Определение № 2656 от 16.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 446/2025 г.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията Димитров т.д. № 446 по описа на съда за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД и по частна касационна жалба, подадена от адв. К. – процесуален представител на ищците С. С. С. и А. В. Г. срещу въззивно решение № 338 от 03.10.2024 г., постановено от Апелативен съд - Пловдив по в.т.д. № 315 по описа на съда за 2024 г.

С касационната жалба е обжалвано от ответника - застраховател въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 243 от 18.07.2023 г., постановено от Окръжен съд – Стара Загора по т.д. № 1365 по описа на съда за 2021 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 88 от 13.03.2024 г. по същото дело в неговата част, с която е осъден касаторът да заплати на С. С. С. и А. В. Г. и сумите от по 80000 лв., представляващи разликите над сумите от по 120000 лв. до такива от по 200 000 лв. по главниците за всеки един от тях - частични искове от по 220 000 лв., представляващи обезщетение за причинените им неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие смъртта на техния син С. С. С., настъпила при ПТП на 25.05.2021 г., ведно със законната лихва върху присъдените обезщетения, считано от 10.06.2021 г. до окончателното изплащане.

С частната касационна жалба е обжалвано въззивното решение в частта му, имаща характер на определение, с която е потвърдено постановеното от първоинстанционния съд определение, с което е оставена без уважение молбата на адв. К. – процесуален представител на ищците в производството за изменение на постановеното по делото първоинстанционно решение в частта му за разноските.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт в частта, с която са уважени исковете за сумите по главницата за над 120 000 лв. до 200 000 лв. за всеки от ищците, със законните последици.

Твърди се, че въззивното решение е постановено в нарушение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради неотчитане от съда на приноса на загиналото лице. Излагат се съображения, че и двете съдебни инстанции не са обсъдили всички събрани доказателства в хода на делото и всички наведени от застрахователя възражения за съпричиняване от страна на починалото дете и неговите родители. Сочи се като погрешно заключението на Старозагорски окръжен съд, че в случая няма наведено възражение за липса на светлоотразителна жилетка и светлоотразителни елементи. В тази връзка според касатора неправилно въззивният съд също не е взел предвид направеното възражение за съпричиняване, въпреки изричното му повторно изтъкване във въззивната жалба. Според касатора безспорно по делото е, че загиналият велосипедист не е бил със светлоотразителна жилетка, бил е облечен в тъмни дрехи при смрачаване и велосипедът не е бил оборудван със светлоотразителни елементи, което не е без значение за видимостта и времето за реакция на шофьора. Ето защо се счита за неправилно въззивното решение по отношение на отхвърленото възражение за съпричиняване от страна на велосипедиста при процесното ПТП.

Изтъква се и че в случая неправилно е приложен принципът за справедливо обезщетяване на вредите съгласно чл. 52 ЗЗД, поради определяне на извънредно завишени обезщетения за неимуществени вреди, несъобразени със социално-икономическата обстановка в страната. Според изложеното приетият за справедлив размер на обезщетението от 200 000 лв. не е икономически обоснован и поради това се превръща в самоцелен източник на материално благополучие за ищците. Сочи се, че към 2021 г. - годината на процесното ПТП, нивото на социално-икономическа развитост не предполага обезщетение от 200 000 лв., а по-скоро обезщетение в порядъка на 120 000 лв. - 150 000 лв. Излага се и че присъдените обезщетения са завишени спрямо обичайно присъжданите обезщетения за сходни случаи в съдебната практика.

В обобщение се изтъква, че прекомерно завишения размер на присъдените обезщетения по делото води до диспропорция, която директно противоречи на принципа за справедливост, тъй като в подобни размери компенсацията на жертвите се превръща в източник на материални средства за подобряване или повишаване на жизнения им стандарт, каквато функция по същество не би следвало да изпълняват. Твърди се, че обезщетенията са прекомерно завишени, изолирани от икономическата действителност в страната и от съдебната практика по подобни случаи, не са съобразени спрямо средната брутна работна заплата в страната към момента на процесното ПТП, както и не могат да бъдат изобщо съотнесени към средностатистическите приходи на глава от населението.

Иска се отмяна на въззивния съдебен акт в атакуваната му част и отхвърляне на исковете за разликата от 120 000 лв. до 200 000 лв. по главницата за всеки един от ищците. Претендират се разноски както за първата съдебна инстанция, така и за настоящото производство. Сочи се, че след постановяване на въззивното решение на всеки един от ищците е била изплатена от касатора сума в размер на 120 000 лв., поради което в тази му част въззивното решение не се обжалва.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общо се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират се следните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото:

1/ „Длъжен ли е съдът да съобразява справедливия размер на обезщетение с икономически показатели като MPЗ, осигурителен доход и БВП въпреки липсата на методика, която да бъде прилагана по еднакъв начин от съдилищата? Преценката за тези обстоятелства част ли е от критериите, изпълващи съдържанието на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД?“

2/ „Длъжен ли е съдът да отчита при определяне на справедлив размер на обезщетението датата на настъпване на деликта и към този момент да взема предвид каква е била степента на развитост на социално-икономическата обстановка в страна, нивата на присъжданите обезщетение от съдилищата по сходни случаи? Кои са критериите, които съдът е длъжен да изследва при преценка на тези обстоятелства?“

Ответниците по касация в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорват жалбата като неоснователна, претендират разноски.

В частната касационна жалба на процесуалния представител на ищците адв. К. се твърди неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, имаща характер на определение, с която е потвърдено определението на първоинстанционния съд за отхвърляне молбата на жалбоподателя за присъждането на суми в размери от по 15 180 лева с ДДС, т.е. да бъдат присъдени на процесуалния им представител допълнително още по 6 014 лв. с ДДС за всеки от ищците - адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред първа инстанция. Твърди се, че неправилно е бил изчислен размерът на дължимото възнаграждение от страна на съда, като е било определено, че дължимият адвокатски хонорар за осъществената безплатна адвокатска помощ за всеки ищец възлиза на сумите от по 6 636 лв. с ДДС, вместо по 15 180 лв. с ДДС, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 на ВАС за НМРАВ. Излагат се твърдения, че за да постанови решението си в частта за разноски съдът неправилно е приел, че следва адвокатският хонорар да бъде намален, съобразявайки решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С- 438/2022 г., въпреки че такова възражение не е било направено от застрахователя. Изтъква се, че в случая няма сключен договор между адвокат и клиент, по силата на който адвокатът да се е съгласил да осъществява представителство, като получи адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от определените в НМРАВ, поради което и не е нарушена свободата на договаряне и конкуренция, в какъвто смисъл е соченото решение на СЕС. В заключение се подчертава, че делото се отличава с изключителна по своя характер фактическа и правна сложност, като продължителността на воденето му и сложността и спецификата на събраните доказателства и приети експертизи само потвърждават това.

Иска се отмяна на въззивното решение в атакуваната му част и осъждането на застрахователя да заплати в полза на адв. К. сумата в общ размер 15180 лв. с ДДС, т.е. присъждането допълнително на още 6014 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред първа инстанция.

Допускането на касационно обжалване по частната касационна жалба се поддържа на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят формулира следните въпроси, които според него са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата воля на съда:

1/ „При проведено последно съдебно заседание след влизане в сила на измененията в НМРАВ от бр. 88/04.11.2022 г. на ДВ, при действието на което е постановено решение, т.е. след влизане в сила на измененията, по коя редакция на Наредбата следва да се определи адвокатското възнаграждение?“

2/ „Коя е меродавната дата за определяне на размера на адвокатското възнаграждение по редакцията на НМРАВ от бр. 88/04.11.2022 г. на ДВ, влязла в сила на 08.11.2022 г.: датата на сключване на договора за правна помощ и съдействие, датата на последното съдебно заседание с даден ход по същество, дата на постановяване на съдебното решение или друга дата?“

3/ „Следва ли при присъждане на адвокатско възнаграждение на страната, съдът да вземе предвид не само наличието на пълно или частично уважаване или отхвърляне на разгледаната претенция, а и да съобрази присъдения размер на хонорара с минимално предвидения в НМРАВ?“

4/ „На основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на страна следва ли да се присъди адвокатско възнаграждение под установения с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум, и ако да - колко под този минимум може да слезе съда?“

5/ „Решението на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, с което е даден отговор дали и в каква степен при определяне на разноски за адвокатско възнаграждение националните съдилища са обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват задължително, следва ли да се прилага в случаите на оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 ЗА, след като адвокатът не се е съгласявал, поемайки защитата на страната, да работи за адвокатско възнаграждение под минимално установеното и до момента на постановяване на съдебното решение, с което съдът му присъжда определен от него размер той не е получил възнаграждение, за разлика от случаите на подписан договор и определено от страните и изплатено предварително адвокатско възнаграждение?“

6/ „На основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на страна следва ли да се присъди адвокатско възнаграждение с оглед обжалваем интерес по всеки един от предявените искове или следва да се определи адвокатското възнаграждение с оглед сумарния размер на обжалваемия интерес?“

7/ „Решението на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, с което е даден отговор дали и в каква степен, при определяне на разноски за адвокатско възнаграждение националните съдилища са обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват задължително следва ли да се прилага в случаите на оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 ЗА, след като адвокатът не се е съгласявал поемайки защитата на страната да работи за адвокатско възнаграждение под минимално установеното и до момента на постановяване на съдебното решение, с което съдът му присъжда определен от него размер той не е получил възнаграждение за разлика от случаите на подписан договор и определено от страните и изплатено предварително адвокатско възнаграждение?“ /Този въпрос е идентичен с въпрос № 5./

С оглед на гореформулираните въпроси жалбоподателят счита, че ако бъдат дадени отговори по тях, то те ще имат значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.

Насрещната страна по делото - ЗАД „Далл Богг: Живот и Здраве“ АД, чрез процесуален представител адвокат Д. С. в писмено становище оспорва допустимостта и основателността на подадената частна касационна жалба.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

За да постанови обжалвания съдебен акт, съставът на Пловдивски апелативен съд е приел за безспорно по делото, че на 25.05.2021 г., около 21:25 часа по път ГУ-60066, км.1+100, между [населено място] и ПП Г-6 се е движил л.а. „Субару Форестьр“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от З. Ф. С., който е блъснал движещия се по пътя велосипедист С. С. С. и каруца, управлявана от Я. А. Я., като вследствие на катастрофата е загинал С. С., на 16 годни, син на ищците по делото. За безспорен е бил приет и фактът, че за увреждащия лек автомобил има сключена валидна застраховка “Гражданска отговорност”, з.п. В0/30/121000886437/26.03.2021 г. със ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място].

Съдът е отчел като спорен въпроса за механизма на настъпването на ПТП, както и за вината на водача на увреждащия автомобил. Посочено е, че приетото от първоинстанционния съд по тези въпроси не е било оспорено с въззивната жалба, както и че след постановяване на първоинстанционното решение е била постановена присъда от 14.11.2023 г., влязла в сила на 11.04.2024 г., с която водачът на лекия автомобил „Субару“ З. С. е бил признат за виновен за това, че на 25.05.2021 г., около 21,27 часа, при управление на МПС е нарушил правилата за движение по пътищата, като не е изпълнил задължението да намали скоростта и в случай на необходимост да спре, когато възникне опасност и по непредпазливост е причинил смъртта на С. С. С., [дата на раждане], която присъда на основание чл. 300 ГПК е задължителна за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието относно това дали е извършено същото, неговата противоправност и виновността на дееца.

По отношение на претърпените от ищците неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид следното: в чисто човешки план загубата на дете е най-големия удар и най-голямото нещастие, което един родител може да понесе, като несвоевременната, внезапна и необратима загуба на дете, независимо на каква възраст е то, нанася тежка и нелечима емоционална травма и остава отпечатък за цял живот върху психиката на всеки човек. С оглед на това съдът е посочил, че за тези неимуществени вреди дори не се налага пълно и главно доказване, доколкото те са налице във всеки един случай на смърт на дете и са в пряка причинна връзка със същата. Според съда е несъмнена трагедията, болката и страданието на ищците като родители на починалото едва на 16 години тяхно дете, паричен еквивалент за компенсиране на които едва ли има. Съобразявайки разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, съставът на Пловдивски апелативен съд е приел за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди определения такъв от първостепенния съд от по 200 000 лв. за всеки един от ищците.

Съдът е посочил, че ответната страна ЗАД „Далл Богг: Живот и Здраве“ АД е направила възражение за съпричинавяне на вредоносния резултат от страна на починалото дете и неговите родители, което се поддържа и във въззивната жалба. Според изложеното възражението най-общо се изразява в това, че детето се е возело, а родителите му са допуснали да стори това, неполагайки нужната грижа, в каруца, която се е движела по път, неразрешен за каруци, в тъмната част на деня, без каруцата да е снабдена със светроотразители, а и самият пострадал се е возел в каруцата без светлоотразителна жилетка. Според въззивния съд това възражение за съпричиняване изначално е неотносимо, доколкото няма съмнение, че починалото дете не се е возело в каруцата, а се е движело след нея с велосипед. Дори обаче да се приеме, че ответникът е направил възражение за съпричиняване, изразяващо се в липсата на светлоотразителна жилетка на водача на велосипеда, както същият е посочил във въззивната жалба, то същото е прието от въззивния съд за неоснователно, доколкото съдът се е позовал на заключението на САвТЕ, според което при движение на увреждащия автомобил на къси светлини /като последното е било безспорно/ и при адекватни действия от страна на водача, същият е имал възможност да възприеме движещия се пред него велосипедист, със или без светлоотразители отзад на велосипеда и светлоотразителна жилетка на велосипедиста.

С оглед на гореизложеното Пловдивски апелативен съд е заключил, че обжалваното решение на Старозагорски окръжен съд, с което исковете на С. С. и А. Г. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на детето им С. С., настъпила н резултат на ПТП, виновно причинено от застраховано при ответника лице по застраховка ГОА в размер на по 200 000 лв. за всеки от тях е правилно и следва като такова да се потвърди.

За да потвърди обжалваното пред него определение № 203 от 13.03.2024 г. по т.д. № 1365/2021г. на Старозагорски окръжен съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК съставът на Апелативен съд – Пловдив съд е посочил, че го намира за правилно, макар и по различни от изложените от първоинстанционния съд съображения. Въззивният съд се е позовал на решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, съгласно което при присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, респ. оказана безплатна правна защита, съдът не е обвързан с наредбата, определяща минималните размери на адвокатските възнаграждения, независимо от придадения й от националната правна уредба задължителен характер и може да откаже прилагането й. В конкретния случай въззивният съд е преценил фактическата и правна сложност на делото, сочейки, че са проведени само три съдебни заседания и са събирани доказателства, стандартни по своя характер, а оказаната правна защита от адвокат К., макар и за двама ищци, по съществото си има единно съдържание. С оглед на това Пловдивски апелативен съд е счел, че определеното от Старозагорски окръжен съд възнаграждение в размер на по 6 636 лв. с ДДС за всеки един или общо за двамата 13 272 лв. е адекватно на оказаната правна помощ.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато и в двете му обжалвани от страните части.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В конкретния случай и двете жалби са допустими.

По касационната жалба на ЗАД „Далл Богг: Живот и Здраве“ АД: По отношение оплакванията в същата срещу приетата от инстанциите по същество липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалото лице както в жалбата, така и в изложението на основания за допускане на касационно обжалване не са формулирани относими към същите оплаквания въпроси със съответното им обосноваване, като основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Формулираните от касатора в изложението му два въпроса са относими към оплакванията досежно размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди. Въпросите принципно съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

В случая обаче заявените от касатора допълнителни критерии за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК не са обосновани с конкретни и съответстващи на действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и видни от мотивите на решението, негови твърдения.

По отношение наличието на критерия по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК въобще не се излагат съображения, още по-малко пък свързани със съдържанието на т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г., където по задължителен за съдилищата начин е разтълкуван действителният смисъл на посочената законова норма.

По отношение на критерия по т. 1 от същия законов текст единствената цитирана задължителна за съдилищата практика в процесната материя е т. 11 от ППВС № 4/68 г., на която в случая въззивното решение не противоречи – видно е от само частично възпроизведените и в настоящите мотиви такива на въззивния съд към обжалваното му решение, че в същото установените в посочената точка от ППВС критерии са съобразени от въззивния съд. Извън изложеното, от касатора не е посочена друга конкретна съдебна практика измежду уредената в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, на която да се твърди, че въззивното решение противоречи, нито пък е обосновано такова противоречие. В изложението е цитирана практика на окръжни и апелативни съдилища, която не попада в предметния обхват на посочената процесуална норма.

По частната касационна жалба на адв. К. – процесуален представител на С. С. С. и А. В. Г.:

Поставените от частния касационен жалбоподател въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото видно от мотивите на въззивния съд, с които е потвърдено обжалваното пред него първоинстанционно определение по чл. 248 от ГПК, частично възпроизведени и в настоящите мотиви и обективиращи изводите на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция в тази им част, отговорите на въпросите на касатора не са обуславящи за този изход. В допълнение – третият, четвъртият и шестият от въпросите са изцяло хипотетични и без конкретна връзка с която и да е част от мотивите на въззивното решение. По отношение на всички въпроси претендираният допълнителен критерий за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не е обоснован с конкретни твърдения, съобразени със задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., което също е достатъчно основание за недопускането на касационно обжалване при условията на посочения законов текст.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 338 от 03.10.2024 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в.т.д. № 315 по описа на съда за 2024 г. в обжалваните му части.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: