Определение № 90 от 13.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1467/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Фонд за енергетика и енергийни икономии – ФЕЕИ“ АДСИЦ, [населено място] срещу решение № 176/27.03.2025 г., постановено по в.т.д.№ 37/2024 г. от Софийския апелативен съд, с което частично е отменено решение № 260022/04.08.2023 г. по т.д.30/2018 г. на Врачанския окръжен съд и е отхвърлен предявеният от касатора иск срещу [община] за признаване за установено, в отношенията на страните, че съществува вземане за сумата от 10705,34 лв. на осн. чл.3, т.1 от спогодба по договор от 22.04.2009 г. за прехвърляне на вземане във връзка с договор от 07.05.2008 г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. №1012/2017 г. от РС Бяла Слатина на осн.чл.422 ГПК и е потвърдено решението в частта за отхвърляне на предявените от „Фонд за енергетика и енергийни икономии - ФЕЕИ“ АДСИЦ срещу [община] искове за признаване за установено, че общината дължи на „Фонд за енергетика и енергийни икономии - ФЕЕИ“ АДСИЦ по заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д. №1012/2017 г. на РС Бяла Слатина следните суми: сумата от 77050.26 лв. на осн. чл.3, т.2 от спогодба по договор от 29.03.2010 г. за прехвърляне на вземане във връзка с договор от 10.06.2009 г., в размер на 8561,14 лв. всяка една вноска с падежи от 10.04.2015 г. до 10.08.2015 г., включително и една последна изравнителна вноска в размер на 8561,04 лв. с падеж 10.09.2016 г.; сумата от 221871,78 лв. на осн. чл.3, т.3 от спогодбата по договор от 06.12.2011 г. за прехвърляне на вземане и договор за прехвърляне на вземания от 13.03.2012 г. във връзка с договор от 18.02.2010 г. в размер на 12326.21 лв., всяка една вноска с падежи от 10.04.2014 г. до 10.09.2016 г.; сумата от 251254,38 лв. на осн. чл.3, т.4, предл. първо от спогодбата за неизплатени и изискуеми вноски по договор от 26.04.2012 г. за прехвърляне на вземане във връзка с договор от 16.05.2011 г. в размер на 9663,23 лв., всяка една вноска с падежи от 10.04.2015 г. до 10.05.2017 г.; сумата от 208891,28 лв. на осн. чл.3, т.4, предл. второ от спогодбата за неизплатени и изискуеми месечни вноски по договор от 26.04.2012 г. за прехвърляне на вземане във връзка с договор от 16.05.2011 г. в размер на 8034,28 лв., всяка една вноска с падежи от 10.04.2015 г. до 10.07.2017 г. Първоинстанционното решение е обезсилено в частта за отхвърляне на иска за разликата над 77050.26 лв. до размера от 154100,42 лв. на осн. чл.3, т.2 от спогодбата по договор от 29.03.2010 г. за прехвърляне на вземане във връзка с договор от 10.06.2009 г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски за касационното производство. Третите лица помагачи „Енемона“ АД /н./, [населено място] и „Европейска банка за възстановяване и развитие“, [населено място] не изразяват становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че между „Енемона“ АД – третото лице помагач и [община] след проведена процедура по реда на Наредбата за възлагане на малки обществени поръчки са сключени договори за изпълнение на инженеринг за енергоефективни мероприятия с гарантиран резултат и съпътстващи ремонтно-възстановителни работи: на 07.05.2008 г. за сградата на "Дом за отглеждане и възпитаване на деца лишени от родителски грижи" – [населено място]; на 10.06.2009 г. за сградата на ОУ "Св.Св.Кирил и Методий" - [населено място], [община]; на 18.02.2010 г. за сградата на ОУ "Отец Паисий" - [населено място], на 16.05.2011 г. за пакет от сгради на ЦДГ „Т. П.“-село Борован, ОДЗ „Юрий Гагарин“-село Малорад и ОДЗ „И. Нивянин“ - [населено място]. В договорите страните са договорили два етапа за изпълнение: етап 1 - обследване за енергийна ефективност, разработване на работни проекти и осигуряване на финансиране и изпълнение на необходимите строителни и монтажни дейности и етап 2 - включващ изплащане от възложителя на вложената от изпълнителя инвестиция и мониторинг на енергийното потребление на обекта с отчитане на гарантирания резултат по чл. 4, ал. 2, т. 2. Цената за изпълнение на всеки един от основните договори е осигурена от изпълнителя с негови средства, като със сключените договори е договорено, че след приключване и приемане на Етап 1 от всеки един от договорите, цената ще се изплаща от възложителя по погасителен план на равни месечни вноски. С приемо – предавателни протоколи работата по етап 1 е приета за изпълнена. Изпълнителят по договорите „Енемона“ АД е прехвърлил вземанията си с договори за цесия на ищеца „ФЕЕИ“ АДСИЦ: с договор от 22.04.2009 г. е прехвърлено вземането по договора от 07.05.2008 г.; с договор от 29.03.2010 г. - вземането по договора от 10.06.2009 г.; с договор от 06.12.2011 г. и 13.03.2012 г. - вземането по договора от 18.02.2010 г.; с договор от 26.04.2012 г. - вземането по договора от 16.05.2011 г., като към всеки един от договорите е представено уведомително писмо от „Енемона“ АД, с което се информира [община] за извършеното прехвърляне на вземанията по основните договори, като липсвали доказателства за връчването на тези уведомителни писма на ответника. Ищецът по иска „Фонд за енергетика и енергийни икономии-ФЕЕИ АДСИЦ“ е сключил с ответника [община] спогодба с нотариално удостоверени подписи на 08.06.2011 г., с която са уредени финансовите взаимоотношения на страните, възникнали вследствие договорите за цесия, като по силата на чл.7 от спогодбата ответникът се е задължил да плаща предстоящите текущи плащания, посочени в чл.3 от спогодбата. Решаващият състав е констатирал, че с влязло в сила решение по в.т.д. №3752/2018 г. на САС, при участието на „Енемона“ АД като трето лице помагач на страната на ищеца „Интернешънъл асет банк“ АД, са отхвърлени предявените срещу [община] искове за заплащане на цедирани вземания по същите четири договора. В това решение е било прието, че клаузите в договорите на чл.11, 12, 13, 14 и 15 са нищожни поради противоречие с повелителни разпоредби на закона. Съгласно разпоредбата на чл.21, ал.4 и ал.5 от ЗЕЕ /отм./ инвестициите и възнагражденията за енергоефективни услуги се възстановяват, съответно изплащат за сметка на реализираните икономии, а финансовият и търговският риск се носели от изпълнителя. В противоречие на тези специални императивни материалноправни норми, които уреждат процесните правоотношения, в частта за изискуемостта на вземането страните са договорили разсрочено плащане на задължението при неясно определени критерии за енергийна ефективност и механизъм за компенсация на възложителя, ако тя не бъде постигната. В мотивите е посочено, че по делото не е било доказано да са реализирани икономии, от които да се изплатят направените инвестиции. Апелативният съд се е позовал на разпоредбата на чл.223, ал.1 ГПК, според която постановеното решение има установително действие в отношенията на третото лице и насрещната страна, поради което е приел за установено в отношенията между [община] и „Енемона“ АД, че клаузите в договорите на чл.11, 12, 13, 14 и 15 са нищожни поради противоречие с повелителни разпоредби на закона, както и че не са налице реализирани икономии, поради което не е възникнало вземане за дължими вноски по основните договори, съответно че ищецът не се легитимира като носител на претендираните вземания. Независимо от това, дори и да се приеме, че постановеното решение няма установително действие по отношение на ищеца в настоящето производство, въззивният съд се е произнесъл по действителността на сключените договори. Съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 ЗЕЕ от 2004 г., (отм. 2008 г.), инвестициите и възнагражденията за енергоефективни услуги се възстановявали, съответно изплащали за сметка на реализираните икономии, а финансовият и търговският риск се носи от изпълнителя. В противоречие на тези специални императивни материално правни норми, които уреждат процесните правоотношения в частта за изискуемостта на вземането, страните са договорили разсрочено плащане на задължението при неясно определени критерии за енергийна ефективност и механизъм за компенсация на възложителя, ако тя не бъде постигната, поради което уговорките в чл. 11, 12, 13, 14, 15 на договори от 07.05.2008 г.; 10.06.2009 г.; 18.02.2010 г. и 16.05.2011 г. са обявени за нищожни от решаващия състав. Апелативният съд е обсъдил периодите, за които са представени протоколи за годишни отчети на топломери и електромери, както и събраните доказателства за разходите за гориво и електрическа енергия в отделните обекти, като е отхвърлил исковете поради недоказаност на фактите относно това, че с изпълнените работи е постигната енергийна ефективност. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице въведените основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК три въпроса: „Ползва ли се със сила на пресъдено нещо постановено между страните влязло в сила решение по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото?“; „Влязлото в сила решение между страните установява ли съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение с белезите, които го индивидуализират – юридическият факт, от който произтича, съдържание, субекти и правно естество?“ и „При предявен иск за защита на вземане, произтичащо от правоотношение, по отношение на което има влязло в сила решение, с което е установено вземане, дължимо за друг период, ползва ли се със сила на пресъдено нещо влязлото в сила решение относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право?“. Въпросите са основани на довода на касатора, че въззивният съд не е обсъдил задължителното действие на влязло в сила решение № 69/05.08.2013 г. по т.д.№ 26/2013 г. на Врачанския окръжен съд, постановено между [община] е „ФЕЕИ“ АДСИЦ относно вземане, произтичащо от същото правоотношение – основано на т.4.2 във връзка с чл.2 от спогодбата от 08.06.2012 г. Съставът на ІІ т.о. констатира, че посоченото решение е представено с касационната жалба на „ФЕЕИ“ АДСИЦ, а цитираното ч.гр.д. № 23/2013 г. на РС Бяла Слатина, по което е била издадена заповед за изпълнение, не е приложено, както твърди касаторът. Без да се коментира предметът на делото (дали претендираното вземане произтича от същото правоотношение и дали претендираното възнаграждение е за различен период), в който смисъл е възразил ответникът по касационната жалба, ВКС приема, че касаторът се позовава на формирана сила на пресъдено нещо. Незачитането на обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение между същите страни на същото основание, би обусловило неправилност, а не недопустимост на обжалваното решение. За съобразяване на силата на пресъдено нещо влязлото в сила решение следва да се представи или съобщи на съда по висящия спор. В този смисъл позоваването за първи път в касационната жалба на влязло в сила съдебно решение, което не е обсъждано от въззивния съд, не обуславя допускане на касационното обжалване по поставените въпроси. Разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС не намират приложение, тъй като не се твърди производството по гр.д.№ 26/2013 г. да е било висящо към момента на разглеждане на настоящото дело във въззивната инстанция. Касаторът поставя процесуалните въпроси: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните?“ и „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните и да обоснове решението си?“, както и материално правните въпроси: „Има ли задължение съдът да определи предполагаемата воля на страните в случай на противоречие на клауза от договор с императивни правила на закона, като определи съотношението на нищожната към действителната част на сделката?“ и „Следва ли при нищожност на клауза от договор съдът да приложи повелителната норма на закона, на която клаузата противоречи?“ с доводи за неправилност на изводите на въззивния съд. На поставените процесуални въпроси е даден отговор в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. За да обоснове допускане на касационно обжалване по така въведения въпрос, касаторът следва да посочи конкретни доводи и възражения, които са останали необсъдени и уважаването на които би променило решаващите изводи на въззивния съд. В случая касаторът поддържа, че от заключенията по приетите по делото технически експертиза се установявало, че са постигнати уговорените в договорите икономии на енергия чрез заложения гарантиран резултат за всеки един от обектите за процесните периоди. Във връзка и с въведените материално правни въпроси касаторът основава доводите си на неправилното приложение на нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД, като счита, че обявените за нищожни клаузи от договорите следва да се заместят от разпоредби от Наредба № РД-16-347 от 2.04.2009 г. за възстановяване на инвестициите и изплащане на възнагражденията по договорите с гарантиран резултат и по-специално на правилото по чл.4, ал.3 от наредбата, според което гарантираната икономия на енергия са определя като разлика между нормализираното енергийно потребление, изчислено преди изпълнение на мерките за повишаване на енергийната ефективност, и постигнатото гарантирано потребление на енергия в сградата за всеки един от процесните периоди. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд е изложил подробни съображения относно приетите за доказани факти по спора във връзка с твърденията за постигната енергийна ефективност за всеки от конкретните обекти, както и е приел, че може да се присъди възнаграждение и при обявяване на част от клаузите от договорите за нищожни, ако се докаже, че предвидената ефективност е постигната. Именно поради недоказаност на фактите, относими към преценката за постигане на гарантирания резултат, въззивният съд е отхвърлил исковите претенции. В този смисъл по процесуалните въпроси обжалваното решение не е постановено в отклонение от практиката на ВКС. С оглед на поставените материално правни въпроси апелативният съд не е отказал прилагането на законовите правила за определяне на гарантираната икономия на енергия, а както бе посочено, исковите са отхвърлени поради недоказаност на фактите, въз основа на които се извършва преценка дали е налице такава икономия и съответно така заявените въпроси не са обуславящи за крайните изводи на въззивната инстанция. Според касатора с позоваването от решаващия състав на установителното действие на влязлото в сила решение по в.т.д.№ 3752/2018 г. на САС са разрешени два въпроса от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото: „Налице ли е установително действие на влязло в сила решение спрямо ищец, който не е участвал в съдебния процес, по който е постановено влязлото в сила решение, но в който съдебен процес участие е взело трето лице-помагач, привлечено от ищеца отново в процесуалното качество на трето лице-помагач?“ и „Какви са пределите на установителното действие на постановено решение с участието на трето лице помагач по отношение на спорното право - между главните страни в процеса и третото лице-помагач, или спрямо всички други лица, черпещи права от спорното по делото правоотношение?“. Въпросите са поставени с оглед на приетото установително действие на влязлото в сила решение спрямо касатора (цесионер на вземания на изпълнителя „Енемона“ АД по сключения от него договор с [община]), с оглед на участието по делото като трето лице помагач на страната на ищеца по този иск, който е друг цесионер на вземанията на изпълнителя „Енемона“ АД. Въпросите биха били обуславящи за спора, но апелативният съд е извършил и собствена преценка за нищожност на договорните клаузи, поради което отговорът на ВКС не би променил крайният решаващ извод на въззивната инстанция. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски по представения списък по чл.80 ГПК за адвокатско възнаграждение, уговорено с договор от 17.06.2025 г. и платено съгласно нареждане от 18.06.2025 г. Съгласно чл.11, чл.12 и Пар.1, т.10 от Закона за въвеждане на еврото в Република България уговореното и платено адвокатско възнаграждение от 5000 лв. следва да се присъди в размер на 2556,46 евро. Мотивиран от горното Върховният касационен съд