Определение № 951 от 24.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 506/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. А. К. - чрез адв. М. Т. от АК Бургас, срещу определение № 3116 от 27.11.2024 г., постановено по т. д. № 1477/2024 г. от състав на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, с което е оставена без разглеждане касационната жалба на Д. К. против решение № 291 от 25.03.2024 г. по в. гр. д. № 103/2024 г. на Бургаски окръжен съд. Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно и за връщане на делото на първия тричленен състав на ВКС за произнасяне по основанията за допускане на касационно обжалване. Изразява несъгласие с извода в определението, че обжалваното с касационната жалба въззивно решение е постановено по търговско дело и не подлежи на касационно обжалване с оглед критериите за достъп до касационен контрол по търговски дела. Позовава се на практиката в определение № 537 от 23.11.2016 г. по ч. гр. д. № 4967/2016 г. на ВКС, ІV г. о., и поддържа, че доколкото участва като страна по делото в качеството на физическо лице, а не в качеството на търговец, делото не следва да се квалифицира като търговско и предвид цената на предявения иск, която надхвърля 5 000 лв., касационната жалба следва да се счете за допустима. В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника по частната жалба „Грийнфорд България“ ООД. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.2, изр.2 ГПК. При постановяване на обжалваното определение съставът на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, е констатирал, че е сезиран с касационна жалба против решение на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено решение на Районен съд - Несебър за отхвърляне на предявения от Д. К. срещу „Грийнфорд България“ ООД иск с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД за заплащане на сумата 16 054.02 лв., от която 14 638.90 лв. - заплатени от ищеца 14 бр. лизингови вноски по договор за финансов лизинг № 0321016/12.07.2018 г., и 1 370 лв. - заплатени от ищеца вноски по застраховки „Каско“ и „Гражданска отговорност“. За да остави без разглеждане подадената от Д. К. касационна жалба, съдебният състав е направил извод, че жалбата е процесуално недопустима, тъй като обжалваното с нея въззивно решение е постановено по търговско дело с предмет вземане, произтичащо от абсолютна търговска сделка - договор за финансов лизинг, сключен от търговци - „Грийнфорд България“ ООД (лизингополучател) и „Евролийз ауто“ ЕАД (лизингодател), като претендираната с иска сума е заплатена от ищеца в качеството му на солидарен длъжник, заедно с „Грийнфорд България“ ООД, чийто управител е бил към този момент. Предвид обстоятелството, че жалбоподателят се е задължил при условията на солидарност като управител на дружеството - лизингополучател, съдебният състав е преценил, че същият няма качеството „потребител“ и че правилото на чл.113 ГПК е неприложимо. Обжалваното определение е правилно. С разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (ред. ДВ бр.86/2017 г.) са изключени от обхвата на касационното обжалване решенията на въззивните съдилища по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и по търговски дела с цена на иска до 20 000 лв., с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Критериите за разграничение на делата като граждански и като търговски са изяснени от ОСГТК на ВКС с Тълкувателно решение № 3 от 23.02.2022 г. по тълк. дело № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че търговски са делата, които имат за предмет търговски спор по смисъла на чл.365 ГПК, т. ч. спорове, произтичащи от търговски сделки, дефинирани според предвидените в чл.286, ал.1 и ал.2 критерии - обективен (изброените в чл.1, ал.1 ТЗ абсолютни търговски сделки) и субективен (относителни търговски сделки, сключени от търговец във връзка с упражняваното от него занятие); спорове, които имат за предмет обезпечителни права, отнасящи се до търговска сделка; спорове, при които е налице функционална обвързаност между предмета и търговското качество на страните или сключена от тях търговска сделка. С приемането на ЗИД на ГПК - ДВ бр.100/2019 г. и въвеждане на разпоредбата на чл.113 ГПК преценката на съда дали е гражданско или търговско дело, което има за предмет спор, произтичащ от сключена между търговец и физическо лице сделка (чл.286, ал.2 ТЗ), изисква съобразяване и на обстоятелството дали физическото лице има качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т.1 ЗЗП. Ако при сключване на сделката физическото лице е действало извън рамките на своята търговска или професионална дейност и за цели от частен характер, възникналият по повод на сделката правен спор следва да се разгледа по общия исков реда за гражданските дела, респ. за касационното обжалване на въззивното решение по спора следва да намерят приложение правилата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК за достъп до касационно обжалване по търговски дела. Преценката на потребителското качество е винаги конкретна, като при извършването й следва да се има предвид и практиката на Съда на ЕС (решение от 30.05.2013 г. по дело С-488/11 г., решение от 03.09.2015 г. по дело С-110/14, решение от 04.10.2018 г. по дело С-105/17, определение от 19.11.2015 г. по дело С-74/15 и др.), според задължителните тълкувания в която понятието „потребител“ има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се установи дали разглежданото договорно отношение се вписва в дейности, външни за упражняването на дадена професия или дейност. Предмет на обжалване с подадената пред първия тричленен състав на ВКС касационна жалба е решение на въззивен съд, с което е разрешен спор, възникнал по повод на сключен между търговци договор за финансов лизинг, представляващ абсолютна търговска сделка по чл.1, ал.1, т.15 ТЗ. Предвид правния режим на сделката и търговското качество на страните по нея правилен е изводът на първия тричленен състав, че спорът по делото е търговски, респ. че обжалваното с касационната жалба решение е постановено по търговско дело. Обстоятелството, че ищецът - настоящ жалбоподател, участва в делото като физическо лице, а не като търговец, не променя извода за търговски характер на разрешения с обжалваното решение правен спор. В мотивите към въззивното решение се съдържа извод, че договорът за лизинг е сключен от „Грийнфорд България“ ЕООД, представлявано от управителя Д. К., който е бил и едноличен собственик на капитала на същото дружество към момента на сключване на договора. След като ищецът - жалбоподател е поел солидарна отговорност за задълженията на дружеството, изпълнявайки функциите на негов управител и притежавайки еднолично неговия капитал, правилно първият тричленен състав е приел, че той няма качеството „потребител“ и че правилото на чл.113 ГПК е неприложимо. Тясната функционална връзка на ищеца с дружеството - лизингополучател и с осъществяваната от същото търговска дейност не позволява да се направи извод, че жалбоподателят е участвал в договора за финансов лизинг като физическо лице за цели извън неговата професионална и търговска дейност. Поради това доводът в частната жалба за неправилно отричане на качеството „потребител“ е неоснователен. Обосноваването в частната жалба на приложимостта на чл.113 ГПК с практиката в определение № 537/23.11.2016 г. по ч. гр. д. № 4967/2016 г. на ВКС, ІV г. о., е неуместно, тъй като това определение е част от съществувалата до приемане на Тълкувателно решение № 3/23.02.2022 г. по тълк. д. № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС противоречива съдебна практика и не следва да се взема предвид. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,