяло, което е изрично посочено в касационната жалба.

Насрещните страни – ответницата М. Б. (чрез процесуалния си пълномощник адв. В. М.) и третото лице –помагач на ответницата – „О. българска банка“ („О.“) АД (чрез процесуалния си пълномощник адв. К. И.), в отговорите си на касационната жалба излагат подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата.

При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба на М. и Е. С. е процесуално недопустима в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, с която е отхвърлен предявеният от М. Б. срещу двамата касатори насрещен иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата 5 000 лв. Цената на този иск, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, е до 5 000 лв. и въззивното решение в частта му, постановена по него, не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, като насрещният иск не попада в изключението, визирано в същата разпоредба. Съгласно разпоредбата на чл. 296, т. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение е влязла в сила на датата на постановяването и обявяването му. Освен това касаторите нямат и правен интерес от обжалването на тази част от въззивното решение, тъй като отхвърлянето на предявения срещу тях насрещен иск ги удовлетворява като краен резултат по спора по този иск. По тези съображения, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената нейна процесуално недопустима част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.

В останалата ѝ част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащата на касационно обжалване от тях част на въззивното решение. В частта `и срещу имащата характер на определение част на въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение – в частта му също с характер на определение, с което производството по делото е прекратено по два от исковете на касаторите, жалбата има характера на частна касационна такава. Касаторите поддържат, че въззивното решение било нищожно, недопустимо и неправилно, но излагат неконкретизирани бланкетни оплаквания само за недопустимост, поради нарушение на правилата за родовата и местната (респ. – и функционалната) подсъдност на спора, разглеждане на исковете при нередовна искова молба и при нередовно конституирани страни (единствено в тази връзка се сочи, че третото лице-помагач „О.“ АД не е конституирано като ответник по отделните искове), разгледани били и непредявени искове; както и за неправилност, поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост; т.е. навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателите, също чрез адв. Ж., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) дали съд при отрицателен установителен иск в процеса и отричане на правото на собственост по констативен нотариален акт е длъжен да се произнесе по въпроса: осъществен ли е фактът на волеизявление на кооператорите, обективирано в решение на общото събрание, въз основа на разпределението по чл. 28, ал. 1, т. 5 от ЗЖСК, да е приета окончателната цена на имотите и да са определени припадащите се идеални части от общите части в сградата и от мястото, съответно от правото на строеж; 2) следва ли да разпредели доказателствена тежест съобразно предмета на делото – отрицателен установителен иск, за установяването на факта дали има решението по чл. 35, ал. 1 от ЗЖСК за приемане на окончателната цена на имотите въз основа на разпределението по чл. 28, ал. 1, т. 5 от ЗЖСК и определяне припадащите се идеални части от общите части в сградата и дали допустимо с всички доказателствени средства, включително косвени доказателства, и на коя страна следва да разпредели доказателствената тежест в процеса; 3) по въпроса за наличието на предпоставките на чл. 35, ал. 2 от ЗЖСК за издаване на нотариален акт, в исковото производство по отрицателния иск преценката следва ли да се извърши независимо дали към искането за издаване на нотариалния акт са били приложени всички необходими документи за издаването му; 4) носи ли ответникът по отрицателния установителен иск в процеса доказателствена тежест да проведе пълно обратно доказване срещу титуляря на нотариалния акт, издаден по реда на чл. 537, ал. 2, пр. 3 от ГПК, че нотариалният акт вярно удостоверява правото на собственост, когато с отрицателния установителен иск от ищеца се отрича придобиване на право на собственост по нотариалния акт, издаден по реда на чл. 537, ал. 2, пр. 3 ГПК; 5) за разпределение на доказателствената тежест в процеса от съда по чл. 154, ал. 1 ГПК, за разпределяне на доказателствената тежест в процеса отделно по всеки един иск и по всяко едно възражение на страните; 6) за правната квалификация на исковете – следва да бъде определена съобразно фактите по делото и твърденията, на които ищецът основава своето право, и задължен ли е съдът да се произнесе по правния спор, с който е сезиран с исковата молба; 7) следва ли въззивната инстанция, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 от ГПК, да изложи и собствени мотиви, като обсъди доказателствата и защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство; 8) в какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12, чл. 236, ал. 2 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, осигуряващи постановяване на законосъобразно и справедливо съдебно решение; 9) задължен ли е въззивният съд, при произнасянето по спорния предмет на делото, да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи, възражения и доказателства, както и да изложи мотиви по тях; и 10) дали може в рамките на спор за собственост съдът да се произнася по действителността на постановление за възлагане на недвижим имот от съдебен изпълнител и да прави преценка за допуснати нарушения на закона при извършването на публичната продан, или това се извършва единствено чрез обжалване постановлението за възлагане или атакуването му по исков ред. Касаторите навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първите три въпроса – в противоречие с определение № 101/19.02.2015 г. по гр. д. № 6845/2014 г. на I-во гр. отд., решение № 685/03.11.2010 г. по гр. д. № 1201/2009 г. на III-то гр. отд. и тълкувателно решение (ТР) № 11/2012 от 21.03.2013 г. на ОСГК; четвъртия и петия въпрос – в противоречие с решение № 117/15.10.2018 г. по гр. д. № 4431/2014 г. на I-во гр. отд. и ТР № 11/2012 от 21.03.2013 г. на ОСГК; шестия въпрос – в противоречие с т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК и ППВС № 1/13.07.1953 г.; седмия въпрос – в противоречие с решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д. № 1783/2020 г. на I-во гр. отд. и посочената в него практика на ВКС; осмия въпрос – в противоречие с решение № 60089/02.08.2021 г. по търг. д. № 934/2020 г. на I-во търг. отд. и посочената в него практика на ВКС; деветия въпрос – в противоречие с решение № 59/14.04.2015 г. по гр. дело № 4190/2014 г. на IV-то гр. отд.; и десетия въпрос – в противоречие с определение № 683/22.10.2015 г. по ч. гр. д. № 4764/2015 г. на IV-то гр. отд., решение № 365/22.10.2012 г. по гр. д. № 17/2012 г. на I-во гр. отд. и решение № 153/12.07.2013 г. по гр. дело № 1317/2013 г. на II-ро гр. отд. По отношение на седмия въпрос се навежда и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ГПК, като се поддържа, че по този въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие и с решение № 7/30.06.2020 г. по конст. дело № 11/2019 г. на Конституционния съд (КС). Предвид касационните си оплаквания по чл. 281, т. 2 от ГПК, позовавайки се и на т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, жалбоподателите навеждат и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение.

