Определение № 473 от 23.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 2466/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Тони“ ЕООД и М. М. С. срещу решение № 116 от 04.08.2022г. по в.т.д. № 86/2022г. на Апелативен съд – Велико Търново в частта, в която, като е отменено решение № 3 от 21.01.2022г. по т.д. № 5/2021г. на Окръжен съд – Габрово за отхвърляне на предявените по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК от „Милк Дриймс“ ЕООД искове за признаване съществуването на вземания на дружеството спрямо касаторите за сумата от 12 922. 33 лева по запис на заповед от 07.01.2019г. с падеж 07.01.2020г., със законната лихва от 22.10.2020г. до окончателното плащане, за което е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 260123/23.10.2020г. по ч.гр.д. № 1150/2020г. на Районен съд – Севлиево, е било признато за установено съществуване на вземанията, като спрямо касатора „Тони“ ЕООД – като издател на записа на заповед, а спрямо касатора М. М. С. – като авалист. В останалата част – за потвърждаване на първоинстанционното решение, с което са били отхвърлени предявените от „Милк Дриймс“ ЕООД срещу касаторите установителни искове над размера от 12 922. 33 лева до претендираните 40 000 лева, със законната лихва от 22.10.2020г. до окончателното плащане, като необжалвано, въззивното решение е влязло в сила. За да отмени, съответно потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че записът на заповед от 07.01.2019г. е редовен от външна страна – съдържа реквизитите по чл. 535 от ТЗ. Безспорно е било между страните, че ценната книга обезпечава задължения на „Тони“ ЕООД и М. М. С., съответно наемател и съдлъжник, във връзка с отдаването под наем от „Милк Дриймс“ ЕООД на влекач „Волво ФХ“, с ДК [рег.номер на МПС], и полуремарке „СТАС О 3 83 ФАК“, с ДК [рег.номер на МПС]. Наемните правоотношения с обект композицията са съществували за времето от 22.02.2018г. до 25.04.2020г. въз основа на договор за наем от 22.02.2018г., с който е била уговорена наемна цена от 60 000 лева, договор за наем от 07.01.2019г., с уговорена наемна цена от 0.50 стотинки на километър на база монтирана GPS система, и анекси от 01.04.2019г. и 21.06.2019, с уговорена наемна цена отново 60 000 лева. На 25.04.2020г. е било сключено споразумение с друго встъпило в дълга на „Тони“ ЕООД дружество – „Тони ММ“ ЕООД. Съгласно споразумението наемното правоотношение е било прекратено и предоставените за ползване влекач и полуремарке са били върнати на наемодателя „Милк Дриймс“ ЕООД. Въз основа на допусната в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, съдържаща заключение относно времето на реално ползване на влекача и полуремаркето, конкретно уговорената наемна цена за това ползване и всички извършени плащания, установени с банкови документи, въззивният съд е приел, че е останало непогасено задължение за наем от 12 922. 33 лева (дължими 67 083. 33 лева и платени 54 161 лева). Тъй като издаденият от „Тони“ ЕООД и авалиран от М. М. С. запис на заповед от 07.01.2019г. е обезпечавал плащането на наемната цена, предявените установителни искове по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК относно главницата са били приети за основателни в този размер, със законната лихва за забава от датата на подаденото заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК (22.10.2020г.) до окончателното плащане. Изрично в съдебно-счетоводната експертиза е било посочено, възприето и от въззивния съд, че счетоводните записи в регистрите на „Милк Дриймс“ ЕООД и „Тони“ ЕООД не отразяват правилно търговските отношения между тях и не е възможно въз основа на тях да се установи вземането на „Милк Дриймс“ ЕООД по договора за наем, съответно задължението на „Тони“ ЕООД, както и че е била предоставена под наем и друга композиция, с идентични съставяни между страните документи. Касаторите намират въззивното решение неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд не е съобразил възраженията и доводите на касаторите изложени в подадената от „Милк Дриймс“ ЕООД въззивна жалба. В заключението на вещото лице по съдебно-счетовдната експертиза се съдържа вариант и за липса на задължения към другата страна по делото. Липсват мотиви, които да установят защо не се приемат правилните и верни съждения на първоинстанционния съд, че след като страните са подписали допълнителното споразумение от 25.04.2019г., в което са заявили, че нямат претенции един към друг, не следва да се обсъждат отношенията по договора за наем от 22.02.2018г. и анексите. Нарушена е разпоредбата на чл. 55 от ТЗ. Реално и обективно не е възможно да се установи съществуването и изискуемостта на вземането в признатия размер. Неправилни и непочиващи на закона са и крайните изводи относно адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационно обжалване на въззивното решение трябва да бъде допуснато, тъй като решаващият въззивен състав се е произнесъл по въпроси от значение за изхода на спора в нарушение на практиката на Върховния касационен съд, както и поради разрешаването на значими по делото правни въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Конкретно формулираните от касаторите въпроси са: 1.) Може ли въззивната инстанция, без да обсъжда своевременно направените възражения и доводи на ответника, да тълкува едностранчиво събрания по делото доказателствен материал? 2.) Допустимо ли е въззивният съд да базира решаващите си крайни изводи относно спорното право на едно от предложенията на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза в нейната изводна част в смисъл, различен от изложения? 3.) Може ли, въпреки разпоредбата на чл. 55 от ТЗ и при категоричен извод за нередовно водено счетоводство на страната, да се уважава претенцията й за съществуващо и изискуемо вземане? 4.) Допустимо ли е въззивната инстанция служебно да допълва събрания фактически и доказателствен материал по делото и по този начин да изгражда решаващите си крайни изводи? Касаторите сочат, че при постановяване на обжалвания съдебен акт въззивният съд се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд – т. 3 от Тълкувателно решение 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 52 от 17.05.2022г. по гр.д. № 2388/2021г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 112 от 28.10.2020г. по т.д. № 2029/2019г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 60250 от 09.12.2021г. по гр.д. № 809/2021г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и решение № 124 от 27.06.2022г. по гр.д. № 3377/2022г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. Не е посочено конкретно към кой от поставените въпроси касаторите отнасят всяко от решенията. Касаторите считат въззивното решение и очевидно неправилно. Липсват мотиви, които да установят защо не се приемат правилните и верни съждения на първоинстанционния съд относно допълнителното споразумение от 25.04.2019г. Фактическата обстановка е възприета неправилно и необосновано, не са били съобразени възраженията и доводите на касаторите в отговора на подадената от „Милк Дриймс“ ЕООД въззивна жалба. Липсата на аналитичност на счетоводните записи на страните би трябвало да обоснове правни изводи в противен смисъл. От насрещната страна по жалбата „Милк Дриймс“ ЕООД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като недопустима с оглед обжалваемия интерес, а по същество – като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. С оглед цената на предявените главни искове (40 000 лева), не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Поставеният първи въпрос в частта относно задълженията на въззивния съд да обсъди своевременно направените възражения и доводи на касаторите - ответници е процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В отговора на въззивната жалба на „Милк Дриймс“ ЕООД срещу първоинстанционното решение касаторите са изложили подробни съображения относно правилността на изводите на първоинстанционния съд, отхвърлил предявените по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК искове изцяло. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и от практиката на Върховния касационен съд. Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, за което самият касатор е посочил съдебно решение (решение № 112 от 28.10.2020г. по т.д. № 2029/2019г. на ВКС, ТК, І т.о.). Въззивният съд е длъжен да се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК. В случая, съгласно изложеното по-горе относно мотивите на обжалваното въззивно решение, съставът на Апелативен съд – Велико Търново се е произнесъл по оспорванията, възраженията и правните доводи на страните, включително на касаторите – ответници в отговора на въззивната жалба. Действително не е съобразено допълнителното споразумение от 25.04.2019г., но самите касатори не са страна по споразумението, а то е било сключено с трето неучастващо по делото лице („Тони ММ“ ЕООД). Изцяло е било обсъдено заключението на съдебно-счетоводната експертиза и основното предложение на вещото лице да се съобразява конкретно уговореното наемна цена и реално извършените плащания. Анализирани са обстоятелствата относно счетоводствата при страните и как те са водени. Дали е налице неправилно анализиране и грешна интерпретация на събраните в хода на делото доказателства, е въпрос по правилността на въззивното решение, която не може да бъде съобразявана във фазата по допускане на касационното обжалване. С оглед посочената задължителна практика на Върховния касационен съд не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, така както това основание също е посочено от касатора. Това е и по отношение на първия въпрос в частта му може ли въззивната инстанция да тълкува едностранчиво събрания по делото доказателствен материал. Въпросът е от значение за изхода на делото, но не се установява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. По-конкретно съгласно практиката на ВКС, на която се позовава и касаторът (решение № 124 от 27.06.2022г. по гр.д. № 3377/2022г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.), всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник на косвено или на пряко доказване, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства като по-значими в сравнение с други, а всички те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 12 и чл. 235 от ГПК. Също съгласно съдебната практика, заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички събрани и относими доказателства (посочените от касаторите решение № 52 от 17.05.2022г. по гр.д. № 2388/2021г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и решение № 60250 от 09.12.2021г. по гр.д. № 809/2021г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.). Въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Заключението на вещото лице е обсъдено при съобразяване на останалите обстоятелства и доказателства по делото. При съществуващата практика на Върховния касационен съд във връзка с поставения въпрос, не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Третият поставен от касатора процесуалноправен въпрос не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – въпрос, част от правния спор и обусловил правните изводи на въззивния съд. Това е, защото исковете на „Милк Дриймс“ ЕООД са били уважени не поради наличието или липсата на редовно водено счетоводство. Нередовно са били водени счетоводствата и на „Милк Дриймс“ ЕООД, и на „Тони“ ЕООД и не е бил съобразяван доказателственият характер на редовно водени търговски книги и записванията в тях по чл. 55, ал. 1 от ТЗ в полза на нито една от страните, включително ищеца. Въззивният съд е приел предявените искове основателни (частично) въз основа на останалите обстоятелства и доказателства по делото. Дали изводите на въззивния съд са обосновани, е въпрос по правилността на съдебното решение. Във връзка с поставения въпрос не е налице и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Касаторът не сочи практика на Върховния касационен съд, в противоречие с която да е постановено въззивното решение. Не е обоснован и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, на който също се позовава касаторът. Вторият поставен въпрос от касатора въпрос относно възможността въззивният съд да базира решаващите си крайни изводи относно спорното право на едно от предложенията на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза в нейната изводна част в смисъл, различен от изложения, също не удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като е основан на невярното твърдение, че се касае за едно от предложенията на вещото лице и то не е било в смисъла, възприет от въззивния съд в решението му. Напротив, като е заключило, че счетоводните записи в регистрите на „Милк Дриймс“ ЕООД и „Тони“ ЕООД не отразяват правилно търговските отношения между тях и не е възможно въз основа на тях да се установи вземането на „Милк Дриймс“ ЕООД по договора за наем, съответно задължението на „Тони“ ЕООД, вещото лице е предложило да се съобразят реалното ползване на влекача и полуремаркето, конкретно уговорената наемна цена за ползването и всички извършени плащания от името на „Тони“ ЕООД като наемател, които са установени с банкови документи. Този подход е бил възприет изцяло и от въззивния съд. Поради това поставеният от касатора въпрос не е от значение за изхода на делото. Отделно от това във връзка с този процесуалноправен въпрос не е обоснован и допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Липсват посочени съдебни решения, съставляващи практика на Върховния касационен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е обоснован критерият по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. Същото е по отношение на четвъртия въпрос на касаторите. Въпросът е основан на невярното твърдение, че въззивната инстанция служебно е допълвала събран по делото фактически и доказателствен материал. Всъщност самите касатори не сочат конкретно кои фактически обстоятелства са служебно наведени от въззивния съд и кои доказателства съдът е допуснал служебно. Ако се приеме, че във връзка с въпроса като допълнително основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК се сочи т. 3 от Тълкувателно решение 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, не се установява противоречие на въззивното решение с постановките на т. 3 от решението, нито се установява основание за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Неоснователно е и твърдението на касаторите за очевидна неправилност на решението на Апелативен съд – Велико Търново по чл. 280, ал. 2, изр. 3 от ГПК. Очевидната неправилност на въззивното решение е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване. Това основание е различно от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, свързани с частния интерес на страните от разрешаването на правния спор. Понятието „очевидна неправилност“ е във връзка с изчерпателно посочените основания за касационно обжалване и отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, като конкретното му тълкуване е предоставено на Върховния касационен съд. В този смисъл е възприетото в Решение № 15 от 06.11.2018г. по к.д. № 10/2018г. на Конституционния съд. В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана. При неправилност поради нарушение на материалния закон трябва да се касае за нарушение на императивна правна норма, приложение на правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл, приложение на несъществуваща или отменена правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, с което е нарушен принципът на законност по чл. 5 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1 от Конституцията. При неправилност поради необоснованост трябва да е налице нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи, с което да е нарушен принципът за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията. При неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила трябва са нарушени посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността, допуснати процесуални нарушения във връзка с възложено от закон задължение на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в производството и др. По настоящото дело не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради негова очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 от ГПК, тъй като липсва вероятност то да страда от посочените пороци, поради които да е неправилно. Касаторът прави оплаквания за необсъждане на обстоятелства и доказателства по делото от въззивния съд, поради което решението е необосновано, както и за необсъждане на възражения и доводи на касаторите направени с отговора на подадената от „Милк Дриймс“ ЕООД въззивна жалба (процесуални нарушения), но тези обстоятелства не могат да обосноват квалифицирана неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. чл. 280, ал. 2, изр. 3 от ГПК, така както тя е определена по-горе, въз основа на практиката на Върховния касационен съд. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Велико Търново. В касационната жалба по делото се съдържат оплаквания срещу изводите на въззивния съд относно дължимо адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, което е трябвало да бъде присъдено в пълен размер. По аргумент от чл. 248, ал. 1 от ГПК въззивното решение в тази част не подлежи на обжалване, а на обжалване подлежи определението на въззивния съд за разноските по чл. 248, ал. 1 от ГПК, при което след постановяването на такова определение би дължал произнасяне и Върховният касационен съд (чл. 248, ал. 3, вр. чл. 274, ал. 2 от ГПК). Касаторите са поискали присъждане на направените в касационното производство разноски, но предвид изхода на спора няма основание за присъждане на разноски по чл. 78, ал. 1, вр. чл. 81 от ГПК. Разноски по чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК са дължими на насрещната страна - 1 104 лева платено адвокатско възнаграждение с ДДС за подаване на отговор на касационна жалба, съгласно договор за правна защита и съдействие от 29.09.2022г. и издадена данъчна фактура, за които разноски е представен списък по чл. 80 от ГПК за разноските. За разноските за адвокат на „Милк дриймс“ ЕООД от касаторите е възразено, че са прекомерни. Възражението е неоснователно. С оглед обжалваемия интерес (12 922. 33 лева) това адвокатско възнаграждение (данъчна основа от 920 лева) е с около една трета повече от минималния размер по чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията на Наредбата към датата на сключването на договора за правна защита и съдействие (29.09.2022г.) – ѕ от минималното възнаграждение от 917.70 лева – 688. 25 лева. Такова превишение не може да се определи като прекомерно. Същевременно съгласно § 2а от допълнителните разпоредби на Наредба № 1 от 09.07.2004г. минималното адвокатско възнаграждение се определя въз основа на данъчната основа, а не на пълната дължима сума с начислен ДДС, при което относим е размерът на възнаграждението, посочен като данъчна основа – 920 лева. Воден от горното съдът