Определение № 394 от 22.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4056/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение от 5.09.2013 г. по гр.д.№ 45/ 2010 г. на Софийски градски съд, ГО, 8-ми състав, потвърдено с решение № 293 от 15.03.2015г. по гр.д.№ 4152/2013 г. на Софийски апелативен съд, е признато за установено по отношение на ответниците С. А. М. и [фирма], че ищците В. И. Ц., Л. Т. П., В. Т. М., В. К. Ц., С. Б. Д., Б. Б. Ц., Н. Д. Й., В. Б. И. и Ю. Б. Т. са собственици на един недвижим имот [населено място], кв.М. предградие, с планоснимачен № 2302 от кв.15 и 16 с площ 3062 кв.м., обозначен с цифри и линии по скица на в.л., л.134, представляваща неразделна част от решението. Въззивното решение е обжалвано от ответника [фирма] с оплаквания, че е нарушено правото му на участие по делото, че неправилно не са приети доказателствените му искания, че съдът е дал невярна правна квалификация на иска, както и че не е следвало да го разглежда преди процесният имот да е нанесен в кадастралната карта. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържат и трите основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Единият правен въпрос е свързан с приложението на чл.266, ал.3 ГПК. Обосновава се с това, че след като касаторът не е успял да представи доказателствата си поради допуснати процесуални нарушения от първата съдебна инстанция, въззивният съд също е отказал да приеме тези доказателства, като неправилно приел, че искането е просрочено. Вторият правен въпрос е за допустимостта на иска по чл.124, ал.1 ГПК за собственост на недвижим имот, когато този имот не е нанесен в кадастралната карта, ако не е проведен предварително иск по чл.53, ал.2 ЗКИР за установяване непълноти и грешки в кадастралната карта. Ответниците / ищци по първоначалното дело/ оспорват жалбата, както и наличието на основания за допускането й до разглеждане. Ответникът по иска С. М. не е обжалвал въззивното решение и по отношение на него и владяния от него имот то е влязло в сила, но счита, че жалбата на [фирма] е основателна. За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: Спорът по делото е за имот, който е възстановен в полза на ищците по реда на ЗСПЗЗ, а се владее от ответника. Не е било спорно по делото, че имотът не е нанесен в кадастралната карта, но е идентифициран на място от заключението на вещото лице и е описан със съответните граници, като приложената скица представлява неразделна част от решението. Правният въпрос за съотношението на иска по чл.124, ал.1 във вр. с иска по чл.53, ал.2 ЗКИР е свързан с допустимостта на процеса, поради което подлежи на разглеждане на първо място. По въпроса е прието ТР № 8/ 2014 г. на ОСГК на ВКС, с което в т.4 се прие, че в разглежданата хипотеза искът за собственост е допустим, дори да не е проведена административната процедура по чл. 53, ал. 1, т. 1 ЗКИР /първоначална редакция/ за поправяне на непълноти и грешки в одобрената кадастрална карта и кадастрални регистри, или иск по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция/, нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Прие се също така, че въпросът за наличието на грешка или непълнота в кадастралната карта се изследва в рамките на същия иск за собственост. От данните по делото е видно, че решението на въззивния съд е съобразено с тълкувателното решение, искът по чл.108 ЗС е приет за допустим и е разгледан по същество, като е констатирано и наличието на непълнота в кадастралната карта, и същевременно е уважен, след като на място са установени действителните граници на имота, съответстващи на притежаваното право на собственост. При наличието на задължителна съдебна практика, с която обжалваното решение е съобразено, не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Неотносими са и съдебните решения, постановени в отклонение от тази практика- напр.представеното р.№ 23 от 13.02.2013 г. по гр.д.№ 760/ 2012 г. на Сливенски окръжен съд/ което освен другото няма и данни да е влязло в сила/. По въпроса за приложението на чл.266, ал.3 ГПК също няма основание за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд не е изложил някакво друго разбиране относно приложението на тази разпоредба освен вложеното в закона и изяснено от съдебната практика. В този смисъл не е налице правен въпрос, който да е бил разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а твърдение за процесуално нарушение, допуснато от въззивния съд, което би съставлявало основание за неправилност на решението по чл.281 ГПК, но не и основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК. Освен това доводът е и неоснователен, тъй като от данните по делото е видно, че касаторът е бил редовно уведомен за заведеното срещу него дело, като му е бил изпратен препис от исковата молба и доказателствата към нея, връчени са му на 4.04.2011 г., но същият не е подал отговор и не е изложил становището си по предявения иск и не е представил доказателства, поради което е изгубил възможността да стори това по-късно, вкл. и пред въззивния съд, след като пропускът не се дължи на процесуални нарушения, допуснати от първоинстанционния съд. Първото съдебно заседание е било насрочено на 26.04.2012 г., поради което съдът е спазил едномесечния срок за изчакване на отговора от ответника. Не са установени особени непредвидени обстоятелства, които са попречили на касатора да подаде отговор по чл. 131 ГПК. Идентичен характер има и доводът, че е нарушено правото на касатора на участие в делото, поради нередовното му призоваване за съдебно заседание, тъй като от приложеното съобщение за връчване на препис от исковата молба е видно, че те са получени на 4.04.2011 г. от служител на фирмата, съгласно чл.50, ал.3 ГПК, а призоваването за следващите съдебни заседания е извършено при условията на чл. 41, ал.2 ГПК, като е без значение фактът, че съдът е квалифицирал връчването като такова по реда на 50, ал.4 ГПК. Действията на съда са съобразени с установената съдебна практика. Не е допуснато противоречие и с ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС относно възможността съдът да назначи служебно експертиза, тъй като условията за това според тълкувателното решение е даден релевантен по делото факт да е погрешно установен поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила при събирането и оценката на доказателствата, и въззивната жалба да съдържа оплакване в тази насока, докато по делото релевантните факти по материалноправния спор са изяснени от първоинстанционния съд от събраните доказателства и не се е налагало събирането на други доказателства, включително и чрез служебно назначаване на съдебна експертиза. Не се касае и за приложението на императивна правна норма, при която е допустимо служебно събиране на доказателства. По изложените съображения настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение