Определение № 806 от 12.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1557/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/- А. Д. и К. М., чрез адв. К.М. срещу решение №160 от 11.03.2024г., постановено по в.т.д. №432 по описа за 2022г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №260122 от 14.02.2022г., постановено по т.д. №1065/2017г. по описа на Софийски градски съд, като е осъден въззивникът „КТБ“ АД /н/ да плати по сметка на САС сумата 278 766.79 лева държавна такса. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете, предявени по реда на чл.57, ал.3 ЗБН от касатора срещу И. А. З. и А. М. П. за осъждането им да платят при условията на солидарност, евентуално при разделност на сумата 4 604 760 евро, представляваща обезщетение за претърпени от банката имуществени вреди от неизпълнение на задълженията на ответниците като „администратори“ на „КТБ“ АД, допуснати при сключване на договор за банков кредит от 07.08.2013г. с „Чалиндж Кепитъл България“ ЕАД /сега заличен/, както и предявените срещу Г. П. Х. и А. М. П. искове за солидарно осъждане, евентуално разделно осъждане да платят сумата 2 521 800 евро, представляваща обезщетение за претърпени от банката имуществени вреди от неизпълнение на задълженията им като „администратори“ на „КТБ“ АД при сключване на договор за банков кредит от 22.10.2012г. с „Чалиндж Кепитъл България“ ЕАД /сега заличен/, като е осъден ищецът да плати държавна такса в размер на 557 533.59 лева по сметка на СГС. В касационната жалба се твърди, че въззивното решението е недопустимо /съдът не се е произнесъл по евентуално предявените искове и не е изложил мотиви по иска срещу единия от ответниците/, а по същество неправилно- постановено при нарушение на процесуалните правила и материалния закон и необоснованост, поради което следва да се обезсили и върне за ново разглеждане, евентуално отмени, като се постанови ново решение за уважаване на исковете. Касаторът счита, че съдът не е обсъдил всички доказателства, игнорирал е част от тях, вкл. заключения на експертизи и не е изложил собствени мотиви в подкрепа на извода си за неоснователност на исковете. Намира за необосновани изводите на съда за наличие на обезпечения по процесните договори за банков кредит, за липса на доказателства за неспособност на кредитополучателя да плаща задълженията си преди 20.04.2014г., както и за липса на доказателства за вреда за банката. Намира, че в тежест на ответниците е да докажат, че длъжникът „Чалиндж Кепитъл България“ ЕАД е имал имущество на стойност, от която банката да може да се удовлетвори. Акцентира на факта, че вземанията по договорите за кредит са погасени на основание чл.739, ал.1 ТЗ поради постановяване по отношение на длъжника на решение по чл.632, ал.4 във вр. с ал.1 ТЗ, като цитира задължителна съдебна практика, съгласно която е безпредметно провеждане на процедура по предявяване на вземанията в хипотезата на чл.632, ал.1 ТЗ. Поддържа твърденията си, че настъпването на вредите, за чието обезщетяване се претендират процесните суми, е в пряка причинна връзка с виновното поведение на ответниците при договарянето и отпускането на кредитите. Претендира присъждане на разноските за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поставя правни въпроси, за които твърди, че са от значение за изхода на делото /разрешени са от въззивния съд и са обусловили правните му изводи/: „1. Длъжен ли е въззивният съд при упражняване на правомощията си като инстанция по същество да осъществи същата дейност каквато първоинстанционния съд?; 2. Задължен ли е въззивният съд да обсъди представените и приети пред въззивната инстанция доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК?; 3. Допустимо ли е съдът да направи извод въз основа на заключение на вещо лице, без да са налице данни за такъв извод в самото заключение и следва ли експертизата да бъде обсъдена с всички доказателства по делото?; 4. Следва ли да се приеме за доказан факта на настъпили за банката кредитор вреди в хипотезата на приключило производство по несъстоятелност на длъжника кредитополучател с постановено решение на основание чл.632 ал.1 във вр. с чл.632, ал.4 ТЗ?“, като поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/08.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и цитираната практика по чл.290 ГПК /по първи и втори въпрос/; решение по т.