Определение № 4957 от 31.10.2024 г. на ВКС по д. № 5266/2023 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 4957 гр. София, 31.10.2024 г. Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди двадесет и четвърта година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА ТАНЯ ОРЕШАРОВА като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 5266 от 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. П. Н., чрез адв. К. Г., срещу въззивно решение № 191 от 10.08.2023 г., постановено по в. гр. д. № 168/2023 г. по описа на Окръжен съд – М., с което е потвърдено решение № 260006 от 20.03.2023 г., постановено по гр. д. № 1590/2020 г. на Районен съд – М. в частите, с които: 1/ на основание чл. 30 ЗЗД са унищожени договор за продажба на наследствени права, рег. № ***, акт ***, *** от 17.02.2020 г. на нотариус В. Т. и договор за продажба на наследствени права, рег. № ***, ***, *** от 27.02.2020 г. на нотариус Б. П.а, като сключени поради заплашване, по предявените от Г. М. Г. против Г. П. Н. искове; 2/ на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на Г. П. Н., че Г. М. Г. е собственик на конкретно посочени в решението идеални части от процесните имоти, като ответникът Г. П. Н. е осъден да предаде владението и да отстъпи собствеността на ищеца Г. М. Г. по отношение на тези имоти; 3/ на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост върху недвижим имот ***, ***, рег. № ***, дело *** от 18.03.2020 г. на нотариус Б. П.а. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, като искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните въпроси: 1/ „Необходимо ли е съдът да установи кога е осъществена принуда върху волята на продавача Г. М. Г.?“; 2/ „Когато липсват безспорни доказателства принудата да е осъществена преди сделката, допустимо ли е съдът сам да определи момента на осъществяването на заплаха?“; 3/ „Следва ли съдът да изследва дали без тази заплаха Г. М. Г. би извършил продажбата на наследствените си права? След като е доказано реално плащане на продажната цена (материален интерес за продава), това изключва ли като мотив за продажбите принудата?“. Касаторът поддържа доводи, че поставените въпроси са от съществено значение за прилагането на закона и уеднаквяването на съдебната практика при разглеждането на дела с предмет унищожаемост на договор. Едновременно с това жалбоподателят се позовава на противоречие с практиката на ВКС (без да я отнася към конкретен въпрос), обективирана в решение ***061 от 27.07.2021 г. по т. д. № 232/2020 г. на II т.о., решение № 136 от 30.10.2020 г. по гр. д. № 4746/2019 г. на III г.о., решение № 222 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 4594/2016 г. на IV г.о., решение № 125 от 12.07.2013 г. по т. д. № 910/2012 г. на II т.о., решение № 1116 от 01.10.1999 г. по гр. д. № 24/1999 г. на III г.о., определение № 663 от 10.10.2013 г. по т. д. № 1197/2013 г. на II т.о., решение № 379 от 12.05.2003 г. по гр. д. № 921/2002 г. на II г.о. и решение № 50029 от 07.07.2023 г. по гр. д. № 2279/2022 г. на I г.о. Касаторът поддържа също така наличието на основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по жалбата Г. М. Г., чрез адв. Н. В., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Въззивният съд е установил, че пред първата инстанция са били предявени в условията на алтернативност следните искове: с правно основание чл. 26 ЗЗД – за прогласяване нищожност на двата договора за продажба на наследствени права поради противоречие със закона, поради накърняване на добрите нрави, поради липса на съгласие, за унищожаване на същите договори поради измама - чл. 29 ЗЗД, за унищожаването им поради заплашване - чл. 30 ЗЗД, чл. 108 ЗС и чл. 537, ал. 2 ГПК. С първоинстанционното решение исковете по чл.26 и по чл.29 ЗЗД са отхвърлени като неоснователни и в тази част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Уважени са исковете по чл.30 ЗЗД, чл.108 ЗС и чл.537, ал.2 ГПК и само тази част от решението на първата инстанция е предмет на въззивното производство. Намерил е за установена следната фактическа обстановка: ищецът Г. М., заедно със своя брат са наследници на М. Г. и М. К., които са притежавали в собственост недвижим имот в гр. М.; след тяхната смърт ищецът е останал да живее в наследствения си имот, като отдавал под наем различни помещения в него на различни лица, едно от които е ответникът; на 17.02.2020 г. между страните по делото е сключен договор за продажба на наследствени права, по силата на който Г. М. продава на Г. П. всички свои права и задължения, които е придобил чрез наследяване от М. К., за сумата от 9000 лв., за което продавачът е заявил, че е получил същата изцяло и в брой от купувача преди подписването на договора; на 27.02.2020 г. страните подписали и договор за продажба на наследствени права, с който Г. М. продава на Г. П. цялото си наследство, като съвкупност от права и задължения, които е придобил от баща си М. Г., за сумата от 200 лв., за която продавачът също е заявил, че е получил изцяло и в брой; от 21.09.2021 г. ищецът е настанен в дом за възрастни хора; ищецът е забавял плащането на консумативите за ток и вода в имота, като тези разходи били заплатени от ответника по делото. Изложената фактическа обстановка е посочена като безспорна между страните. Като спорни са отделени въпросите дали сключените договори за продажба на наследствени права са сключени след заплаха от страна на ответника към ищеца и от тук основателни или не са исковете. От правна страна въззивният състав е съобразил, че за да бъде осъществен съставът на чл. 30 ЗЗД, освен непозволени и противоречащи на закона или морала действия, извършени от едната страна по договора, законът изисква тези действия да са предизвикали основателен страх у другата страна, който да е оказал въздействие върху нея при подписването на договора. Взел е предвид и съдебна практика, съгласно която при заплашването увреденият съзнава естеството на сделката, но я сключва, за да избегне последици, които той счита за по-неблагоприятни. Съдът е анализирал двете групи свидетелски показания – от една страна, показанията на св. С. М. – брат на ищеца, и на св. Т. К., живяла в имота, а от друга страна – показанията на св. К. И. – съпруга на ответника, свидетелят Ц. Г. и неговата съпруга М. Б., св. С. Г. /брат на Ц./ и св. С. Г.. От показанията на св. С. Г. счел за установено, че: той е изпращал суми за издръжка на брат си чрез трето лице; ищецът по делото се е обърнал към него за помощ, като му е разказал, че е продал наследствените си права от имота на ответника, който е заплатил консумативите за ток и вода за цялото жилище и като гаранция, че тези пари ще му бъдат върнати е поискал да му продаде наследствените си права от имота; брат му е споделил, че ответникът е отправял заплахи към него и дъщерята на свидетеля, което предизвикало страх в ищеца под влиянието на който сключил сделките; самият той е търсен от ответника да му продаде и неговите части от имота за сумата от 20000 лева. От показанията на св. Т. К., която е бивша наемателка на ищеца по делото, е приел за установено, че последната често посещавала дома на ищеца; един ден в дома му чула отвън „тъпардия“ и как ответникът му се кара да подпише документи като му препише къщата; чула е да „заплашва Г., че ще го унищожи, че ще го пребие ако не подпише“, както и че ответникът и още едно лице се уговарят как да вземат къщата на ищеца със сила. От показанията на другата група свидетели съдът е приел за установено, че: ответникът и съпругата му платили просрочените сметки за жилището; ответникът е поискал сумата от 300 лева назаем от свидетелите за такси по прехвърлянето на имота; последните били извикани изрично от ответника и са присъствали на броенето на сумата от 9000 лева. Изрично е посочено, че св. С. Г. пресъздава само деня на изповядване на сделката, но няма възприятия за времето преди нея и за отношенията между страните. Въззивният състав е намерил, че следва да се възприемат показанията на всеки един от свидетелите, като възпроизвеждащи лични впечатления. След преценка на свидетелските показания е формирал извод, че в действителност на ищеца са му изплатени сумите от 9000 лв. и от 200 лв. за продажба на наследствените му права от жалбоподателя преди изповядване на сделката, което се потвърждава от втората група свидетели. От първата група свидетели и най-вече от показанията на св. Т. К. е приел, че преди да вземе това решение за продажба, ищецът е бил мотивиран със заплаха и закани от страна на жалбоподателя; същият е бил малтретиран и по този начин в него са възбудени страхови представи, в нарушение на добрите нрави, да извърши процесните продажби на наследствени права. В тази връзка въззивната инстанция е обобщила, че така сключените договори са осъществени под заплаха, поради което подлежат на унищожение, тъй като ищецът е бил принуден да ги сключи след възбуждане на основателен страх за себе си и близките от ответника. Изтъкнал е, че искът е предявен в тригодишния преклузивен срок по чл. 32, ал. 2 ЗЗД и като основателен, правилно и законосъобразно е бил уважен, поради което и атакуваното в тази част първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено. Вследствие от изхода на този иск, като основателно е преценено и уважаването на исковете с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 537, ал. 2 ГПК, в която част жалбата също е намерена за неоснователна. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В случая поставените от касатора материалноправни въпроси, като свързани с приложението на чл. 30 ЗЗД, се явяват релевантни за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и обосновават общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. Не е удостоверено обаче основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК доколкото касаторът не се позовава на практика на ВКС, даваща тълкуване, различно от приетото с въззивното решение, а част от съдебната практика, на която той се позовава, е неотносима към процесния случай, доколкото в нея е даден отговор на различни от поставените в настоящото дело правни въпроси. Същевременно нормата на чл. 30 ЗЗД е ясна и не поражда трудности при тълкуването и прилагането й от съдилищата. По приложението и е формирана богата и трайно непротиворечива съдебна практика, вкл. и на Върховен касационен съд / пр.: решение № 222/07.12.2017 г. по гр. д. № 4594/2016 г., IV гр. о.; Решение № 38 от 12.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 532/2008 г., II г. о., ГК, и др./, която е в смисъл, че заплашването като основание за унищожаване на сделка включва във фактическия си състав следните елементи: да е сключена сделка; едната страна по нея да я сключва въз основа на страхови представи за предстояща злина, причиняването на която зависи от заплашващия; тези страхови представи да са предизвикани от другата страна или от трети лица; възбуждането на страховите представи да е в нарушение на добрите нрави, които подлежат на пряко главно доказване в процеса от страната, позоваваща се на недействителността й. Освен това, за да настъпят целените с оспорването й и разпоредени от закона правни последици заплахата трябва да е значителна - да се отнася до съществени лични или имуществени интереси на заплашвания или на негови близки и чрез нея да се въздейства върху волята на това конкретно лице. Критерият за преценка дали използваните средства на психическа принуда са възбудили основателен страх е винаги обективен и абстрактен, а субективните качества, нервната система и реактивната способност на заплашвания са ирелевантни. С оглед приетите за установени факти по делото с тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил. По въпросите не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото отговорът им се съдържа в уеднаквената практиката на ВКС по приложението на чл.30 ЗЗД, с която въззивното решение е съобразено. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват. В настоящия случай ответната страна е защитавана при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Следователно в тежест на касатора е да заплати на адв. Н. В. сумата 1 200 лева – определено от съда адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата инстанция безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. на ответната страна във връзка с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,