Определение № 1208 от 13.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 472/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. чрез адв. Ю. против определение № 648/14.01.2025 г. по ч. гр. д. № 14998/2024 г. на Софийски градски съд (СГС). В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определение № 47850/24.11.2024 г. по гр. д. № 31489/2022 г. на Софийски районен съд (СРС), 127 състав, в частта, с която е върната исковата молба и е прекратено производството по делото, образувано по предявен от Е. Д. М. срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) иск за вреди. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че предмет на гр. д. № 31489/2022 г. на СРС, 127 състав, е исковата претенция на Е. Д. М. срещу ПРБ за обезщетяване на причинени му вреди и настъпили вредни последици, неимуществени щети, обосновани с твърдения за нарушение на право на ЕС и ООН по прокурорска преписка № 2380/2021 г. на Специализирана прокуратура, с цена на иска 20 000 лв., за периода от 21.02.2022 г. до 13.06.2022 г., по причина на бездействие на прокурора по разследването и незаконно прекратяване на преписката; за нарушени от ответника оправдани правни очаквания на ищеца от закони на ЕС и ООН чрез произвол и превратност, както и на принципното бездействие на прокуратурата. Възприемайки фактическите и правни изводи в обжалваното пред него първоинстанционно определение, въззивният съд е препратил, на основание чл. 272 ГПК към мотивите на същото, съгласно които ищецът не преследва легитимен интерес и действието представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 1 от Конституцията на Република България, чл. 17 ЕКЗПЧОН по аналогия от чл. 35, т. 3, б. „а“ от Конвенцията и само на това основание искът се явява недопустим; ищецът е един от т. нар. „масови ищци“, който със завеждането на съдебни искове не преследва разрешаване на гражданскоправен спор; доводите на ищеца не очертават фактическия състав на непозволено увреждане, а по същество касаят правилността на прокурорския акт във връзка с образувано по жалба на ищеца досъдебно производство по повод принципното несъгласие на лицето с осъждането му по ВНОХД № 102/2018 г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд. Отделно от горното, в обжалваното определение е изтъкнато, че първостепенният съд е изложил пространни доводи защо приема, че ищецът не преследва легитимен интерес и злоупотребява с право, както и защо твърденията му не сочат на допустим иск. Съобразил е разпоредбата на чл. 3 ГПК, съгласно която участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. В тази връзка е формирал извод, че недобросъвестното поведение на страната, каквото представлява злоупотребата с право, упражнявано от жалбоподателя чрез депозирането на стотици, идентични по основание и искане претенции, по смисъла на тълкуването дадено от ЕСПЧ, е ограничено от процесуалния закон и по тази причина съответно и пропорционално в случая се ограничава неправомерното и несъщинско упражняване на правото гарантираното от чл. 47 ХОПЕС, а именно на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес. Споделяйки извода на районния съд, че с изложените от ищеца твърдения се претендира по същество преразглеждане правилността на прокурорски акт, което не може да се осъществи по исков ред в производство по търсене на гражданска отговорност за вреди, градският съд е потвърдил обжалваното пред него прекратително определение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт. Страната формално се позовава на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, с наличието на които обосновава достъпа до касация. Настоящият състав на ВКС счита, че няма основания за допускане на обжалването. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях – по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос – т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд – така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Той не може да изведе този въпрос и от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от горепосочения тълкувателен акт. В случая жалбоподателят не поставя релевантен правен въпрос по смисъла на разясненията, даден с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, който да осъществява общо основание за достъп до касация. Както се изтъкна по - горе, ВКС не може да извежда този въпрос от изложението в касационната жалба, респ. частна касационна жалба съобразно там изнесените твърдения и посочени доказателства. В стадия по селекция на касационните жалби, вкл. и на частните касационни жалби, Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на фактите и доказателствата по делото. Тази преценка е от значение при вече допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая липсват. Поддържаните от страната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводи са изцяло по правилността на въззивния съдебен акт и съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да обосноват предпоставки за допускане на касационен контрол. Предвид на изложените решаващи мотиви, въззивният съдебен акт не може да бъде допуснат до касация и поради очевидна неправилност. Съгласно установената съдебна практика на ВКС, основанието по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито не се установяват да са налице. В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,