Определение № 3666 от 14.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 387/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. В. М., чрез адв. И. И., против решение № 1126 от 11 октомври 2023 г., постановено по в.гр.д. № 1288/2023 г. по описа на Окръжен съд Варна, с което се потвърждава решение № 1000 от 23 март 2023 г., постановено по гр.д. № 7292/2022 г. по описа на Районен съд Варна, с което предявеният от С. В. М. срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на незаконно водено срещу ищеца наказателно производство по описа на ІV РУ-ОД на МВР-В., а впоследствие образувано н.о.х.д. № 5147/2020 г. по описа на Районен съд Варна и в.н.о.х.д. № 1041/2021 г. по описа на Окръжен съд Варна, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, е отхвърлен за разликата над 500 лева до претендираните 12000 лева, ведно със законната лихва, считано от 30.11.2021 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК – решението е произнесено в противоречие с константната практика на ВКС и със събраните по делото доказателства, както и в нарушение на правилата, установяващи причинно-следствената връзка между събитията и установените факти. Твърди се, че не са съобразени реално претърпените от ищеца неимуществени вреди – заклеймяването му в обществото чрез нарушаване на социалните връзки и статус, влошаване на семейните отношения, засегнатата чест и достойнство, ограниченията в професионалния живот. Съдът не взел предвид, че се касае за съдебен процес срещу млад човек и за обвинение в тежко умишлено престъпление. В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът Прокуратурата на Република България не представя отговор на касационната жалба. Във въззивното решение се приема за установено, че срещу М. е било образувано досъдебно производство № 2137/2020 г. по описа на IV РУ - ОД МВР-В. и впоследствие обвиняемият е предаден на съд за евентуално извършено от него на 26.04.2020 г. престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 и т. 7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 НК. С присъда от 01.07.2021 г., постановена по н.о.х.д. № 5147/2020 г. по описа на Районен съд Варна, М. е бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение, а с определение от същата дата съдът е отменил и наложената на подсъдимия мярка за неотклонение „подписка“. Първоинстанционната присъда е протестирана и с решение от 30.11.2021 г. по в.н.о.х.д. № 1041/2021 г. на Окръжен съд Варна е потвърдена. От справката за съдимост на М. става ясно, че той е осъждан четири пъти. Две от осъжданията касаят присъда и одобрено от съда споразумение за извършени от М. престъпления отново против собствеността – грабеж и кражба, извършени в периода 18.11.2021 г. и 13.10.2020 г.-23.01.2021 г., като наказателните производства за тези престъпления са водени в периода на горепосоченото досъдебно производство и съдебни производства, по които М. е оправдан. По делото е разпитана като свидетел майката на ищеца Й. М.. Същата заявява, че в периода 2019 г.-2021 г. синът й живеел в дома й. Една вечер излязъл с буса на баща си, но бил задържан от полицията и едва на другия ден семейството му узнало за това. Твърди, че синът й имал добър имидж в селото, но след тази случка бил разстроен и отчаян, защото казвал, че не е сторил нищо. Хората в селото започнали да странят от него, тъй като го смятали за престъпник. За състоянието си ищецът не е ползвал медицинска помощ. Инцидентът обаче го очернил в селото, ищецът се затворил в себе си, не излизал и не се събирал с никого заради тази случка. Посочва, че и друг път синът й е бил осъждан, за което му била отнета шофьорската книжка. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелката в частта им, в която посочва, че синът й се ползвал с добро име в селото, тъй като това е оценъчно съждение, а не свидетелство за конкретен факт. Не са кредитирани показанията и в частта им, в която свидетелката заявява, че след привличането му като обвиняем по процесното досъдебно производство и в течение на воденото против него наказателно преследване ищецът бил разстроен и отчаян, тъй като от приложената справка за съдимост на ищеца става ясно, че в периода след привличането му като обвиняем за евентуално извършеното от него на 26.04.2020 г. престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 и т. 7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 НК до влизането в сила на 30.11.2021 г. на оправдателната присъда ищецът е извършил три други престъпления, две от които тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК – квалифицирана кражба и грабеж, за които е осъден. От правна страна съдът най-напред е разяснил характера на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и е посочил, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и причинените вреди, като причинната връзка не се предполага, а трябва да бъде доказана от ищеца. Обезщетението се определя съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД – по справедливост, а това изисква цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за съдържанието на неимуществените вреди. Съдът се е позовал на трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, според която страхът, стресът и негативните изживявания при незаконно повдигнато обвинение са общоизвестен факт и вредите неизбежно следват по човешка презумпция, при което е нормално да се приеме, че по време на наказателното производство незаконно обвиненото в извършване на престъпление лице е изпитвало притеснения, неудобство и несигурност. Преценявайки съдържанието на доказаните в процеса неимуществени вреди, техния интензитет и проявление във времето, съдът е съобразил продължителността на наказателното производство, което в случая е продължило около година и половина в досъдебна и съдебна фаза, характера и тежестта на незаконното обвинение – за престъпление, което е тежко по смисъла на НК, взетата спрямо ищеца най-лека мярка за неотклонение „подписка“, с която не е бил засегнат ежедневния му живот. Като е преценил цялостното отражение на обвинението върху правната сфера на ищеца, съдът е съобразил обстоятелството, че