д. №684/2019г., ІІ т.о. /по трети въпрос/ и решение по т.д. №2272/2020г., без посочени колегия и отделение на ВКС /по четвърти въпрос/. Поддържа и твърдение за очевидна неправилност на обжалваното решение, като излага доводи, че правните изводи са в противоречие с изложената правна и фактическа обстановка и в явно противоречие с правилата на формалната логика. Ответникът И. А. З., чрез адв.В.Ж. оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на сочените основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за законосъобразността и обосноваността на изводите на решаващия съдебен състав, респ. правилността на обжалвания съдебен акт. Ответникът А. М. П. оспорва касационната жалба, като излага доводи за липсата на сочените основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Счита, че обжалваният съдебен акт е правилен и следва да бъде оставен в сила. Ответникът Г. П. Х. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл.57, ал.3 ЗБН, въззивният съд след анализ на доказателствата намира, че не се установява фактическия състав на специалната деликтна отговорност за вреди на ответниците в качеството им на бивши администратори в „КТБ“ АД. Решаващият съдебен състав приема за безспорно, че към момента на сключване на процесните договори за кредит между „КТБ“ АД и „Чалиндж Кепитъл България“ АД от 07.08.2012г. и 22.10.2012г., ответниците Х. и З. са били членове на УС, а ответникът П.- прокурист, т.е. попадат в обхвата на §1, ал.1, т.2, б.“а“ и б.“в“ от ДР на ЗБН, но счита, че не се доказват твърдените нарушения на задълженията им при сключване на процесните договори за банков кредит, нито че в резултат от тези нарушения са настъпили твърдените имуществени вреди за банката. Въззивният съд анализира Правилника за кредитната дейност на банката, регламентиращ условията и реда на проучване, разрешаване, сключване, управление, отчет и контрол на кредитните сделки и по-специално разпоредбите на чл.45, ал.1 и ал.2, съгласно които вземането на управленското решение за сключване на договор е на база проекто-договори по кредитната сделка, парафирани от кредитния специалист, юрисконсулта от Централно управление на банката, началника на управление „Кредитиране“. Намира, че прегледа на цялостната документация и съответствието и с изискванията на правилника, както и анализа и преценката на риска са предоставени на различните служители от оперативни и спомагателните звена, посочени в Правилника, а предложението за формиране на голяма експозиция е комплектовано със становищата на длъжностните лица. С оглед изложеното счита, че за да се приеме неизпълнение на задълженията на ответниците следва да се установи, че положително решение за сключване на процесния договор е взето при липсата на изискуемите се от Правилника за кредитната дейност документи, докато от данните по делото е видно, че са изпълнени изискванията за предоставяне на становища от Управление „Кредитиране“ и Дирекция „Кредитен риск“; че е изпълнено и изискването по чл.45, ал.3 от Правилника за решение на управителният съвет поради формиране на голяма експозиция. Съдът намира, че неизпълнение на задълженията на ответниците да управляват и да се грижат за имуществото на банката би било налице в случай на вземане на решение за сключване на договора въпреки дадено отрицателно становище от съответните специалисти или при пренебрегване на Управителния и Надзорния съвет в случаите на чл.45, ал.3 и ал.4 от правилника, при лоша оценка на риска и изначално предвидима невъзможност за възвръщаемостта от страна на кредитополучателя. Приема, че от доказателствата се установява спазването на процедурата по изготвянето и предоставянето за проучване на компетентните управителни органи на становищата на служителите в съответните звена; провеждане на процедура съобразно вътрешните правила за отпускане на кредити, вкл. извършване на предварителен и текущ финансов и правен анализ за кредитополучателя; анализ от служител на Дирекция „Кредитен риск“ на предоставените документи и събраните сведения относно общото финансово състояние на кредитоискателя, кредитната му задлъжнялост, предмета и целта на кредитирането, предлаганото обезпечение, икономическата свързаност на кредитоискателя, както и резултатите от правния анализ. Апелативният състав, след анализ на чл.21, ал.1 от Правилника за кредитната дейност относно