За да постанови решението си въззивният САС е приел, че първоинстанционното решение на СОС е валидно и допустимо, както и че съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд следва да се произнесе само по оплакванията във въззивната жалба. Съдът е изтъкнал, че в случая оплакванията във въззивната жалба на ищците (сега касатори) се изразяват в това, че: „не са били разгледани и администрирани всички предявени искове“, „не са били конституирани всички активно и пасивно легитимирани страни в процеса“, „били нарушени принципите на подведомственост и подсъдност на предявените искове“, „изготвен бил непълен и неточен доклад по делото“, „не се указала правилно доказателствената тежест на страните“ и т.н. В обобщение въззивният съд е посочил, че в рамките на въззивната жалба от две страници, изложените такива оплаквания са крайно неконкретизирани и общи, на практика са бланкетни – те биха могли да бъдат написани така общо по отношение на всяко едно първоинстанционно съдебно решение. Апелативният съд е намерил, че не се установява нито един от тези пороци, като е приел, че са разгледани предявените от ищците искове, при надлежна активна и пасивна процесуалноправна и материалноправна легитимация, при спазване правилата за подведомственост и подсъдност по ГПК. САС е намерил и че правилно СОС е отхвърлил всички предявени искове, тъй като не са били установени и доказани предпоставките и юридическите факти за уважаването им. Въззивният съд е изтъкнал и че мотивите на първоинстанционния съд са точни и убедителни, и на основание (и по реда на) чл. 272 от ГПК е препратил към тях, за да не ги повтаря излишно. В така приобщените към мотивите на въззивното решение, мотиви към първоинстанционното решение, съдът е приел за установено от фактическа страна следното:

С нотариален акт № .... г. за собственост върху жилище, строено на държавно място от ЖСК „Б.“, касаторът-ищец М. С. е признат за собственик на процесните имоти – апартамент № ..., гараж № .., мазе № .... и таван № ..., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху държавното място, съставляващо парцел І, кв. 174 по плана на [населено място]. С нотариален акт № .... г. е учредена договорна ипотека от ищците М. и Е. С. в полза на третото лице-помагач „О.” АД върху собствените им – процесните недвижими имоти – апартамент № .., мазе № ..., таван № ... и гараж № ..., находящи се в сградата на ЖСК „Б.” в [населено място], за обезпечаване на вземането на банката към Н. М. С. по договор за банков кредит от 05.11.2007 г., в размер на 94 800 лв. На 03.10.2012 г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 1011/2012 г. на Самоковския районен съд, по заявление на кредитора „О.” АД срещу длъжника Н. С. – за дължимите суми по договора за банков кредит от 05.11.2007 г. Въз основа на издадения изпълнителен лист, е образувано изпълнително дело № 20137930400073 по описа на ЧСИ Н. Д., като изпълнението е насочено върху процесните недвижимите имоти, собственост на ипотекарните длъжници – касаторите-ищци М. и Е. С.. След проведени публични продажби, имотите са възложени на ответницата М. Б., както следва: с постановление от 20.04.2017 г. са и възложени процесните таван № ... и гараж № ..., а с постановление от 19.06.2018 г. са и възложени процесните апартамент № ... и мазе № .... С решение от 12.11.2018 г. по гр. д. № 609/2018 г. СОС е отхвърлил жалбата на длъжника Н. С. и ипотекарните длъжници – ищците М. и Е. С. срещу постановлението за възлагане от 19.06.2018 г. С решение от 21.06.2018 г. по гр. д. № 342/2018 г. СОС е отхвърлил и жалбата на ищците М. и Е. С. срещу действия на ЧСИ Д. по проведената публична продан на процесните апартамент и мазе. По ч. гр. д. № 76/2019 г. на СОС, ч. гр. д. № 2178/2019 г. на САС и ч. гр. д. № 903/2020 г. на САС, с влезли в сила съдебни актове са оставени без разглеждане възраженията на ищците М. и Е. С. и на длъжника Н. С. по чл. 423 от ГПК срещу заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК от 03.10.2012 г. С протокол от 12.02.2019 г. ответницата М. Б. е въведена във владение на процесните апартамент № ... и прилежащото му мазе № .... Съдът е обсъдил и гласните доказателства, като според показанията на свидетелката С., ищците и синът им са живеели в процесния апартамент от повече от 15 години, като преди 2-3 години са го напуснали; жилището не било ремонтирано от построяването му, с изключение на стаята на сина на ищците. Според показанията на свидетеля Д., през последните 15-20 години ищците са живеели в процесния апартамент. Според показанията на свидетеля Д., през 2019 г. той е извършил основен ремонт на жилището на ответницата в С., за което тя му е платила около 2 000 лв. Като свидетел е разпитан и ЧСИ Ц., който е извършил въвода в процесния апартамент; същият описва състоянието на имота, като сочи, че всичко в него било разрушено. При така установените факти, съдът е достигнал до следните правните изводи:

Приел е, че двамата касатори са предявили следните допустими искове:

1) Иск с правно основание чл. 496, ал. 3 от ГПК за обявяване за недействителна публичната продан на процесните недвижими имоти. Тази правна квалификация съдът е извел от твърдението на ищците, че собствените им недвижими имоти, ипотекирани за обезпечение на чуждо задължение, са били обект на публична продан, приключила с постановление за възлагане, с което имотите са възложени на ответницата, и въведеното от ищците оспорване действителността на проданта, както и отправеното тяхно искане към съда за обявяване за нищожни на процесните постановления за възлагане. Позовавайки се на т. 3 от ТР № 4/2017 от 11.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е приел, че недействителността на публичната продан по чл. 496, ал. 3 от ГПК може да се релевира чрез самостоятелен установителен иск и чрез възражение на някоя от страните в други производства, както и че оспорване по исков ред на действителността на публичната продан може да се предявява само при условията на чл. 496, ал. 3 от ГПК. Приел е също, че иск за прогласяване нищожност на публичната продан и на постановлението за възлагане законодателят не е предвидил, като е достигнал до този извод предвид и съдържанието на разпоредбата на чл. 496, ал. 3 от ГПК, която изрично забранява оспорване на проданта по исков ред, освен в случаите на чл. 490 от ГПК, когато в проданта е участвало лице, което не е имало право да участва, и когато имотът е възложен на лице, което не е платило цената, и то само ако възлагането не е било обжалвано.

2) Иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че ответницата не е собственик на процесните недвижими имоти. Съдът е приел, че е налице правен интерес за касаторите за предявяването на този отрицателен установителен иск, предвид оспорването от ищците на вещно-правното действие на легитимиращите ответницата постановления за възлагане и твърдението за тяхно самостоятелно право върху процесните имоти, който правен интерес е налице независимо от предявяването от ищците на осъдителния иск за същите имоти. За този си извод съдът се е позовал на ТР № 8/2012 г. от 27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

3) Иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване за установено, че ищците са собственици на процесните недвижими имоти, на основание придобива давност, и за осъждане на ответницата да им предаде владението върху тези имоти.

Съдът е намерил за неоснователни така предявените искове, по следните съображения:

В разпоредбата на 496, ал. 3 от ГПК лимитативно са предвидени основанията, на които може да се оспорва проданта по исков ред, а те са: нарушаване на чл. 490 от ГПК и невнасяне на цената от лицето, на което е възложен имота, когато възлагането не е било обжалвано. Съдът е посочил, че в случая и двете оспорени постановления за възлагане са били обжалвани от ищците в качеството им на ипотекарни длъжници, като в проведеното производство по чл. 435, ал. 3 от ГПК жалбите им са били отхвърлени. С оглед това е приел, че не е налице първата предпоставка на предявения установителен иск по чл. 496, ал. 3 от ГПК. На следващо място е приел, че не се установява и нарушение на разпоредбата на чл. 490 от ГПК, в която са изброени изчерпателно лицата, които не могат да наддават, а това са: длъжникът, неговият законен представител, длъжностните лица от канцеларията на районния съд, служителите на съдебния изпълнител, както и лицата, посочени в чл. 185 от ЗЗД. Съдът е изтъкнал, че ответницата Б., която е закупила процесните имоти на публична продан, не попада в кръга на тези лица по чл. 490 от ГПК, които нямата право да наддават. Приел е, че твърдението на ищците, че ответницата е лице по чл. 185 от ЗЗД, тъй като е съпруга на полицай, е неотносимо към императивната норма на чл. 185, б. „а” от ЗЗД, забраняваща да бъдат купувачи само лицата, които по закон или по назначение на властта управляват или пазят чужди имущества, като е намерил за несъмнено, че ответницата не попада в кръга и на тези лица. Съдът е посочил още, че ищците, които оспорват действителността на публичната продан, не излагат твърдение за невнасяне на цената от ответницата, на която имотите са възложени. С оглед така изложеното, съдът е достигнал до извода, че не са налице основания за недействителност на публичните продажби на процесните имоти по чл. 496, ал. 3 от ГПК, респ. – че искът за обявяване недействителността на публичната продан на процесните имоти е неоснователен. В тази връзка съдът е приел още, че всички наведени в исковата молба възражения за ненадлежно връчване на заповедта за незабавно изпълнение и за липса на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, са неотносими към фактическия състав на иска по чл. 496, ал. 3 от ГПК. Посочил е и че възраженията на всички длъжници по чл. 423 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК са били оставени без разглеждане с влезли в сила съдебни актове.

На следващо място съдът е приел, че след като публичната продан е действителна, постановлението за възлагане е годен придобивен способ по чл. 77 от ЗС и има вещно-прехвърлителен ефект в патримонума на лицето, на което е възложен имота от съдебния изпълнител, а именно – на ответницата Б.. С оглед на това е намерил за неоснователен и предявения от касаторите отрицателен иск за установяване, че ответницата не е собственик на процесните имоти, предмет на постановленията за възлагане.

Съдът е приел и че в резултат на вещно-транслативното действие на постановленията за възлагане, на основание чл. 99 от ЗС ищците са загубили правото си на собственост върху процесните имоти, предмет на публичната продан. В тази връзка са изложени и съображения, че е без значение придобивното основание, на което ищците са били собственици на процесните имоти към момента на издаването на постановленията за възлагане (твърдяната от тях придобивна давност или първоначално соченото разпределение на имотите между членовете на ЖСК по реда на чл. 35, ал. 2 от ЗЖСК), след като това право на собственост е загубено от тях по силата на постановленията за възлагане, с които имотите са придобити от друго лице. Поради това, и реивандикационният иск е намерен за неоснователен.

Съдът е изложил и подробни съображения за недопустимостта на заявените с допълнителна молба от 01.07.2019 г. на ищците, искове за прогласяване за нищожно решението от 20.12.1993 г. на ОС на ЖСК ”Б.” за разпределение на жилищата, и за отмяна на констативния нотариален акт № ... г., както и за прогласяване за нищожен договора за учредяване на ипотека, сключен с нотариалния акт № .... г., по отношение на които искове производството е прекратено.

При така приетото от въззивния съд, включително чрез препращането по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите към първоинстанционното решение, по основанията за допускане на касационното обжалване настоящият съдебен състав намира следното:

При извършената служебна проверка съдът намира, че не е налице основанието за служебно допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 от ГПК – вероятна нищожност на обжалваното въззивно решение. Голословното твърдение на касаторите за нищожност на последното, също не може да обуслови извод за наличието на това основание за допускане на касационното обжалване, като наведените с касационната жалба бланкетни оплаквания, както вече беше посочено, могат да се квалифицират като такива за недопустимост и за неправилност на решението, но не и като такива за нищожност на същото.

Също при извършената служебна проверка, съдът намира, че на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК служебно следва да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното решение – в частта му, имаща характер на определение, с която е потвърдено първоинстанционното решение – в частта му също с характер на определение, с което производството по делото е прекратено по исковете на касаторите за прогласяване нищожност на решението на ОС на ЖСК „Б.“ и на договора за ипотека. Тази част на въззивното решение с характер на определение, следва и да бъде обезсилена по следните съображения: Срещу прекратителната част на първоинстанционното решение касаторите-ищци са подали и отделна частна жалба, по която е образувано ч. гр. д. № 166/2022 г. по описа на САС. По това друго дело САС е постановил въззивно определение № 490/20.02.2022 г., с което е потвърдил първоинстанционното решение в прекратителната част. Въззивното определение № 490/20.02.2022 г. е влязло в сила, тъй като не е допуснато касационното му обжалване с определение № 160/13.07.2022 г. по ч. гр. д. № 1780/2022 г. на II-ро гр. отд. на ВКС. При това положение – при наличието на вече влязъл в сила въззивен съдебен акт, повторното произнасяне с въззивното решение по настоящото дело – по частичното прекратяване на първоинстанцинното производство по посочените два иска за нищожност, се явява процесуално недопустимо.

По отношение на останалата част от въззивното решение, с която са отхвърлени предявените от касаторите допустими искове по чл. 496, ал. 3 от ГПК, по чл. 124, ал. 1 от ГПК и по чл. 108 от ЗС, не са налице основания за допускане на касационното обжалване, като съображенията за това са следните:

При извършената и служебна проверка съдът намира, че тази част на въззивното решение не е вероятно недопустима по смисъла чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, включително предвид бланкетно наведените доводи на касаторите в тази насока – поради нарушение на правилата за родовата и местната (респ. – и функционалната) подсъдност на делото, поради нередовност исковата им молба и поради разглеждане на непредявени по делото искове вместо на предявените. Наличието на това основание за допускане на касационното обжалване не следва и от единственото конкретно наведено съображение за него, – че „О.“ АД не е конституирана като „надлежен“ ответник по делото. С исковата си молба касаторите са насочили искове си по чл. 496, ал. 3 от ГПК, по чл. 124, ал. 1 от ГПК и по чл. 108 от ЗС единствено срещу ответницата М. Б., а „О.“ АД не се явява задължителен другар на същата по никой от тези искове, поради което няма основание банката да участва като ответник в производството по делото; същата е привлечена от ответницата Б. и е конституирана като трето лице – неин помагач.

Формулираните от касаторите процесуалноправни въпроси №№ 7, 8 и 9 са такива по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК – относно мотивирането на въззивното решение, включително при препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК. По тези процесуалноправни въпроси е налице многобройна и трайно установена практика на ВКС, израз на която са и решенията на ВКС, на които се позоват жалбоподателите. В посоченото от тях решение № 59/14.04.2015 г. по гр. дело № 4190/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е прието следното: „Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С приетия през 2007 г. ГПК, правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогична на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.“. В същия смисъл е и посоченото от касаторите решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д. № 1783/2020 г. на I-во гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: „ВКС многократно е имал възможност да разясни, че стриктното приложение на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК е гаранция за постановяване на законосъбразно решение от въззивния съд. Последният е длъжен да обсъди всички правно релевантни твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора. Отделно от това, съдът трябва да анализира събраните по делото доказателства, включително служебно да допусне и изслуша експертиза с цел установяване на релевантен факт, когато е сезиран с оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение. Обсъждането на защитните тези на двете страни по спора, събраните по делото доказателства и приетите въз основа на тях за установени факти следва да бъдат подведени под счетената за приложима законова норма, като тези действия трябва да намерят израз в мотивите на решението. Соченият извод следва директно от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК.“. В третото посочено от жалбоподателите решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д. № 1783/2020 г. на I-во гр. отд. на ВКС е разяснено още и следното: „Съгласно задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, когато потвърждава постановеното от нея решение, не го освобождава от задължението да изготви и собствени мотиви. Той може да препрати към фактическите изводи на първата инстанция, но когато е релевирано оплакване за необоснованост на тези изводи, следва да обсъди това оплакване и да даде отговор защо намира същото за неоснователно. Общият израз, че изводите на първоинстанционния съд се споделят изцяло, без да се обсъдят наведените с въззивната жалба оплаквания във връзка с доказателствата по делото и доводите и възраженията на страните, представлява нарушение на разпоредбата на чл. 236, ал.2 ГПК, която изисква всеки съд да мотивира своя акт, като посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, които следват от тях.“. В същия смисъл и в доразвитие на тази практика, е и служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 50250/17.01.2023 г. по гр. дело № 667/2022 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: „В решението по чл. 271 ГПК въззивният съд е длъжен да обсъди поотделно и в съвкупност доказателствата, събрани пред първата инстанция, когато в жалбата и/или в отговора на жалбата има оплакване за липса на произнасяне по конкретен довод или възражение (от значение за съществото на спора или с доказателствено значение), или за необоснованост на решението или за погрешно приложените в него последици на доказателствената тежест. Въззивният съд е длъжен да извърши самостоятелна преценка на новите доказателства, събрани във второинстанционното производство при условията по чл. 260, ал. 1, т. 5 и 6 и чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК. Той дължи обсъждане само на тези, които обуславят (обясняват) крайния изход на спора. Той не дължи преценка на събрани доказателства по довод или възражение, чиято неоснователност произтича пряко от закона. Той може да основе решението и на недопустими доказателства, събрани от първата инстанция, стига в жалбата или в отговора на жалбата да няма такова оплакване. Той може да основе изводите си и на факти, въведени от страните след преклузия пред първата инстанция, стига в жалбата или в отговора на жалбата да няма такова оплакване. Когато приеме, че следва да потвърди първоинстанционното решение (изцяло или отчасти), той може и да препрати към мотивите на първата инстанциия, но само след като се мотивира защо са неоснователни оплакванията в жалбата или в отговора на жалбата. Когато жалбата е бланкетна и във второинстанционното производство не са събрани нови доказателства, въззивният съд потвърждава решението в обжалваната част, без да се произнася по доводите и възраженията на страните, а не е длъжен да преценява и доказателствата “.

В случая е налице последната хипотеза – оплакванията във въззивната жалба на касаторите-ищци са изцяло бланкетни и във въззивното производство не са събирани нови доказателства, поради което апелативният съд – в съответствие (а не в противоречие) с цитираната практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 272 от ГПК, е отговорил изрично само на бланектните оплаквания, свързани с допустимостта на първоинстанционното решение (че са разгледани предявените от ищците искове, при надлежна легитимация на страните и при спазване правилата за подведомственост и подсъдност по ГПК, за което въззивната инстанция следи и служебно), като относно преценката на доказателствата, установените от тях обстоятелства, доводите и възраженията на страните и правните изводи по спора, е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към подробно обоснованите мотиви на първоинстанциония съд и по този начин ги е приобщил към мотивите към обжалваното въззивно решение и ги е направил свои мотиви. Следователно – при липсата на противоречие с практиката на ВКС, по отношение на процесуалноправните въпроси №№ 7, 8 и 9 в изложението, не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Така мотивираното въззивно решение по никакъв начин не влиза в противоречие и със соченото от жалбоподателите решение № 7/30.06.2020 г. по конст. дело № 11/2019 г. на КС, в което е прието, че разпоредбата на чл. 121, ал. 4 от КРБ изисква всички съдебни актове да бъдат мотивирани; че съдебният акт е мотивиран, когато са известни съображенията за постановяването му; че немотивираният съдебен акт създава конституционно нетърпимо положение; както и че определянето на вида и тежестта на този порок и неговите правни последици се уреждат в процесуалните закони. Следователно, по отношение на седмия въпрос не е налице и наведената от касаторите допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 1 от ГПК.

Поставените от жалбоподателите процесуалноправни въпроси №№ 2, 4 и 5 са такива по тълкуването и приложението на чл. 154, ал. 1, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 от ГПК – относно разпределението на доказателствената тежест в исковото производство и задължението на съда да даде указания на страните за това. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 2 и мотивите към нея от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, включително във връзка с доклада по делото и разпределянето на доказателствената тежест, а само при наличие на обосновано оплакване във въззивната жалба или в отговора на същата. В случая, както стана ясно, въззивната жалба на касаторите-ищци не съдържа конкретни, а още по малко – обосновани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка са разпределението на доказателствената тежест, поради което процесуалноправните въпроси №№ 2, 4 и 5 не са включени в предмета на спора пред въззивният съд, поради което той не е давал разрешение на тези въпроси и те не са от значение за крайния изход на делото, респ. – тези три въпроса не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване – в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

По същите съображения не следва да се допуска и касационното обжалване по процесуалноправните въпроси №№ 1, 3 и 10 („дали съд при отрицателен установителен иск в процеса и отричане на правото на собственост по констативен нотариален акт е длъжен да се произнесе по въпроса: осъществен ли е фактът на волеизявление на кооператорите, обективирано в решение на общото събрание, въз основа на разпределението по чл. 28, ал. 1, т. 5 от ЗЖСК, да е приета окончателната цена на имотите и да са определени припадащите се идеални части от общите части в сградата и от мястото, съответно от правото на строеж“; „по въпроса за наличието на предпоставките на чл. 35, ал. 2 от ЗЖСК за издаване на нотариален акт, в исковото производство по отрицателния иск преценката следва ли да се извърши независимо дали към искането за издаване на нотариалния акт са били приложени всички необходими документи за издаването му“; и „дали може в рамките на спор за собственост съдът да се произнася по действителността на постановление за възлагане на недвижим имот от съдебен изпълнител и да прави преценка за допуснати нарушения на закона при извършването на публичната продан, или това се извършва единствено чрез обжалване постановлението за възлагане или атакуването му по исков ред“). Въззивната жалба на касаторите не съдържа конкретни и обосновани оплаквания, и за такива допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при разглеждането на исковете за собственост, по отношение на които нарушения тези три процесуалноправни въпроса да са от обуславящо значение, респ. – тези въпроси нямат такова значение и за разглеждането и произнасянето от въззивния съд по исковете за собственост (отрицателния установителен такъв и този по чл. 108 от ЗС), които в случая са изцяло обусловени от иска по чл. 496, ал. 3 от ГПК, а не от визираното в постановките на тези три въпроса. Следователно, въпроси №№ 1, 3 и 10 също не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, намерила израз и в посочената и по-горе т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, правната квалификация на иска е служебно задължение на съда, включително на въззивната инстанция. В случая въззивният съд, чрез препращането по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първата инстанция, е възприел дадената от окръжния съд правна квалификация на предявените от касаторите допустими искове по чл. 496, ал. 3 от ГПК, по чл. 124, ал. 1 от ГПК и по чл. 108 от ЗС, поради което шестият правен въпрос („за правната квалификация на исковете – следва да бъде определена съобразно фактите по делото и твърденията, на които ищецът основава своето право, и задължен ли е съдът да се произнесе по правния спор, с който е сезиран с исковата молба“) осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Сочената от жалбоподателите задължителна практика, обективирана в т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК и ППВС № 1/13.07.1953 г., не дава разрешение на този въпрос, респ. – същата съставлява неотносима в случая практика на ВС и ВКС. От друга страна, служебно известната на настоящия съдебен състав практика на ВКС, която е и трайно установена, възприема положителен отговор на въпроса, а именно – съдът следва да определи правната квалификация на исковете съобразно твърденията, на които ищецът основава своето право и правно-релевантните за него факти по делото, като съдът следва да се произнесе по правния спор, с който е сезиран с исковата молба, респ. – по предявените с нея искове. В случая, като е възприел дадената от първата инстанция правна квалификация на предявените по настоящото дело допустими искове на касаторите, въззвният съд не се е отклонил от тази трайно установена практика на ВКС, респ. – разрешил е този правен въпрос в съответствие (а не в противоречие) с нея. Както вече беше посочено, правната квалификация на иска по чл. 496, ал. 3 от ГПК за обявяване за недействителна публичната продан на процесните недвижими имоти съдът е извел от твърденията на ищците, че собствените им недвижими имоти, ипотекирани за обезпечение на чуждо задължение, са били обект на публична продан, приключила с постановление за възлагане, с което имотите са възложени на ответницата, и въведеното от ищците оспорване действителността на проданта, както и отправеното тяхно искане към съда за обявяване за нищожни на процесните постановления за възлагане. Така възприетата правна квалификация, както и изводите на съда, че законодателят не е предвидил иск за прогласяване нищожност на публичната продан и на постановлението за възлагане, а в закона е установен единствено искът за недействителност на проданта по чл. 496, ал. 3 от ГПК – на лимитативно посочените основания в същата разпоредба, забраняваща оспорването на проданта и на влязлото в сила постановление за възлагане по общия исков ред, са съобразени, както с практиката на ВКС, даваща положителен отговор на разисквания правен въпрос, така и с императива на чл. 496, ал. 3 от ГПК, а също и със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 3 от ТР № 4/2017 от 11.03.2019 г. на ОСГТК (на която съдът и изрично се позовал) и в разясненията, дадени в мотивите към ТР № 6/2020 от 20.05.2022 г. на ОСГТК. Също в пълно съответствие с практиката на ВКС – съобразно твърденията и доводите на касаторите-ищци, че те са собственици на процесните недвижими имоти, че ответницата не е техен собственик и че владее същите, съдът е дал и правната квалификация на обусловените искове за собственост – отрицателния установителен такъв по чл. 124, ал. 1 от ГПК и реивандикационния по чл. 108 от ЗС. В обобщение – наведената от касаторите допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не е налице и по отношение на шестия поставен от тях правен въпрос в изложението към касационната им жалба.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК касаторите-ищци дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата `и в настоящата инстанция, в размер 1 400 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение