Определение № 50182 от 18.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3386/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община, представлявана от кмета Й. Фандъкова чрез пълномощника ѝ юрисконсулт Хр. Д., срещу решение № 1250 от 30.05.2022 год. по в. гр. д. № 8283/2021 год. на Софийски градски съд. Касаторът обжалва въззивното решение, с което е потвърдено постановеното от Софийски районен съд решение № 20102589 от 22.04.2021 год. по гр. д. № 52038/2019 год., с което Столична община е осъдена да заплати на Ц. М. Ц. сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от увреждане на здравето, настъпило на 12.05.2019 год. в гр. София, ул. „Софийски герой“ – травма на лявата ръка вследствие на попадане в необезопасена и несигнализирана дупка в тротоара поради липсващи тротоарни плочки. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение относно определяне размера на дължимото обезщетение съобразно нормата на чл. 52 ЗЗД, както и се оспорват изводите на съда, касаещи задълженията на общинската администрация във връзка с поддържането и стопанисването на общинските пътища на територията на район „Красно село“ към Столична община. В изложението към жалбата се навежда твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос относно съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, в противоречие с практиката на ВС и ВКС – основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът се позовава и на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но без да е формулирал конкретен правен въпрос – изложени са единствено съображения за неправилност на изведения извод, че Столична община отговаря за поддържането и стопанисването на общинските пътища на територията на район „Красно село“, като се изтъква, че липсата на който и да е от елементите на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД води до неоснователност на предявения иск. От Ц. М. Ц. е постъпил писмен отговор в срок, чрез адв. М. М., в който се излагат доводи за отсъствие на основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира се определяне на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Върховният касационен съд, в настоящия си състав на II г. о., като обсъди доводите на касатора въз основа данните по делото и предмета на настоящото производство, намира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Предмет на производството е определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди от виновното поведение на лице, на което ответникът е възложил работата по поддръжка на улиците и тротоарната настилка в града, което довело до увреждане на здравето, изразяващо се в счупване в долния край на лъчевата кост на лявата ръка на Ц. Ц. вследствие на падане в дупка на тротоара, образувана от липсващи тротоарни плочки. Прието е за установено по делото, че на 12.05.2019 год. Ц. Ц. е паднал в дупка на тротоара на ул. „Софийски герой“ в гр. София в посока ж.к. "Лагера" на пресечката с бул. „Цар Борис III“, която не е била обезопасена и обозначена. Пострадалият посетил незабавно УМБАЛСМ „Н. Й. Пирогов“, където бил приет за лечение и диагностициран със счупване на шиловиден израстък на лъчева кост на лявата ръка, което било типично за подобни падания. Било проведено ортопедо-травматологично лечение с оперативна намеса чрез безкръвна репозиция и поставяне на гипсова имобилизация за 42 дни. Според заключението на вещото лице, прието от въззивния съд, при всяко счупване се изпитват интензивни болки, понякога дори непоносимо силни. При ищеца тези болки не изчезнали и след свалянето на гипсовата имобилизация, което довело до нуждата от провеждане на рехабилитационни процедури, извършени в „Национална специализирана болница за физикална терапия и рехабилитация“ ЕАД с болничен престой от 09.07.2019 год. до 16.07.2019 год. В извършената СМЕ се сочи, че в подобни случаи е възможно пострадалият да изпитва болки в мястото на претърпяното счупване в продължение на месеци и години, особено при смяна на метеорологичните условия. Решаващият съд е приел също така, че Ц. Ц. е бил възпрепятстван да упражнява своята професия като таксиметров шофьор за 3-4 месеца вследствие на получената травма. За да приемат за частично основателна предявената претенция, съдебните инстанции констатират нарушение на разпоредбите на чл. 30, ал. 4 ЗП и чл. 31 ЗП, уреждащи задълженията на общините, които стопанисват пътя да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и да ги отстраняват във възможно най-кратък срок. Бездействието на Столична община да ремонтира десния тротоар на ул. „Софийски герой“ било в причинно-следствена връзка с неизправността на тротоарната настилка. Това довело до образуваната дупка, предизвикала падането на ищеца в резултат на което същият получил травматични увреждания на здравето, които съгласно чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД следва да бъдат репарирани. Съобразно изложеното, за определяне дължимото обезщетение са съобразени: продължителността на причиненото затруднение на движението – 42 дни; вида и тежестта на телесното увреждане, съответно на интензитета на болките, които е претъпяло увреденото лице – счупване на лъчева кост на лявата ръка; периодът, който е необходим за възстановяване на потърпевшия – 3 месеца след свалянето на гипсовата имобилизация; нуждата от провеждане на рехабилитационни процедури; преживените неудобства в битовото си обслужване и нарушението на обичайния ритъм на живот; възрастта на пострадалото лице към момента на инцидента – 61 години. Не са доказани данни за остатъчни увреди или понесени болки и страдания над обичайните за периода на възстановяване и раздвижване. Воден от посоченото, въззивният съд е възприел определеното от районния съд справедливо обезщетение в размер на сумата 10 000 лева. При така изложените мотиви на въззивния съд и данните по делото, настоящият съдебен състав на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не се обосновава наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изведеният от касатора въпрос относно приложението на установения в чл. 52 ЗЗД принцип за „справедливост“ обуславя решаващите изводи на съда по предмета на спора, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с основополагащите принципи на гражданското съдопроизводство и трайно установената съдебна практика по разрешаване на правни спорове за определяне на обезщетения за неимуществени вреди. В случая въззивният съд е извършил собствена преценка на събраните по делото доказателства и с оглед особеностите на случая е взел отношение по значението им за определяне конкретния размер на дължимото обезщетение. Обсъдени са характерът и степента на уврежданията, начинът и обстоятелствата, при които са получени, последиците, продължителността и интензитетът на болките и страданията, възрастта на увреденото лице, както и обществено-икономическата конюнктура към датата на увреждането. Съображенията на въззивния съдебен състав по правнорелевантните факти са обективирани в мотивите към обжалвания съдебен акт, които са ясни, разбираеми и формирани след обсъждане на въведените оплаквания и доводи на страните, предмет на въззивното производство. Гореизложеното налага извода, че при определяне размера на обезщетението са съобразени дадените с ППВС № 4/1968 год. указания относно приложението на закона, а именно, че справедливостта, като критерий за определянето му не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства. Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. В този смисъл и цитираната от касатора практика на ВКС – решение № 5 от 13.03.2013 год. по гр. д. № 638/2012 год., III г. о., решение № 53 от 07.05.2019 год. по гр. д. № 3528/2018 год., III г. о., решение № 142 от 05.06.2013 год. по гр. д. № 419/2012 год., III г. о. Присъденото обезщетение съответства също така на средния размер на дължимото обезщетение при определения вид и характер на увреждане, както и на обичайно присъжданите обезщетения в аналогични случаи – в този смисъл и определение № 50506 от 30.11.2022 год. на ВКС по гр. д. № 1524/2022 год., I г. о. и определение № 50487 от 15.12.2022 год. на ВКС по гр. д. № 2234/2022 год., II г. о. След като дадените в установената съдебна практика указания по приложението на закона са съобразени, то не може да се приеме, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съображенията на касатора по съществото си се свеждат до оплаквания за неправилност на извършената оценка на събрания доказателствен материал с оглед значението му за размера на справедливото обезщетение и неговото определяне съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Тази преценка е предоставена на вътрешното убеждение на съдебния състав, разглеждащ делото, а контролът върху нейната обоснованост може да бъде проверяван единствено при разглеждане на жалбата по същество в производството по чл. 290 ГПК, след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Необосновано се явява и наведеното твърдение за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да е налице това основание, следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Такива съображения в случая не са налице, а липсва и формулиран от касатора в тази връзка въпрос, поради което не е удовлетворено изискването за точно и мотивирано изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на конкретно формулиран въпрос е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване, тъй като касационната инстанция не може да извежда правния въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, нито да се произнася по различни правни въпроси от посочените. Независимо от това, дори и да се приеме като поставен правен въпрос този за собствеността на пътя, респ. тротоара, на който е настъпило падането, то по него не е имало спор между страните, видно от съдържанието на подадения от касатора, ответник по иска, отговор на исковата молба, в която ищецът е твърдял, че участъкът от пътя е собственост на ответната община. В него са изложени съображения за изправното състояние на тротоара и липса на оплаквания за обратното, наред с останалите релевирани възражения по основанието и размера на предявения иск. Заявеното едва с касационната жалба оспорване в тази насока е преклудирано и като такова не може да обоснове наличието на общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на настоящето производство, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., касаторът следва да заплати на адв. М. Д. възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска помощ в размер на 622.50 лв., определено по реда на чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /редакция ДВ, бр. 68 от 31.07.2020 год./. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,