управлението на кредитния риск, стига до извод, че няма данни към момента на сключването на договорите за кредит да са били налице предпоставки, водещи до увеличаване на кредитния риск, които да са били пренебрегнати от ответниците, в това число анализите в кредитното досие да са сочили данни за неспособност на кредитополучателя да плати /кредитният рейтинг на кредитополучателя е бил „А“- нисък риск/. Въззивният съд счита, че дори да се приеме, че ответниците са допуснали нарушения при сключването на договорите за кредит, не се установява друг елемент от фактическия състав на управленския деликт по чл.57, ал.3 ЗБН – причинна връзка между вреда за банката и противоправното поведение. Приема, че по отношение на кредитополучателя е било открито производство по несъстоятелност, което е приключило преди предявяването на настоящите искове – с прекратяване на производството по реда на чл.632, ал.4 ТЗ и заличаване на длъжника. Излага аргументи, че в производството по несъстоятелност банката-кредитор може да се удовлетвори изцяло или частично за своите вземания, като едва след провеждане на това производство ще е налице настъпването на вреда - в случай на неудовлетворяване на вземанията, на основание чл.739, ал.2 ТЗ и ако не са налице изключенията, посочени в тази норма. Счита, че до приключване на производството по несъстоятелност не може да се приеме, че има вреда и какъв е нейният размер. Решаващият състав приема, че в конкретния случай „КТБ“ АД не е поискало да бъде конституирано като кредитор в производството по несъстоятелност на длъжника „Челиндж Кепитъл България“ ЕАД и не е предявила вземанията си, респ. бездействието е довело до погасяване на същите - чл.739, ал.1 ТЗ. Поради бездействието от страна на банката не може да се направи извод за пряка, единствена и непосредствена причинно-следствена връзка между поведението на ответниците и впоследствие настъпилата вреда, която се изразява в погасяване на непредявеното вземане. Съдът намира за неоснователно възражението за твърдяната от ищеца несъбираемост на вземанията, респ. по каква причина от страна на банката не са предприети каквито и да било действия по делото по несъстоятелност на кредитополучателя „Чалиндж Кепитъл България“ АД. Счита, че не са ангажирани доказателства,че въпроса за финансовото състояние на длъжника е бил поставен на вниманието на ръководните органи на банката, но дори да се приеме, че финансовото състояние на дружеството е било влошено, то предявяването на вземанията на банката и съответно приемането им в производството по несъстоятелност биха дали право на банката да предяви отменителните искове по чл.646 и чл.647 ТЗ при наличието на останалите основания за това. Предявяването на вземанията на банката в производството по несъстоятелност би дало право на същата да участва в избора на синдик на дружеството като по този начин повлияе върху процесуалната активност на същия при действията му по събиране на вземанията, вкл. по отношение на акциите в „С. Е.“ ЕАД, притежавани от кредитополучателя. Апелативният състав стига до извод, че ако вземанията на банката бяха предявени в производството по несъстоятелност на кредитополучателя и всички или една част от тях бяха останали неудовлетворени, тогава би могло да се преценява доколко с действията си ответниците са допринесли за това. Настоящият състав на ВКС намира, че няма основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост – чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Изложените от касатора твърдения за непроизнасяне на съда по евентуално предявени искове и за липса на достатъчно мотиви по отношение на един от ответниците, дори да бъдат приети за установени, не могат да обосноват недопустимост на обжалвания съдебен акт. Липсата на произнасяне по евентуално предявен иск е основание за искане за допълване на решението, а липсата на достатъчно и задълбочени мотиви- основание за отмяна поради допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Настоящият състав на ВКС намира, че първите два процесуалноправни въпроса, поставени от касатора, не могат да обосновават допускане на въззивното решение до касационен контрол. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, вкл. цитираната от касатора, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените възражения и доводи на страните. Въпросите са поставени от касатора във връзка с оплакванията за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения- необсъдени доказателства /експертизи, ГФО/ и доводи на страните. В случая въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, но е изложил и собствени мотиви, които въпреки своята лаконичност съдържат фактически и правни изводи, изключващи основателността на доводите на ищеца. Вярно е, че решаващият съдебен състав не е обсъдил заключението на приетата във въззивното производство съдебна експертиза, допусната за установяване свързаност между кредитните експозиции на „Чалиндж Кепитъл България“ АД и „Костенец ХХИ“ АД към „КТБ“ АД, но това процесуално нарушение не е решаващо за изхода на спора. Съдът е приел, че „КТБ“ АД не е поискало да бъде присъединено като кредитор, респ. не е предприело никакви действия за предявяване на вземанията си. Съдът е намерил за неоснователни доводите на ищеца, че това е резултат от решение, обосновано от лошото икономическо и финансово състояние на длъжника, респ. липсата на имущество, като е акцентирал, че е осуетена възможността за участие в производството по несъстоятелност, вкл. за избор на синдик, за предявяване на искове по реда на чл.646 и чл.647 ТЗ за попълване на масата на несъстоятелността, за осребряване на имущество /акции на „С. Е.“ ЕАД/. Вярно е, че не са анализирани и ГФО за периода 2011г.-2013г., но следва да се отбележи, че съдът е приел, че с решение по т.д. №114/2015г. на ОС-Враца е установено състоянието на свръхзадълженост на кредитополучателя по двата договора за банков кредит и датата на това състояние /11.09.2014г./, т.е. по отношение на тези факти е формирана сила на пресъдено нещо. Независимо от пестеливостта на мотивите, въззивният съд е посочил кои факти счита за установени след анализ на доказателствата, като правните му изводи изключват основателността на доводите за виновно поведение на ответниците, довело до вредоносен резултат за банката. Несъгласието на касатора с мотивите на съда и аргументите за необоснованост на изводите по спорните въпроси не са основание за допускане на решението до касация. Третият процесуалноправен въпрос също не отговаря на общия селективен критерий за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда за неоснователност на исковите претенции. В случая, видно от изложените от решаващия съдебен състав мотиви, е прието за недоказано по делото както обстоятелството, че ответниците в качеството им на администратори в банката са нарушили своите задължения при вземането на решение и сключване на процесните договори за банков кредит, така и фактът, че настъпването на вредоносните последици е резултат от тяхното поведение, т.е. наличието на пряка причинно-следствена връзка между деянието и вредата. В този смисъл отговорът на поставения въпрос, свързан с доказване на твърденията на ищеца, че изготвените документи по сделките не отразяват реалното икономическо и финансово състояние на кредитополучателя, вкл. за неправилно определени кредитен рейтинг и класификация на кредитите, не би довел до различен изход на спора. Четвъртият поставен въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е съобразен с мотивите на въззивния съд. За да стигне до извод, че не е доказано, че процесните вреди са резултат от поведението на ответниците, решаващият състав е изложил доводи за бездействие от страна на кредитора „КТБ“ АД /н/, който не е поискал да бъде конституиран като присъединен кредитор в производството по несъстоятелност на длъжника- кредитополучател, не е привнесъл определените разноски за възобновяване на производството по чл.632, ал.2 ТЗ и със собственото си поведение е допринесъл за прекратяването на производството и заличаването на длъжника, респ. за погасяване на вземанията му на основание чл.739, ал.1 ТЗ. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Оплакванията на касатора за допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон и несъгласието му с крайните изводи на въззивния съд като незаконосъобразни и необосновани изискват преценка на доказателствата по делото и не представляват основание за допускане до касация поради очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. На основание чл.57, ал.6 ЗБН дължимата държавна такса за касационно обжалване в размер на 30 лева следва да се събере от масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд