Определение № 682 от 16.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1265/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по постъпили касационни жалби срещу постановеното в производство по чл. 49 ЗЗД решение № 1313 от 06.11.2022 г. по въззивно гр. д. № 3285/2021 г. на Софийския апелативен съд. Произнасянето е по предявените от Р. П. И. искове за солидарно осъждане на [община] и Министерство на регионалното развитие и благоустройството за сумата 120 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в преживени страдания вследствие смъртта на майка му З. Ш., загинала на 19.06.2014 г. при наводнение на кв. Аспарухово, [населено място], ведно със законната лихва считано от датата на деликта. Настъпилото в кв. Аспарухово наводнение на 19.06.2014 г. е обявено като безспорен и общоизвестен факт. Не е било спорно между страните, че причината за смъртта на З. Ш. е механична асфикция от удавяне, настъпила в резултат от събитието, както и че същата е майка на ищеца. Спорните обстоятелства са кои са отговорните субекти, дали тази отговорност е солидарна, отчетено ли е съпричиняването на всички субекти, чието поведение е в причинност с вредоносния резултат, и справедливият размер на обезщетението. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежни страни, попадат в обхвата на касационното обжалване и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., след като съобрази становищата на страните и данните по делото, при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното: По касационна жалба вх. № 26421 от 08.12.2022 г.: Община - Варна оспорва въззивното решение в частите му, с които претенцията се уважава срещу касатора и се отхвърля срещу ответното министерство. Счита, че неправилно последното е освободено от отговорност, тъй като се установявало по делото, че негови служители са картографирали геоложкия риск в[жк], без обаче да извършат анализ и оценка. Такова задължение съществувало за тях, доколкото се установявало наличието на три свлачища в района, за които било доказано по делото, че са се задействали по време на наводнението и са допринесли за увеличаването на наносния отток. В писмен отговор Министерството на регионалното развитие и благоустройството оспорва жалбата по съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането ѝ до разглеждане. Писмен отговор е постъпил и от Р. П. И., който също счита, че касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане по същество. За да постанови решението в обжалваната от Община - Варна част, апелативният съд приема, че няма становище на вещите лица за сработило свлачище, предизвикано от обилните валежи. Според Наредбата за условията, реда и органите за извършване на анализ, оценка и картографиране на рисковете от бедствия, приета въз основа на Закона за закрила срещу бедствия /ЗЗБ/, за риска наводнения отговаря министърът на околната среда, а за геоложкия риск - министърът на регионалното развитие. Това разграничаване на отговорността следва да се зачете, въпреки определянето от експертите на наводнението като вид геоложки риск. На това основание няма неизпълнение на нормирани задължения, намиращи се в причинност с вредоносните последици. Министерството на регионалното развитие и благоустройството няма съпричиняващо поведение с естество на бездействие, което да е в причинно-следствена връзка с настъпилите вреди. С тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение № 263600 от 03.06.2021 г. по гр. д. № 7851/2019 г. на Софийския градски съд в частта му за солидарното осъждане на министерството по предявения иск и е отхвърлил иска срещу този ответник. От Община - Варна се поддържа становище, че решението в тази негова част следва да бъде допуснато до касационно разглеждане поради противоречие с дадения отговор на първия въпрос от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Доводите са, че съдът следвало да приложи императивна правна норма - пар. 2 от ПЗР на Наредбата за условията, реда и органите за извършване на анализ, оценка и картографиране на рисковете от бедствия, приета с ПМС № 264 от 25.10.2012 г., независимо от липсата на съответно оплакване. Впоследствие се заявява, че въззивното решение страда и от очевидна неправилност, тъй като съдът неправилно извел извод за гражданска неотговорност на ответното министерство въз основа на погрешно правно интерпретиране на фактическата констатация по делото за временна стабилизация на най-близко стоящото до мястото на инцидента свлачище. След указания от администриращия жалбата съд е представено и допълнително изложение, в което се твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса: „ Когато в предмета на правния спор, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, са включени и конституирани от съда няколко ответници в условията на солидарна отговорност, длъжен ли е въззивният съд, при положение че е формирал решаваща воля за неангажиране на деликтната отговорност на единия от ответниците въз основа на преценка на изпълнение/неизпълнение на задължения на този ответник, нормирани в процесуалноправна норма (преуреждаща срокове за изпълнение на задължения) от подзаконов нормативен акт (в случая §2 от ПЗР на Наредбата за условията, реда и органите за извършване на анализ, оценка и картографиране на рисковете от бедствия, приета с ПМС № 264 от 25.10.2012 г.), да изложи отделни мотиви за съответствието на процесуалната норма (изработена и въведена от администрацията, а не от законодателя) с Конституцията на РБ (пряко действие), със закона и с принципа за справедливост, и въз основа на тези мотиви да реши въпроса дали и в какъв размер е налице съпричиняване на вредоносния /резултат/ от конституираните солидарно отговорни ответници?“. Така формулираният въпрос не обосновава предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната му от Община - Варна част. Поставеният правен въпрос не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият не е обсъждан в мотивите към обжалваното решение и в този смисъл не е обусловил решаващата воля на въззивния съд за отхвърляне на иска срещу ответника Министерство на регионалното развитие и благоустройството. Водещ мотив за въззивната инстанция е възприетата фактическа констатация за липса на данни настъпилото наводнение да е съпричинено от задействали се свлачищни процеси и в тази връзка е формиран извод за недоказаност на поддържаната теза за неизпълнение на нормирани задължения от страна на ответното министерство, които да се намират в пряка причинноследствена връзка с вредоносния резултат. Освен поради своята неотносимост, поставеният въпрос не може да обоснове наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 1 ГПК и по още една причина. Съгласно пар. 3, ал. 1 от ПЗР на Конституцията на РБ разпоредбите на заварените закони се прилагат, ако не противоречат на Конституцията. В решение № 10 от 06.10.1994 г. по к. д. № 4/1994 г. Конституционният съд приема, че проблемът за конституционосъобразността на завареното законодателство по прилагането на правната норма по конкретен казус е разрешим по принцип от компетентните за всеки конкретен случай правоприлагащи органи /съдебни, административни и др./. Както е разяснено в решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ВКС, IV-то г. о., обаче, съдът не разполага с такова правомощие по отношение на законите, приети при действието на Конституцията, т. е. след 13.07.1991 г., което следва от разпоредбите на чл. 150, ал. 2 от Конституцията на РБ и чл. 15 ЗСВ. Ако приет при действието на Конституцията от 1991 г. закон ѝ противоречи, компетентен да установи и обяви това, съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията, е Конституционният съд. Съдът не може да откаже да приложи закона поради това, че той противоречи на Конституцията, той може да тълкува закона в съответствие с Конституцията, като при възможни различни тълкувания трябва да избере това, което ѝ съответства в най-голяма степен. В този смисъл са още: решение № 351 от 26.05.2004 г. по гр. д. № 1287/2003 г. на ВКС, I-во т. о., и решение № 71 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, IV-то г. о. В случая не само че не се касае за довод за противоречие на заварен закон с Конституцията от 1991 г., а всъщност поставеният въпрос се свежда до оплакване, че въззивният съд е следвало да осъществи контрол за конституционосъобразност на разпоредба от подзаконов нормативен акт - § 2 от ПЗР на Наредбата за условията, реда и органите за извършване на анализ, оценка и картографиране на рисковете от бедствия, приета с ПМС № 264 от 25.10.2012 г. Както това е видно от чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на РБ, Конституционният съд се произнася по искания за установяване на противоконституционност на законите и на другите актове на Народното събрание, както и на актовете на президента, но не и на актовете на изпълнителната власт. Следователно, на още по-силно основание, такъв инцидентен контрол не може да бъде осъществяван и от гражданските съдилища. Съгласно чл. 132, ал. 2, т. 1 АПК подзаконовите нормативни актове, освен тези на общинските съвети, подлежат на оспорване пред Върховния административен съд в производство по реда на раздел III, глава 10 от същия кодекс „Оспорване на подзаконови нормативни актове“. Съответствието на подзаконовия нормативен акт с материалния закон се преценява към момента на постановяване на съдебното решение /чл. 192а, изр. 2-ро АПК/, като същият се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение /чл. 195, ал. 1 АПК/. В Гражданския процесуален кодекс изрично е уредена възможност за упражняване на инцидентен съдебен контрол от страна на гражданските съдилища единствено по отношение валидността, в определени случаи- и относно законосъобразността, на административни актове, не и на подзаконови нормативни актове. Въззивното решение не следва да бъде допуснато и в контекста на поддържаните оплаквания за неговата очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, презл. 3-то ГПК. Като предпоставка за допускане на касационното обжалване, посоченото основание следва да се различава от общото понятие за неправилност, визирано в разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който да е установим от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Т. е. такъв квалифициран състав на неправилност ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Доводът на Община - Варна за погрешно правно интерпретиране на фактическата констатация по делото за временна стабилизация на най-близко стоящото до мястото на инцидента свлачище не съставлява довод за порок на въззивното решение от посочената категория. Мотивиран от изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол по постъпилата срещу него касационна жалба от Община - Варна. По касационна жалба вх. № 27051 от 15.12.2022 г.: Ищецът Р. П. И. е останал недоволен от въззивното решение в частта му по отношение размера на дължимото обезщетение и възприетия процент на съпричиняване от страна на трети лица в размер на 30%, с което същото е намалено. Моли за неговата отмяна и постановяване на решение по същество на спора, с което да бъде уважен предявеният иск до претендирания размер от 120 000 лв., ведно със законната лихва от датата на деликта. В изложение към жалбата касаторът се позовава на хипотезата за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради твърдяно противоречие на въззивното решение с посочена съдебна практика при формулирани въпроси: 1. „ Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните? “; 2. „ Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението? “; 3. „ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий? “; 4. „ Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /занижено/ с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? “; 5. „ Когато вредата е причинена от неколцина и пострадалото лице е предявило претенцията си за пълно обезщетяване само срещу един от тях, следва ли съдът служебно да определя квотите на принос на останалите неучастващи в производството причинители, и да редуцира с тях размера на дължимото обезщетение за причинените вреди? “; 6. „ Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при определяне наличието или липсата на съпричиняване от страна на пострадалия (в случая майката на ищеца), в съответствие ли е с практиката на ВКС, изразена в решение № 78 от 10.07.2014 г. по т. д. № 1982/2013 г., I-во т. о., решение № 169 от 28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г., II-ро т. о., и др.? “ Що се касае до отговорността на ответната община, въззивният съд приема, че същата е следвало да осъществи отчуждаване на терени за разширяване на канала. Отделно от това, поради непочистването на дерето в извънурбанизираната негова част, носените дървета, строителни и битови отпадъци, листна маса и кал са задръстили канала, и водата, прескачайки през моста при [улица], е излязла от руслото на съоръжението. На Община- Варна е било задължението също така да вземе мерки срещу незаконното строителство - същото, освен на неподходящо място /по протежение на руслото на водата/, не е отговаряло и на строителните норми за устойчивост и безопасност на сградите за обитаване. Едновременно с това е изтъкнато, че се установява съпричиняване на вредоносния резултат и от трети, неучастващи в процеса субекти - изградилите незаконно жилищния имот, в който майката на ищеца е гостувала, и отговарящите за почистването на дерето от строителни, битови отпадъци и растения - Министерство на околната среда и държавно предприятие ДГС - Варна. Тези констатации са мотивирали въззивния съд да определи 30% съпричиняване на вредоносния резултат от трети лица и да осъди общината само за останалите 70% от размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Съгласно мотивите към обжалваното решение, няма данни ищецът да е бил нетрудоспособен или по здравословни причини да се е нуждаел от грижа на родителите му след навършване на пълнолетие. С оглед на това, при възприемане на засвидетелстваните добри отношения в семейството на ищеца и с оглед момента на настъпване на събитието - 2014 г., съдът е намерил, че опреденият от първоинстанционния съд справедлив размер на обезщетение от 90 000 лв. отговаря на обществения критерий за справедливост и не са налице предпоставки за неговото увеличаване. Съответно, след приспадане на 30%-но съпричиняване на вредите от трети лица /27 000 лв./, е отменил частично първоинстанционния съдебен акт и за разликата над 63 000 лв. до 90 000 лв. е отхвърлил иска. При така изложените правни изводи в обжалваното решение, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване с цел проверка съответствието на обжалваното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 123 от 19.06.2012 г. по гр. д. № 171/2011 г., ІV-то г. о., решение № 380 от 02.06.2009 г. по гр. д. № 758/2009 г., ІІІ-то г. о., и решение № 203 от 12.05.2005 г. по н. д. № 782/2004 г. на ІІІ-то н. о., както и в решение № 341 от 09.04.1985 г. по гр. д. № 126/1985 г. на ВС, ІV-то г. о., във връзка с петия от поставените въпроси, а именно: Когато вредата е причинена от неколцина и пострадалото лице е предявило претенцията си за пълно обезщетяване само срещу един от тях, следва ли съдът да определя квотите на принос на останалите неучастващи в производството причинители и да редуцира с тях размера на дължимото обезщетение за причинените вреди? Останалите повдигнати въпроси ще бъдат взети предвид и обсъдени при разрешаване на спора по същество в производството по чл. 290 ГПК. Касационно обжалване се допуска в частта на въззивното решение, с която като краен резултат претенцията на ищеца срещу Община - Варна се отхвърля за разликата от присъдените 63 000 лв. до 120 000 лв. В отхвърлителната част между 120 000 лв. и 200 000 лв. първоинстанционното решението, като необжалвано, е влязло в сила. Тъй като касаторът е освободен от внасяне на държавна такса по делото с разпореждане № 24187 от 29.07.2019 г. по гр. д. № 7851/2019 г. на Софийския градски съд /л. 257/, такава не се дължи и делото следва да се докладва директно за насрочване в открито съдебно заседание. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.