липсват доказателства, установяващи М. да е търпял негативни изживявания с висок интензитет по време на наказателното производство, както и да продължава да търпи някакви негативни последици, които да са резултат от незаконното обвинение. Отчетен е фактът, че в хода на наказателното преследване против ищеца са водени и три други наказателни дела за извършени от него в този период три други престъпления, две от които тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК (квалифицирана кражба и грабеж), за извършването на които в същия този период е била ангажирана и реализирана наказателната му отговорност. Съдът е стигнал до извода, че тези обстоятелства сочат нисък интензитет на негативните изживявания у ищеца, които не са се отразили по никакъв начин на обичайния му, възприет от него, начин на живот през процесния период. С тези съображения е прието, че справедливото обезщетение за вредите е в размер на 500 лева. Касационният съд приема, че не са налице определените в закона предпоставки за допускането на касационното обжалване. Поставеният въпрос относно критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ е намерил своя отговор в трайната практика на ВКС. Според възприетото в нея справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, продължителност и степен на интензитет, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, причиняването на здравословни увреждания, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди, като критерий за преценка е въведен и дългият несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, както и характерът на престъплението по повдигнатото обвинение. В конкретния случай въззивният съд при определяне на справедливото обезщетение се е ръководил от изброените критерии. Съобразил е, че се касае за обвинение в тежко умишлено престъпление, за което обаче наказателното производство е приключило за по-малко от две години – срок, съответстващ на разумния при подобно обвинение. Съдът е отчел, че на ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение – „подписка“, поради което той не е търпял някакви съществени ограничения в ежедневието си. Въззивният състав е изследвал събраните по делото доказателства и е посочил, че освен обичайните неудобства, свързани с воденето срещу едно лице наказателно преследване, в случая не са доказани негативни изживявания с висок интензитет. От възприетата по делото фактическа обстановка не се установява, нито ищецът в исковата молба е твърдял вследствие на конкретното наказателно производство да е получил определени заболявания или траен психически дискомфорт, който не е преодолян. Не са събрани доказателства, които да потвърждават причинно-следствената връзка между наказателното производство и невъзможността на ищеца да си намери работа – напротив, според св. М. синът й е станал строител заедно с баща си. Не са посочени доказателства и за това, че обвинението е оповестено публично и е станало достояние на широк кръг лица, от което репутацията на ищеца в обществото да е пострадала. Поради недоказаността на тези обстоятелства те не са отчетени от съда при определянето на размера на търсеното обезщетение. Следва да се отбележи и че по време на производството, от което се претендират вреди, срещу М. са водени други наказателни производства, завършили с осъждането му за кражба и грабеж, както и производство за престъпление по чл. 343в, ал. 3, вр. ал. 1 НК, завършило със споразумение, с което същият е признат за виновен. При паралелно водени наказателни производства неизбежно подсъдимият търпи негативни изживявания от всяко едно от тях. В този смисъл вредните последици, причинени от всяко отделно производство, не могат да бъдат разграничени, особено като се вземе предвид, че в случая има три обвинения за тежки умишлени престъпления. Тъй като другите висящи наказателни производства са част от цялостната фактическа обстановка, съдът ги е отчел, а те несъмнено обосновават определяне на по-нисък размер на обезщетението. Освен това съдебният състав е съобразил, че ищецът е признат за виновен за извършени в процесния период други сходни престъпления на това, за което е оправдан. Това обстоятелство силно разколебава тезата, че същият е станал затворен в себе си, не бил деен като преди и изпаднал в напрежение и безпокойство, респективно не обосновава търпени болки и страдания с голям интензитет, както е приел и въззивният съд. Всичко изложено налага извода, че по поставения въпрос липсва противоречие с практиката на ВКС и касационно обжалване не следва да се допуска. Въпросът следва ли при определяне на обезщетението да се разделят претърпените неимуществени вреди съобразно интензитета на воденото наказателно производство – досъдебно, съдебно и въззивно производство, като присъденото обезщетение по справедливост да бъде в пъти по-малко от съдебната практика на ВКС, е некоректно формулиран. На първо място, никъде в мотивите на въззивното решение не е направено такова разделяне. Досъдебното и съдебното производство са двете фази на наказателния процес, през цялата продължителност на който лицето е преследвано за извършването на дадено престъпление – т.е. през цялото време то търпи негативни последици в качеството на обвиняем (в досъдебната фаза), респ. на подсъдим (в съдебната фаза). Затова и при определяне на обезщетението съдът изчислява общата продължителност на наказателното производство, взема предвид тежестта на обвинението, дали са наложени мерки за процесуална принуда, какви са и в каква степен са ограничи правата на лицето, както е сторено и в случая. На последно място, водеща при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ е съвкупната преценка на обстоятелствата в конкретния случай. Съдебната практика по сходни казуси може да се ползва като ориентир, но уеднаквяване между отделните случаи не може да има. Касаторът освен това не цитира конкретна такава съдебна практика, с която въззивното решение да е в противоречие. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което е бланкетно посочено, без да се формулира правен въпрос, за който да се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,